На гости у леля на Марс

Когато бях малък, беше ясно, че бъдещето е зад ъгъла. Знаех, че магическата двехилядна година ще настъпи, когато съм на шестнайсет и нещо и ей сега ще почнем да ходим на почивки до Луната. По някакъв вълшебен (извинявам се, по някакъв научен) начин всички щяхме хем да продължим да сме си българи в градинките на бабите си, хем да станем граждани на Галактиката, да си приказваме с извънземни и да пътуваме между звездите. Люк Скайуокър вече беше роден и може би беше малко по-малък от мен.

После нещо се промени. Векът и хилядолетието се смениха, но бъдещето не започна. Разбира се, появиха се Европейският съюз и интернет, светът стана по-малък… но Вселената се отдалечи. Оказа се, че Азимов и Бредбъри не са чак толкова бързи пророци, колкото ми се искаше. Започнах да научавам колко дълбоки и студени са космическите разстояния. Луната и Марс дотогава бяха на същото разстояние от София, като, да кажем, село Горна Диканя. Изведнъж се оказаха недостъпни, а Рим и Виена при целия си чар някак си не успяват да са чак толкова романтични. Галактическата република се изгуби някъде и мечтите взеха да увяхват.

И изведнъж отнякъде изскочи Илон Мъск! Господ да го поживи, този човек и компанията му ни връщат усещането за уютен, близък Космос. Някога братя Стругацки казаха в едно интервю, че може би има нещо неморално в това да напредваме из междузвездното пространство, докато на Земята все още има глад… но си позволявам почтително да не се съглася с Аркадий и Борис Натановичи. Гладът никога няма да изчезне, но точно затова не бива да губим пътя към звездите. Всъщност това май беше вече написано някъде – и то дори не е в „Марсиански хроники“.

Не зная дали някога нашите кораби ще летят към далечни системи, но не може ли да покорим поне околността на Слънцето? Илон Мъск изстреля червеното си детско автомобилче с манекен на астронавт към най-близката от околните планети, а „Аполо 13“, „Марсианецът“ и „Хиперион“ изведнъж взеха пак да стават актуални. Кара ми се Х-изтребител между Дагоба и Явин. Отново си представям градовете-станции на Прокудените в безвъздушното пространство и пилотите от Сдружението, пилотиращи своите кораби без помощта на компютри, само с пресмятане на ум, благодарение на подправката меланж. Дължа това на червената количка на г-н Мъск.

Помня как брат ми веднъж ми каза:

„Ние сме двойка летящи звезди, които никой не може да спре“.

После разбрах откъде е изразът, а брат ми вече ме беше убедил, че ако утре някой започне да събира доброволци за полет до Марс, ние двамата ще трябва веднага да се запишем. Е, мисля, че сега е моментът. Америка и Австралия отдавна са открити, знамето на краля на Кастилия е свалено от Вера Крус, така че следващата граница е небето.

Толкин казваше, че някога Земята е била плоска, но заради войните между боговете се е изкривила и мореплавателите с удивление са открили, че при достатъчно дълго плаване се връщат обратно у дома. Но Правият път към изгубеното Безсмъртно царство още съществува за този, който знае как да кара кораба си. В един момент килът се отделя от повърхността на изкривения океан, платната улавят непознат вятър и морякът може да стигне острови, които се носят из небето… Сигурно и Данте би харесал тази представа, нали всяка негова книга от „Комедията“ завършва със звездите – със същите звезди, с които до последно бяха пълни и очите на Тери Пратчет. Дали се лъжа, или дори в практичния ум на Илон Мъск не са останали подобни мисли? В края на краищата, за да изпратиш автомобил на Марс, се иска да си не само инженер и инвеститор, а и малко нещо момче, все още влюбено в стари истории за приключения.

Мисля, че Космосът пак стана достъпен – засега поне за въображенията ни. Благодарение на една ракета, Марс отново започна да изглежда близък. А оттам границите между нашите малки държави сигурно не се виждат. След някоя и друга седмица ще ида на гости на леля си на Луната. По-нататък може и на Марс.