На хора, които не говорят истината, не трябва да се дава трибуна

„Живяла съм много години във Великобритания. Там беше страшно, защото всеки втори-трети беше хомосексуалист.“ Това казва Милена в интервюто си за Фактор.бг.

Е, и аз съм живяла – и продължавам да живея – във Великобритания.

Никак не е страшно.

В Обединеното кралство, нали е „изродена нация“ (пак цитат от интервюто на Милена, според която само изродени нации позволяват на LGBTI хората за „прокарват мисленето си“) правителството разполага със статистика на хората, които се идентифицират като гей или бисексуални.

В момента процентът от цялото население на Великобритания, което се идентифицира публично така, е 2.7. Под три процента. Разликата между  3% и „всеки втори-трети“ е като разликата между зърно ориз и тава пълнени чушки. Та, на страха очите са големи, но слепи.

И понеже съм тук и смея да твърдя, че разполагам с по-пресни впечатления от Милена, ето ви две наблюдения от този островен „Содом и Гомор“:

1. Гей хората във Великобритания никакво мислене не прокарват – просто живеят свободно, като хетеросексуалните. Могат да сключват брак, да наследяват партньорите си и да осиновяват деца. Т.е. да въплъщават същите семейни ценности, на които и хетеросексуалните хора държим.
2. Хетеросексуална си дойдох от България и хетеросексуална си останах. Общуването ми с хомосексуални хора, които не се крият и не се страхуват да са с хората, които обичат, не ме „обърна“. Не познавам човек, „заразил“ се с хомосексуалност, защото са му „прокарали мислене“. За сметка на това познавам хора, които дойдоха тук от нашия край на света, където бяха живели самотно и в страх от реакцията на най-близките си, и за първи път успяха да имат дълга, стабилна, щастлива и официално призната връзка с партньор, с когото да си купят жилище и да се задомят, в най-традиционния смисъл на думата.

„Хомосексуалните си мислят, че всички са като тях и са решили, че могат да завладеят и България“, казва Милена в същото злощастно интервю.

Дадох всичко от себе си да не квалифицирам изказванията ѝ, но тук вече е необходимо да назова нещата с истинските им имена. Това е лудост. Лудост в смисъла на халюцинация, подменила реалността. Честно казано, на този етап бих предпочела да науча, че Милена е получила заплащане, за да направи това изказване, защото това поне ще означава, че не вярва наистина в нещата, които казва.

Защото в България организирани отреди от млади момчета и мъже ходят по улиците на големи градове, нападат и бият други млади хора, които „им изглеждат гей“. Струпват се на гей събития, за да хвърлят камъни, окупират представяния на книги и прожекции на филми, за да сплашват присъстващите, понеже сигурно повечето са гей.

Та, ако някой се опитва да „завладее България“, това не са хомосексуалните, а тези, които изкуствено се опитват да внушат на българите, че гей хората са най-големият проблем на държавата. Тези, които настоятелно и дръзко разпалват нарочна омраза към хора, които никому не са сторили зло – не са грабили, заплашвали, били, тормозили. И не искат да лъжат за това кои са и какви са.

И не, хомосексуалните не мислят, че всички са като тях. Напротив – във всяко общество те са сред първите, които осъзнават смисъла на човешкото многообразие. Те рано се научават да приемат различието – първо своето, а затова и чуждото.

Не знам какво се е случило с Милена и не е моя работа. Но нещата, които говори в интервютата си, нямат общо с реалността, и това е незаобиколим факт. А колкото по-широка трибуна се дава на хора, които не говорят истината, толкова по-зле става за всички. Но най-вече за тези, по чийто адрес се говорят лъжи.

Защото, ако погледнем към действителността за миг, ще видим, че не гей хората прокарват някому своето мислене, а точно обратното. Традиционното общество иска те да са като мнозинството и да мислят като мнозинството. И периодично изпада истерия, задето от хиляди години не може да ги принуди да се скрият достатъчно далеч от очите на това мнозинство.

И да – тази истерия често е фалшива. На повечето хора изобщо не им пука кой с кого спи, докато не им се внуши чрез непрестанна емоционална манипулация, през денонощен медиен обстрел, че трябва да им пука – на живот и смърт.

Тази манипулация е толкова по-успешна, колкото по-фрустрирано е едно общество. Колкото по-безпомощни се чувстваме пред несправедливостта, толкова по-лесно е да бъде пренасочен гневът ни към теми, които ни обещават лесна победа. Трудно е, опасно е, почти невъзможно е да се преборим с мафията и бюрокрацията, завладели държавата ни, града ни, самото ни съществуване. Лесно е да се обявим за противници на гей-движението. Мафията може и ще отвърне на удара, дори на един едничък бунтовен Фейсбук пост. Гей хората са съвършено безопасна мишена.

Хората, които подклаждат тази фалшива истерия, имат съвсем друга крайна цел – пари и политическа власт, с която да злоупотребяват незабелязано, докато хетеросексуални и хомосексуални хора си крещят оглушително или се бият по улиците, сякаш така ще се спаси света.

За всичко това сметката плащаме заедно. Но за гей хората цената е целият им живот, който е превърнат в бухалка, с която предизборно да се вдига прахоляк от килима на нашето недоволство – недоволство, породено от съвсем други, значително по-съществени социални проблеми.

Но докато си играем на морализатори, подритвайки нечии съдби като топки, с които да си вкарваме евтини дузпи, тези истински човеци, чието право да съществуват е просто Фейсбук дъвка за много от нас, живеят в нарастващо отчаяние.

Всеки ден те си задават въпрос, чиито отговор може да бъде наистина страшен (не като „страшното“ на Милена, а страшното като счупена челюст, защото си жена с къса коса и приличаш на лесбийка):

„Кога точно някой от тези хора, които досега ме мразеха само на думи – без да съм навредил никому, без да съм виновен за нещо – ще ме намразят с дела?“

Никой не заслужава да се събужда с тази мисъл. Никой не заслужава да заспива с нея.

И в България, и във Великобритания, гей хората не искат нищо от нас, освен равенство в правата и възможностите. От друга страна, някои от нас искат от тях или да станат точно като нас или да ги няма въобще.

Кое от двете искания ви се струва по-разумно?