На кого му пука за края на света, щом става дума за пари

Можете ли да си представите Мерил Стрийп като Доналд Тръмп? И аз не можех, преди да гледам „Не поглеждай нагоре“ („Don’t Look Up“) – новият филм на режисьора Адам Маккей с Леонардо ди Каприо и Дженифър Лорънс, заглавие на „Нетфликс“. Имахме нужда от този филм, който влиза в редичката освестяващи ленти като „Да разлаем кучетата“ или често пренебрегвания „Идиокрация“. Това са филми, разобличаващи не хора, а тенденции; пророчества за бъдещето, което всъщност е ежедневие.

Сюжетът на „Не поглеждай нагоре“ е компилация от апокалиптични, комедийни и политически елементи. Комета се е запътила към Земята, където всичко е шоу и политика. И точно това лековато и повърхностно отношение води до гибелта на човечеството. Привидно простичко, дори донякъде банално, може да си помислите, преди да гледате филма. Но всъщност е толкова близо до истината, че първосигналната баналност внезапно се оказва новинарски ужас. Това, за което разказват авторите на филма, може да се случи утре. Или може би се е случило вече, ако заместим „комета“ с „вирус“.

„Не поглеждай нагоре“ е филмът, с който случайно или не, се прави равносметка на цялата 2021 г. – годината, в която бе намерено някакво решение на коронавирусната криза, ваксините. Отношението на човечеството към тях обаче много прилича на отношението на кинематографичното човечество към кометата, която заплашва да изпепели земята. Смесица от страх и отрицание, опит за съхраняване на хедонистично ежедневие и отказ да бъде приета заплахата.

Филмът на Адам Маккей разказва как хората са забравили каква е целта на науката. Превърнали са блестящите си умове в придатък към телевизионни предавания с висок рейтинг. Възприемат истините според сексапила на този, който ги поднася. Политиците мислят в пиар понятия, взимат решения в зависимост от датата на изборите, предпочитат парадността пред разума. Разголеното човечество – буквално разголено на финала – умира, затрупано под собствените си стереотипи, изградени от телевизията и социалните мрежи.

Преди 25 години филмът „Армагедон“ изведе идеята за героизма и саможертвата пред подобна заплаха. Неизбежно е да се сравни основната сюжетна нишка в двата филма. В „Не поглеждай нагоре“ герои няма, защото човечеството е станало самодоволно, вече лишено от чувство за общност. Героят, който трябва да разбие смъртоносната комета, е върнат на земята, за да може гигантска корпорация да използва безценните метали от небесното тяло. В името на печалбата дори американският президент – в случая блестящата Мерил Стрийп – предава властта си на телекомуникационен магнат.

Основното мото на този филм, скрито зад всеки кадър, е „Човек съм и нищо човешко не ми е чуждо“. Адам Маккей не е пожалил никого. Под огъня на сарказма му попадат и „добрите“, и „лошите“. Той се гаври еднакво с консервативните и либералните заблуди, осмива и глупавите, и умните. Не дава решения, не посочва изход. Не вярва в изхода, дори във футуристичния финал, неслучайно оставен след завършващите титри. „Спасените“ богаташи не отиват в рая. Егоистиното им самодоволство не е загинало заедно със Земята. И затова са абсолютно неподготвени да създадат нов свят на място, което не познават. Защото закостенялата вяра, че човекът е по-силен от природата, е убийствена в буквален смисъл.

Този филм би трябвало да ни накара да се замислим и да променим нещо в себе си и в света около нас. Да се смирим най-вече. Да повярваме, че не сме венецът на съзиданието. Да вярваме не в ефимерната личностна преценка, а в гласа на разума, който заглушаваме със суета в последно време. И да се научим да разпознаваме авторитетите, вместо да ги заменяме с „внушатели“ (българският превод на „инфлуенсъри“).

Дано този филм посади семената на ново мислене и дано имаме разума да разберем колко е наложително това. Защото времето на безгрижие изтече.