Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

На гостите от Червен бряг им викаме мензис

Снимка: Румен Добрев/Площад Славейков - На гостите от Червен бряг им викаме мензис

Снимка: Румен Добрев/Площад Славейков

Татко имаше един колега, много известен актьор и някога негов близък приятел. Името му няма да споделя, заради случката, която ще разкажа.

София, шейсетте години. Баща ми отива на гости на въпросния си колега и приятел в дома му в центъра на София. Стара кооперация, стълби, без асансьор. Семейството е на някой от високите етажи, зима е, вятърът свисти изпод старата дограма, а цялата улица мирише на печки и пушек. Докато татко катери стълбите нагоре, се засича по тях с много бременната съпруга на приятеля. Спряла е за малко да си почине – мъкне нагоре пълна кофа с въглища. Сепнат от ситуацията, баща ми подхваща кофата и по мъжки полетява към високите етажи, убеден, че приятелят не е вкъщи и представа си няма как се товари жена му. Вратата на апартамента обаче е полуотворена, а когато татко влиза в антрето, срещу него усмихнато застава точно той.

„Абе, Еди-кой-си – каква татко, – жена ти влачи една кофа с въглища от мазето, знаеш ли?!“

„Даааа, аз я пратих! – отговаря хладно приятелят. – Да се научи кой какво трябва да прави вкъщи!“

„Луд ли си?! – онемява татко, – та тя е жена! И е бременна, как така ще носи тежко по тия стълби?!“

„Ще носи! Това е третата й кофа, има да донесе още две. И ти не се бъркай, тя да си знае!“

***

Тук беше свършило приятелството между баща ми и този негов колега, впоследствие много известен артист. Татко беше донесъл кофата, беше стоварил въглищата до печката и си беше тръгнал на мига. Просто не беше могъл да понесе ситуацията. Притежаваше онзи свободен дух на хората, които обичат човешките същества и подобна долнопробна проява на мачовщина му действаше физически зле.

Като дъщеря, разбира се, си фаворизирам бащата. Но днес, точно днес си давам сметка, че петдесет години по-късно такива мъже като моя баща са точно толкова малко, колкото са били и тогава. И което е още по-страшно, те са все така малко дори и сред приемащото се за интелектуален елит мъжко общество на нацията.

Че една мутра може да гледа на жената като на предмет за удостоверяване на социално положение или аксесоар за интерактивни удоволствия, е ясно. Там дори подобно отношение е очаквано – интелектуалният капацитет на хора, за които показността е единствен начин на себеизява няма как да влиза в мисловни каламбури за равноправието между хората и смисъла на човешкото в неговата мъжка и женска природа. Простакът приема живота по принцип като поле за водене на физически бой, където той винаги трябва да е шампион. В елементарното му съзнание това означава едно-единствено нещо – да командва, подтискайки. Когато е мъж, простакът приема природата като някакво предопределение свише на по-силни и по-слаби и съответно на по-висши и по-нисши. В тази негова структура за света жената, бидейки по-слаба физически, няма по природа въоръжението да влиза в неговия мъжки бой. Следователно на нея не й е естествено дадено да е шампион, а ако си позволи да припари към медала или стълбицата на победителите, трябва да бъде поставена на място. Къде с шамар, къде с кроше, къде с обидна дума. Или пък с кофа въглища, която да носи заедно с бременността си. Женомразието може да бъде особено изобретателно в наказанията си към „нежния пол“. Поместено в душата на простака, то е първосигнално. Взимат ти „дадената“ кола, окастрят ти „кинтите за поддръжка“, конфискуват ти подарения за рождения ден телефон или пък те набиват, заливат с блажна боя или киселина. Такива едни мъжествени неща.

Когато женомразието е в душата на интелектуалеца обаче, то може да стигне наистина до изумяваща с перфидността си жестокост. Прикрива се най-често зад устойчиви и фаворизирани национални образи, например този на жената майка или Българката (която прави всичко в лазарета на официалния живот – пере, готви, чисти, превързва рани и възпитава в българщина), преоблича се като някакво криворазрбано мъжкарство (в което на жената винаги се гледа като на обект за защитаване и вдъхновение, но не и като на партньор) или пък удобно се разполага в добре ошлайфана ирония, нахално наречена чувство за хумор и натрапена като проява на някакъв вид човешка, разбирай мъжка, смелост. Един вид „назоваване на нещата с истинските им имена“ – жените са си женки, мъжете са си мъжкари.

Точно тази претенция за назоваване на нещата с истинските им имена обаче ми разчопли човешкото (не мъжко или женско, а именно човешко) чувство за справедливост. В последните дни два текста от двама млади мъже се разпространиха из мрежата и концентрираха подобаващо внимание върху себе си. Няма да им правя дисекция, защото не го заслужават като текстове и тежест на аргументите и мненията. Ще използвам само някои от техните тези, думи и посоки на мисълта, които ясно доказват факта, че днес по-страшен и по-силен е интелектуалният сексизъм.

Единият от тези текстове шумно заявява още в заглавието си, че знае защо били празни утробите на българките. И както става ясно в „мъжкарското“ изложение (силно копиращо стила на писане на Мартин Карбовски, между другото) на автора Николай Фенерски това било така, заради мъжете българи. Понеже един мъж винаги можел да накара жена си да забременее, а правилното време за това било до нейната тридесетгодишнина. Иначе, ако е преминала тази пределна за Фенерски възраст (той самият станал татко на 25, а жена му майка на 22, значи така е правилно!) и не си е намерила мъж, нещо й има. Какво точно, не става ясно, въпреки претенцията на текста да назовава нещата с истинските им имена.

Обобщението от въпросната статия е, че жените са общо взето едни утроби на два крака, в които мъжете решават кога и какво да сложат. И проблемът в липсата на раждаемост е в нерешителността на българските мъже да слагат в тия утроби сперматозоидите си!

Имам проблем и с назоваването на нещата и в още един текст. Той всъщност е резултат от една замислена като добра инициатива – да се питат разни мъже кои са десетте неща, които биха направили, ако бяха жени. Въпросната рубрика е свързана с кампания за популяризиране на редовните прегледи и профилактиката на рака на гърдата, затова и всяко подобно интервю завършва с такъв призив, красиво оформен в розово на самия сайт. Попаднах на рубриката покрай един от героите в нея – сценаристът Тео Чепилов.

Претендиращите му за остроумие отговори, в чиято искреност нямам основание да се съмнявам, дори са дублирани – дал е нещо като „смешен“ и „по-сериозен вариант“. В първия жените, които той си представя, че би бил, се гледат голи по четири часа, пускат по 44 селфита, муфтят за цигари, лигавят се на пилони по баровете и се целуват в тоалетните една с друга. В „сериозния“ вариант пък жената Тео Чепилов се възхищава, че „пикае клекнала и ползва тоалетна хартия“, налага й се „здраво да тренира, за да не загуби форма“ (щото като мъж г-н Чепилов може да не е във форма, позволено му е), приема, че „повечето мъже са тъпаци и здраво се бори срещу дискриминацията на пола си“. На жената Чепилов й се налага „в секса да играе защита, а не нападение“, което важало за целия процес – „от свалката до борбата да се ползва презерватив – всичко вече е наопаки“, както се казва в текста. Сред десетте неща, които би правил, ако е от другия пол, авторът е избрал да акцентира и върху носенето на превръзки и тампони, за да „не те заварят гостите от Червен бряг… по бели гащи“.

Не знам Тео Чепилов какви жени е срещал, но очевидно проблемът му с тях е личен и не е за пренебрегване. Той започва от най-елементарно ниво – като това, че не само момиченцата, но и момченцата в цивилизовния свят ползват тоалетна хартия например. Дори по малка нужда. Уточненията за селфи-пилонно-тоалетния свят на жените ще подмина с пренебрежения, за да акцентирам от своя страна на две неща. Първо, много е жалко, ако един мъж на прилична и (да перефразирам Фенерски) „във фертилна възраст“ (определение, което се ползва само от медицински лица по отношение на детеродната способност на жените) приема секса като полева битка с нападатели и защитници. Още по-жалко е, ако в двадесет и първи век, допрян за първи път до голо човешко тяло, изобщо отваря дума за употреба или не на презерватив и е в състояние да превърне това в първа креватна дискусия. На мен за последно ми се случи един да ми обяснява как му пречела гумата преди двадесетина години и това признание беше чек пойнтът, в който се разделихме с добро и завинаги.

Що се отнася до„гостите от Червен бряг“, така евфимистично не се изразяваше дори баба ми. Тогава майка ми ме учеше да си му викам мензис. Днес жените така си го наричаме – месечен цикъл или мензис. Гадно ли му е на някой да го изрече на глас? Ако да, значи проблемите му са много и нито започват, нито завършват със сексизма, от който хронично боледува.

Преди време едно момче беше напът да напусне гръмко и с погнуса масата, на която се хранехме заедно, защото една жена от компанията спомена мимоходом, че няма да ходи на плаж, понеже е в цикъл. Не му пречеше обаче да ни осведомява за хода на собствената си отделителна система и нейното лятно състояние в подробности – къде ти може да се мери по гнусотия едно л…но с една менструация! Отдадох изявлението на младостта му, ама и точно заради нея ме достраша. Защото ако не се реагира, това може да е следващият, за когото сред десетте най-важни за правене женски неща ще е пикаенето клекнала и отбраната при мъжко „секс нападение“…

За финал нека поясня нещо. Била съм и съм щастлива да съм срещала такива хора – мъже и жени – в живота си, които са ме карали да се чувствам човек, не просто жена. Женската ми природа ми харесва, обичам секса и не ме е срам да заявявам както останалите си, така и сексуалните си желания. Гости от Червен бряг нямам – имам месечен цикъл. Утробата ми е дала живот на две момичета, защото аз и баща им така сме решили, а не защото мъж ме е накарал. Матката, яйчниците и всичко женско, което си нося, си е само мое и аз решавам какво, как и кога да се случи с него. Не искам да съм мъж и не съм от жените, които ще си изгорят публично сутиена и ще си пуснат на воля окосмението. Обичам мъжете, обичам хората, обичам животните. Обичам живота. Ако утре ме попитат кои са десетте неща, които бих направила, ако бях мъж, няма и през ум да ми мине да пиша, че адски ще се кефя да си играя с пениса си или да врънкам мацки да го правим без презерватив. Ще ми е интересно обаче какво би било да имам син, когото да науча на мъжество. Какво е да възпитавам дъщеря като неин баща. Какво е усещането да имаш сила да преплуваш или изтичаш два пъти по-голямо разстояние и да вдигнеш два пъти по-голяма тежест. Що за отговорност е да обикнеш една жена и да събудиш любовта в нея. В образа си на мъж щях да застана до жените и мъжете, за които няма женски и мъжки права, за да можем заедно да защитаваме човешките си такива.

И накрая – ако бях мъж, щях да поискам да съм баща си в онзи мразовит софийски ден, който взима тежката кофа с въглища от ръцете на бременната жена и с все мъжката си сила я стоварва върху главата на своя „приятел и колега“, известния български актьор, чието име даже не си заслужава да спомена…


Бел. ред.: Текстът на Николай Фенерски „Празните утроби на българките“ бе публикуван в Offnews.bg на 1 юни (четвъртък), а по-късно изтрит от изданието. Кеширана от „Гугъл“ версия на материала може да се види тук.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg