Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

На другите казвам: Не плачете за мен… А сама се обливам в сълзи

Най-сетне излезе българското издание на „Време секънд хенд“ на Светлана Алексиевич (откъс)

Онова, което Светлана Алексиевич прави, е да задълбочи разбиранията ни за цяла епоха – чрез своя изключителен метод грижливо да създава колажи от човешки гласове. - На другите казвам: Не плачете за мен… А сама се обливам в сълзи

Онова, което Светлана Алексиевич прави, е да задълбочи разбиранията ни за цяла епоха – чрез своя изключителен метод грижливо да създава колажи от човешки гласове.

Гласовете на съветските хора – неразказаните истории на личните трагедии, които биха си отишли със смъртта на Елена, Александър, Маргарита или N., работил някога в апарата на „Кремъл“. Тях събира в книгата си „Време секънд хенд“ Светлана Алексиевич, лауреат на Нобеловата награда за литература за 2015 г. Сега текстът излиза на български език в превод на Тотка Монова и Ангелина Александрова, под знака на изд. „Парадокс“.

vremeОтличието от Шведската академия бе присъдено на беларуската писателка за нейното „многозвучно писане, монумент на страданието и смелостта в нашето време“. Онова, което тя прави, отбелязаха от комисията, е да задълбочи разбиранията ни за цяла епоха – чрез своя изключителен метод грижливо да създава колажи от човешки гласове.

Вижте още: НОБЕЛОВА РЕЧ НА СВЕТЛАНА АЛЕКСИЕВИЧ

„Флобер нарича себе си човешка писалка – каза в Нобеловата си реч Алексиевич. – Аз бих се определила като човешко ухо. Когато ходя по улицата и улавям думи, фрази, възгласи, винаги си мисля – колко романи изчезват без следа. Избледняват в мрак. Не сме били в състояние да хванем разговорната страна на човешкия живот за литературата. Не я оценяваме, не сме изненадани или възхитени от нея. Но това очарова мен, прави ме свой заложник. Обичам как хората говорят… Обичам самотния човешки глас. Това е най-голямата ми любов и страст.“

Предлагаме ви откъс от „Време секънд хенд“ на Светлана Алексиевич.

Десет истории без интериор

За Ромео и Жулиета… само че се казвали Маргарита и Абулфаз

Маргарита K. – арменска бежанка, на 41 години

– Ох! Аз не за това… Не за това искам… Аз знам друго…

Аз все още спя с ръце, вдигнати над главата, навик от онези години, когато имаше щастие. Така обичах да живея! Аз съм арменка, но родена и израснала в Баку. На брега на морето. Морето… моето море! Заминах, но обичам морето, хората и всичко останало ме разочароваха, обичам само морето. Често го сънувам – сиво, черно, лилаво. И мълнии! Мълниите танцуват с вълните. Обичах да гледам в далечината, да гледам как слънцето залязва вечер, надвечер то е червено, сякаш съска, докато потъва във водата. Камъни, нагрети през деня, топли камъни, все едно са живи. Аз обичах да гледам морето сутрин и следобед, вечер и нощем. През нощта имаше прилепи, много ме плашеха. Цикадите пееха. Небе, пълно със звезди… никъде няма толкова много звезди… Баку е най-любимият ми град… Най-любимият, независимо от всичко! В съня си често се разхождам из Губернаторската градина и Нагорни парк… изкачвам се върху крепостната стена… И отвсякъде се вижда морето – кораби и нефтени платформи… С мама обичахме да влезем в чайна и да пием червен чай. (Сълзи в очите.) Мама е в Америка. Тя плаче и тъгува. Аз съм в Москва…

В Баку живеехме в голяма къща… Имаше голям двор, в двора растеше черница, жълта черница. Вкусна! Живеехме всички заедно, като едно семейство – азербайджанци,руснаци, арменци, украинци, татари… леля Клара, леля Сара… Абдула, Рубен… Най-красивата – Силва, работеше като стюардеса по международни маршрути, летеше до Истанбул, мъжът ѝ Елмир беше таксиметров шофьор. Тя – арменка, той – азербайджанец, но никой не се замисляше за това, не си спомням такива разговори. Светът беше разделен по друг начин: свестен човек или лош, алчен или добър. Съсед и гост. От едно село… град… Всички са от една националност – всички са съветски хора, всички знаеха руски език.

Най-красивият, най-любимият празник на всички е Навруз. Навруз Байрам е денят, когато идва пролетта.Чакаха цяла година празника, празнуваха седем дни.Седем дни не се заключваха порти и врати ден и нощ… никакви катинари и ключове… Палехме огньове… Огньове горяха по покривите и в дворовете. Целият град в огньове! В огъня хвърляха ароматно седефче и молеха за щастие, нареждаха „Сарълъгин сене, гърмъзълъгин мене“. „Всичките ми беди – на теб, цялата ми радост – на мен.“ „Гърмъзълъгин мене…“ Всеки влиза при всеки – навсякъде те приемат като гостенин, черпят те мляко с ориз и червен чай с канела или кардамон. А на седмия ден, на главния ден на празника, се събираха всички заедно… на една маса… Всеки изнася навън маса и правехме една дълга, дълга маса. На тази маса има: грузинско хинкали, арменски бораки и бастурма, руски блини, татарски ечпочмак,украински вареники, месо с кестени по азербайджански…Леля Клава носеше прословутата си сельодка под шуба,а леля Сара – пълнена риба. Пиеха вино, арменски коняк. Азербайджански. Пееха арменски и азербайджански песни. И руската „Катюша“, „Разцъфтели ябълки и круши,над реката плъзнали мъгли…“ Най-после идва времето за сладкиши: баклава, шекер-чурек… И досега за мен няма нищо по-вкусно! Най-добрите сладкиши правеше майка ми. „Какви ръце имаш, Кнарик! Какво леко тесто!“ – винаги я хвалеха съседките.

Майка ми дружеше със Зейнаб, а Зейнаб имаше две дъщери и син, Анар, с когото бяхме в един и същи клас. „Ако дадеш дъщеря си на Анар – смееше се Зейнаб, – ще се сродим.“ (Сама себе си уговаря.) Няма да плача… Не  бива да плача… Ще започнат арменските погроми… и леля Зейнаб, нашата добра леля Зейнаб, с нейния Анар… избягахме, крихме се у добри хора… Те през нощта ще измъкнат от дома ни хладилника и телевизора… газов котлон и чисто нова югославска етажерка… А веднъж Анар ще срещне със свои приятели мъжа ми и ще го пребият с железни прътове. „Какъв азер си ти? Ти си предател! Ти живееш с арменка, с наш враг!“ Една приятелка ме отведе със себе си и живях на тавана им… Всяка вечер отваряха тавана, хранеха ме и отново се качвах, заковаваха входа с пирони. Заковаваха го здраво, да не може да се изкърти. Ако ме намерят – ще ме убият! Оттам излязох с побелял бретон… (Много тихо.) На другите казвам, че не трябва да плачат за мен… А самата аз се обливам в сълзи… Харесвах Анар в училище, беше красиво момче. Веднъж даже се целувахме… „Привет, Кралице!“ – чакаше ме той до вратата на училището. Привет, кралице!

Спомням си онази пролет… разбира се, спомням си я,но все по-рядко… не често… Пролеееет! Аз завърших училище и се уредих на работа като свързочничка в телеграфния пост. В Централния телеграфен пост. Хората стоят до прозорчето: една плаче – майка ѝ умряла, друга се смее – сватба прави. Честит рожден ден! Честит златен юбилей!Телеграми, телеграми. Свързвам се с Владивосток, Уст-Кут, Ашхабад… Весела работа. Не е скучно. А чакаш любовта… на осемнадесет винаги чакаш любовта… Мислех, че любовта идва само веднъж, и веднага разбираш, че това е любов. А беше смешно, много смешно се случи. Не ми хареса как се запознах с него. Сутринта минавам покрай охраната, всички вече ме познаваха, никой не ми искаше пропуска; здравей – здравей, без въпроси. „Покажете си пропуска.“ Втрещих се. Застанал пред мен – висок, красив младеж и не ме пуска. „Виждате ме всеки ден…“ „Покажете си пропуска.“ А аз този ден си бях забравила пропуска, бъркам в чантата – нямам никакви документи. Извикаха началника ми… получих порицание… И така се ядосах на този младеж! А той… Бях нощна смяна и той идва с един приятел да пие чай. Виж го ти! Носят пирожки с конфитюр, сега вече такива пирожки няма, вкусни, но да те е страх да отхапеш – никога не знаеш от коя страна ще потече конфитюрът. Хилихме се! Но аз не говорех с него, обидена му бях. Няколко дни по-късно ме намери след работа: „Купих билети за кино – ще дойдеш ли?“ Билети за любимата ми комедия „Мимино“ с Вахтанг Кикабидзе в главната роля, аз го бях гледала десет пъти, всички реплики знаех наизуст. Както се оказа, той също. Вървим и си подвикваме, проверяваме се един друг: „Аз на теб умния нещо ще ти кажа, само не се обиждай“… „Как да я продам тази крава, ако всички тук я познават?“ И… започна любовта… Братовчед му имаше големи оранжерии, търгуваше с цветя. На среща Абулфаз винаги идваше с рози – червени и бели… Розите могат да бъдат дори люлякови, сякаш боядисани, а всъщност са истински. Мечтаех… Аз често мечтаех за любовта, но не знаех как може да бие сърцето ми, да се блъска в гърдите ми. Писмата ни оставаха на мокрия плаж… на пясъка… с големи букви: „Обичам те!!!“ След десет метра отново: „Обичам те!!!“ Тогава навсякъде из града имаше железни автомати с газирана вода и в автомата – една чаша за всички. Изплакваш и пиеш. Приближаваме се – няма чаша, на другия автомат също няма. Жадна съм! Толкова пяхме, викахме, смяхме се край морето – жадна съм! Дълго време с нас се случваха вълшебни неща, невероятни, а после спряха. О, знам това… Наистина! „Абулфаз, жадна съм! Измисли нещо!“ Той ме поглежда и вдига ръце към небето, дълго говори и говори нещо. И отнякъде… зад обраслите с трева огради и затворени сергии, се появява някакъв пиян и подава чашата: „За кра-а-а-си-вааа девойка не ми се свиди.“ И този изгрев… Никъде няма жива душа, само ние сме. И мъглата от морето. Аз вървя боса, мъглата изпълзява изпод асфалта като пара. Отново – чудо! Изведнъж изгрява слънце! Светлина… осветление… като сред летен ден… Лятната ми рокля, мокра от росата, за миг изсъхва върху мен. „Толкова си красива сега!“ А ти… ти… (Сълзи в очите ѝ.) На другите казвам, че не трябва да плачат… А самата аз… Всичко си спомням… спомням си… Но всеки път – все по-малко гласове, и сънищата ми са все по-малко. Тогава мечтаех… летях! Просто… Не се случи! Нямахме хепи енд: бяла рокля, Менделсоновия марш, сватбено пътешест вие… Скоро, много скоро… (Спира.) Нещо исках да кажа…Нещо… Забравям най-обикновени думи… започнах да забравям… Исках да кажа, че скоро, много скоро… Криеха ме в мазета, живеех по тавани, превърнах се в котка… в прилеп… Ако можехте да разберете… ако можехте… ако знаете колко е страшно, когато през нощта някой крещи. Самотен вик. Провиква се нощем самотна птица и всички се ужасяват. Ами ако е човек? Живеех с една мисъл: Обичам… обичам и пак обичам. По друг начин не бих могла, не бих издържала. Как – такъв ужас! От тавана слизах само през нощта… завесите бяха дебели като одеяло…Една сутрин отвориха тавана: „Излизай! Спасена си!.“ В града влезли руски войски…

Мисля за това… Мисля за това даже насън – кога започна всичко? Осемдесет и осма година… На площада се събират някакви хора, целите в черно, танцуват и пеят. Танцуват с ножове и ками. Сградата на телеграфа е до площада, всичко става пред очите ни. Виснем на балкона и гледаме. „Какво крещят?“ – питам аз. „Смърт на неверниците! Смърт!“ Това продължи дълго, много дълго… много месеци… Започнаха да ни гонят от прозорците: „Момичета, това е опасно. Стойте си на местата и не се разсейвайте. Работете.“ По време на обяд обикновено пиехме чай заедно и изведнъж един ден азербайджанките седнаха на едната масичка, а арменките – на другата. За един миг, разбирате ли? А аз никак не можех да го разбера, никак. Нищо не стигаше до мен все още. Аз обичам… Занимават ме чувствата ми… „Момичета! Какво се е случило?“… „Не сте ли чули? Началникът каза, че скоро при него ще работят само чистокръвни мюсюлманки.“ Баба ми е преживяла арменския погром през петнадесета година. Спомням си… Тя ми разказваше в детските ми го дини: „Когато бях малка колкото тебе, татко го заколиха. И мама, и леля. Всичките ни овце… – очите на баба бяхавинаги тъжни. – Съседите ги заклаха… Дотогава нормални хора, може да се каже дори добри. На масата заедно седяхме по празниците…“ Мислех си, че това е било отдавна…нима може да се случи сега? Питам мама: „Мамо, видя ли – момчетата в двора не играят на война, а на клане на арменци? Кой ги е научил?“… „Млъквай, дъще. Съседите ще чуят.“ Мама плачеше през цялото време. Седеше и плачеше. Децата влачеха по двора някакво парцалено чучело и го мушкаха с пръчки, с детски ками. „Кой е това?“ – повиках малкия Орхан, внук на приятелката на майка ми Зейнаб. „Това е арменска бабичка. Убиваме я. Лельо Рита, а ти каква си? Защо имаш руско име?“ Името ми мама го измисли… Мама обичаше руските имена и цял живот си беше мечтала да види Москва… Татко ни беше изоставил, живееше с друга жена, но все пак това е татко. Отидох при него с новината: „Татко, омъжвам се!“… „Момчето добро ли е?“… „Много. Но името му е Абулфаз…“ Татко мълчи, той иска да съм щастлива. А аз съм се влюбила в мюсюлманин… той има друг бог… Татко мълчи. И така… Абулфаз дойде у дома: „Дошъл съм да искам ръката ти.“ „Защо си сам, без сватове? Без роднини?“ „Те всички са против, а на мен никой освен теб не ми е нужен.“ И на мен… И на мен не ми е нужен. Какво да правим с нашата любов?

Наоколо ставаше нещо, не каквото беше вътре… Не такова… съвсем не такова… През нощта беше страшно и тихо в града… Ама как така, аз така не мога. Ама какво става – ужас! Хората не се смеят през деня, не се шегуват, спряха да купуват цветя. По-рано винаги някой вървеше по улицата с цветя. Тук се целуват, там се целуват. А сега… Същите тези хора вървят… и не се поглеждат… Нещо е надвиснало над всичко и всички…някакво очакване…

Сега не мога всичко да си спомня точно… Променяше се от ден на ден… Сега всички знаят за Сумгаит… от Баку до Сумгаит са тридесет километра… Там беше първият погром… При нас работеше едно момиче от Сумгаит и ето – след смяна – всички се прибират, а тя остава в телеграфния пост. Спи в килера. Ходи разплакана, навън даже не поглежда, с никого не разговаря. Питаме – мълчи. Но когато заговори… като започна да говори… Искаше ми се да не я чувам… Да не я чувам! Нищо да не чувам! Какво е това! Как може така, какво е това! „Какво стана с къщата ти?“ „Ограбиха я.“ „А с родителите ти?“ „Изведоха майка ми на двора, съблякоха я гола и – в огъня! А бременната ми сестра я принудиха да танцува около огъня… И когато я убиха, с железни прътове изчоплиха бебето от нея…“ „Млъкни! Млъкни!“ „Татко го заклаха… с брадва… Роднини го познали само по обувките…“ „Млъкни! Моля те!“ „Събираха се мъже, млади и стари, по двадесет-тридесет души, и нахлуваха в домовете на арменските семейства. Убиваха и насилваха – дъщери пред бащите, жени пред мъжете им…“ „Млъкни! По-добре заплачи.“ Но тя не плачеше… толкова я беше страх… „Изгаряха коли. В гробището събаряха плочите с арменски фамилии… ненавиждаха мъртвите…“ „Млъкни! Нима такова нещо може да се случва с хората?!“ Всички започнахме да се боим от нея…А по телевизията, радиото и вестниците… нито дума за Сумгаит… Само слухове… След това ме питаха: „Как живеехте? Как живеехте след всичко това?“ Пролетта дойде. Жените облякоха леки рокли… Такъв ужас – и е толкова красиво наоколо! Разбирате ли? И морето.

Готвя се да се омъжвам… Мама ме моли: „Дъще, помисли пак.“ Татко мълчи. Вървим с Абулфаз по улицата, срещаме сестрите му: „Защо каза, че е изрод? Виж я,какво хубавичко момиче“ – така си шепнат една на друга. Абулфаз! Абулфаз! Моля го: „Нека да се разпишем без сватба, няма да правим сватба.“ „Ти какво така? Ние вярваме, че животът на човека се състои от три дни: денят, в който си се родил, денят, в който си се оженил, и денят, в който ще умреш.“ Той не може без сватба, без сватба няма да има щастие. Неговите родители бяха категорично против… Категорично! Не му дадоха пари за сватбата, дори не му върнаха тези, които сам беше спечелил. А всичко трябва да е според обреда… по старите обичаи… Азербайджанските обичаи са красиви, аз ги обичам…Първият път в дома на булката идват сватове, тях само ги изслушват, а на втория ден получават съгласие или отказ. Тогава се пие вино. Бялата рокля и пръстенът са работа на младоженеца, той го носи в къщата на булката непременно сутрин… и да е в слънчев ден… защото щастието трябва да го уговориш, а тъмните сили – да прогониш. Булката приема дара и благодари на годеника, пред всички го целува. На раменете си е наметнала бяла кърпа като знак за чистота. Сватбеният ден… От двете страни на сватбата носят много подаръци, планина от подаръци, слагат ги на големи подноси, вързани с червени панделки. Надуват стотици цветни балони, няколко дни те летят над къщата на булката – колкото по-дълго летят, толкова по-добре, значи любовта е силна и взаимна. Моята сватба… нашата… Всички подаръци от страната на младоженеца и от страната на булката… ги купи майка ми… И бялата рокля, и златния пръстен… Родата на булката на масата преди първия тост трябва да стане и да хвали момичето, а родата на младоженеца хвали него. За мен слово държа дядо ми, завърши и попита Абулфаз: „А за теб кой ще каже някоя дума?“ „Аз сам ще кажа за себе си. Обичам дъщеря ви. Обичам я повече от живота.“ Така го каза, че на всички се хареса.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах