На чий ръб е светът?

Томас Пинчън е литературна легенда и енигма от повече от половин век. Той е автор без лице в епохата на Фейсбук, Снапчат и Инстаграм. Никога не е давал интервюта. Слуховете за него се множат. Шегата настрана, проверимите факти са оскъдни. Знае се, че към днешна дата е жив и на осемдесет години. Сигурно е, че е дългогодишен потенциален лауреат на Нобелова награда за литература. Бил е студент на Набоков в „Корнел“ и е участвал в два епизода на „Семейство Симпсън“ с хартиена торба на главата и с две дупки за очите и черна въпросителна между тях.

Пинчън е познат само през деветте си книги, макар родословното му дърво да е проследимо до Уилям Завоевателя, когато прародител на писателя е редом с бъдещия крал в битката при Хейстингс. Четири поколения по-късно в рода вече има благородник, после се появява и шериф на Лондон, преди друг Пинчън да основе колония в Масачузетс, друг да се превърне в литературен герой на Хоторн, за да се стигне до Томас Ръгълс Пинчън-младши, който е трети писател подред в семейството.

Все още бях в гимназията, когато ми бе подарен екземпляр на „Обявяването на серия № 49“, втория му роман и първи преведен на български преди двайсет и седем години. След това на свой ред многократно съм го подарявал. „На ръба на света“ е осмият му роман. От дебюта си до днес Пинчън е емблема за параноичен автор. Съзира схеми и връзки, тайни организации и заговори, смях и сарказъм, където други виждат руини и фрагменти. Още в първите страници на настоящия роман един от героите споделя, че „параноята е чесънът в кухнята на живота, винаги можеш да сложиш още малко, нали?“.

Щом има параноя и загадки, трябва да има и детектив, смесващ цинизъм и идеализъм в равни дози. Такъв, в традицията на Чандлър и Марлоу, е Максин Тарноу, която разследва измами, макар да е с отнето разрешително. Тя е наблюдателна и честна, декодира шифрите на властта и за нея тайните не остават тайни, защото не отказва да забележи очевидното.

Както свети Исидор от Севиля е покровител на Интернет, така и Пинчън е едно от литературните уеб божества за стотици хиляди любители на словесни пъзели. Именно той, а не Филип К. Дик или Уилям Гибсън, на когото, меко казано, е повлиял. В „Обявяване на серия № 49“ мистерията е свързана с пощите и аналоговото. В „На ръба на света“ тя е и в имейлите и дигиталното, в абсолютно нематериалното и доскоро донякъде свободното виртуално пространство.

Героите на книгата са хакери, самопровъзгласили се дзен учители, прелъстители, убийци, безбожни садисти, мъчители от ЦРУ, руски мафиоти, арабски бомбаджии, убийци от Мосад. Накуп са налични всички стереотипи на заплахи от телевизия, кино и филми. Трябва да се каже, че това е роман и за Ню Йорк през 2001-а, която от 11 септември насам не е само годината на „Космическата одисея“ на Кларк и Кубрик.

Романът няма един сюжет или фабула, множество са. Няма и един жанр. Историята е водена от случайности и съвпадения, в които в лупинги се комбинират криминале, социална критика, злото на пазара и късния капитализъм, трилър, лъстива романтика, необикновени сексуални практики, убийства, осъждане на военната индустрия, пране на пари, търговия с влияние, борба на лошо срещу добро и миш-машът от човеци, наречен Ню Йорк. Сюжетите се движат не само с взаимоотношения между персонажи, а и между институции, сгради, бизнеси, правителства, обекти и утопично виртуално убежище под повърхността на видимия Интернет.

Ерудицията, детайлите и диапазонът на езиковите умения и лингвистичните рискове, на вицовете и игрите на думи са главозамайващи. Пинчън описва сложността на настоящия свят с цялата му несериозност, повърхностност и инфантилност, с обсесивността и раздробеността му. С шегите като защитен механизъм срещу интимност. С иронията и покупките, непълноценно запълващи една болезнена човешка празнина. Пинчън комбинира и оркестрира огромен обем от човешки и (поп)културни факти и феномени и ги преобразява в комична фантасмагория и (не)сериозна пародия на модерния живот в „стена от проза“, както от години наричат писането му.

Когато параноичното въображение се окаже право, то е и някак безсилно. Някои казват, че романите на ДеЛило, Ъпдайк и Еймис за 11 септември не са равностойни на темата, защото събитието е прекалено голямо за въображението. Прекалено реално е. Пинчън не се опитва да направи невъзможното и да разкаже как падат Близнаците. Персонажите го преживяват, както почти всички нас – пред телевизора.

Максин и двамата ѝ сина гледат по CNN как лошото на екрана не е документален филм, а е ужасно близо и шумно. Действителната конспирация съзнателно не е описана, за да не контрастира с безумните измислени. Те се разнасят като мъгла, когато реалността нахлува. Злото е конкретно и не е шарено или забавно, не е обгърнато в сложни структури. То е част от всекидневието – купуват се самолетни билети, взимат се уроци по пилотиране, отвлича се самолет. Няма пътуване във времето. Само идеология, в името на която да живееш и да умреш.

Пинчън вижда несериозността в собствените си мистификации, осъзнава и удоволствието от това да води читателя по виртуални и реални места, населени с ребуси. Той убедено предполага, че в бъдеще няма да има лични тайни. Една определена човешка интимност ще е окончателно ограбена, отказана и недостъпна.

Корпорациите, печелещи от Интернет, казват, че човек може да изгуби държава, но да спечели цял дигитален свят и истинска общност, в която да емигрира. За Пинчън всъщност и двата свята са фалшиви и истинското е другаде. Между отделни хора. В невинността на приятелството. В безкористността на това да си родител. В докосването на преоткритата любов. В общуването без икономическа или друга полза, освен дара на това да усетиш човек без задни мисли пред себе си.

Във времето на хибридни войни и пост-истина, след Уикилийкс и Сноудън, целият шеметен карнавал по страниците води до извода, че „с ръцете си мога само един човек да прегърна“ (Борис Христов) – и че има избор дали човек да е гротеска, да е апатичен зрител и карикатура с компромис вместо сърце. Или да е нещо друго. Не става ясно дали това е спасение, или присъда.

Романът, както и животът, не е с лесни начало, среда или край. Той има двойно дъно и няма окончателно разгадаване. Загадката остава да виси като жълто човече с усмивка във формата на въпросителна.