Този текст е публикуван преди повече от 3 години

На крачка от истинския живот

Шест години от смъртта на режисьора Крикор Азарян

Режисьорът Крикор Азарян ни напусна на 14 декември 2009 г. - На крачка от истинския живот

Режисьорът Крикор Азарян ни напусна на 14 декември 2009 г.

Шест години изминаха, откакто си отиде Крикор Азарян – режисьорът ни напусна на 14 декември 2009 г. Мнозина негови приятели, студенти, актьори не приеха лесно тази загуба, годините си течаха с опити да задържат образа му чрез филми, спектакли и книги. Една от книгите е на съпругата му Валентина Радинска – „Ние с Коко“. Спомените от годините с Азарян излязоха през 2014-а, а днес изданието излиза обновено с още и още истории.  

Nie-s-Koko_cover-a

„Защо написах тази книга? За мен нямаше нищо по-естествено от желанието да бъда още малко, макар и под друга форма, с любимия човек, когото загубих… – обяснява Радинска. – Писах я бавно, с продължителни прекъсвания, с много колебания – исках да покажа оня Крикор Азарян, когото малцина познават; да оставя завинаги върху хартията прекрасните мигове и любовта, която Бог ни даде, както и изпитанията, през които преминахме… Исках да разкажа и за преживяванията от последните ни няколко години с Коко – времето на битката му с коварния противник, когото все пак в последна сметка той победи, както и за изумителния и достоен начин, по който го направи.

По пътя, който извървях, докато пишех, неколцина близки приятели ме подкрепяха, съветваха и насърчаваха. На тяхното неуморно съпричастие тази книга дължи много. Благодаря им от сърце!“

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Предлагаме ви откъс от допълненото издание на „Ние с Коко“.

Един от последните приятели, който видя Коко жив и прекара при него повече от три часа на 10 декември, беше д-р Николай Михайлов.

Колкото и трудно да говореше вече, при посещението на д-р Михайлов в болницата Коко му разказал един свой сън, който не беше ми разказвал. Предполагам, че не е искал да ме тревожи. Винаги мислеше първо за другите.

Сънят е следният: Коко сънувал Стьопката, двамата се намирали от двете страни на една желязна ограда. Степан казал: „Хайде, татко, идвай!“ А Коко отговорил: „Как да дойда, виж каква ограда има помежду ни“. Тогава Стьопката само махнал с ръка и желязната решетка изчезнала. И пак повторил: „Хайде, татко, идвай!“ Коко казал: „Да дойда, моето момче, но ме е страх, че ако дойда – вече няма живот!“ Степан се усмихнал и казал: „Грешиш, татко, тук е истинският живот!“…

Безмълвното ни приживе дете даваше кураж на баща си, изпращаше послания за най-важното, което може да интересува човека, приближаващ оня праг…

Обикновено преди всяка своя премиера Коко ходеше на бръснар, подстригваше брадата си. Тази последна премиера обаче той посрещна с неподстригана брада. При престоя ни в болницата тя беше станала много голяма и на 12 декември, в събота, помолих нашия приятел, актьора Милен Миланов, да дойде в болницата с машинката си за подстригване. Двамата с него с доста усилия успяхме да повдигнем Коко и да го сложим да седне на едното кресло. Аз му придържах главата, докато Милен го привеждаше в ред. По-късно той ми каза: „Чувствах, че го подстригвам за оня свят.“ Коко беше като заспал през цялото време на процедурата. После двамата го сложихме отново да си легне. И тъкмо преди Милен да си тръгне, от леглото се разнесе съвсем ясно и гръмко: „Мерси, майна!“

После пак се унесе, прекара деня в сън, но през онази нощ срещу неделя той ставаше все по-неспокоен, освен това често имаше нужда от кислород…

Дори не помислях и да седна, когато Коко се успокояваше, аз стоях и гледах от прозореца нощния, снежен град… Не помня какво си мислех тогава – просто се бях вцепенила, имах чувството, че съм подпряла лицето си в заледено стъкло и се опитвам да видя нещо зад него, но виждам само разбърканите букви на някаква неясна ледена азбука и не мога да проумея нищо…
Животът беше спрял…

Късно следобед в неделя, след един много неспокоен ден, Коко най-сетне спеше.

Еми дошла още следобеда, смяташе да остане с мен през нощта. Но към 23,30, като видяхме, че баща ѝ диша съвсем спокойно и леко, решихме тя да се прибере вкъщи – рано сутринта трябваше да събуди детето си и да го заведе до спирката на училищния микробус. Тя си тръгна.

Аз съм задрямала за малко. Стреснах се в два без пет. Станах – Коко дишаше по-учестено, но спеше. Постоях край леглото му…

В един миг ми се стори, че спря да диша. Извиках името му, хванах главата му и я повдигнах – и той отрони последния си дъх…

Лицето му се отпусна успокоено и аз изумена видях, че на него се появи една лека усмивка – така се усмихваше Коко, когато виждаше нещо много хубаво, нещо мило и близко…

Лицето му изразяваше щастие, доброта и умиление.

Усетих, че започвам да треперя, че ме втриса по същия начин, по който ме втресе и когато си отиде Стьопката, и позвъних на дежурната сестра. Тя дойде, погледна Коко, после погледна мен и каза: „Само спокойно!“ и изтича нанякъде.

А аз стоях сама с мъртвото тяло на човека, който беше любовта на живота ми, оня, когото бях обичала най-много на този свят и в здраве, и в болест, с когото бях делила радости и мъки и с когото исках да прекарам старините си. Това вече нямаше да се случи. Прегърнах главата му и я целунах, прегърнах го целия за сбогом, докато е все още топъл, докато студът на смъртта още не беше пропълзял в тялото му.

После започнах да му говоря – напомнях му за нашите поляни с мащерка, за нашите ветровити хълмове, за първата ни нощ в полупразния хотел в оня чужд град, за щастливите ни вечери, когато седяхме със Стьопката и се държахме за ръце…

Говорех му, че той остави на всички нас, които го обичаме – толкова много любов, толкова много светлина и красота и ни отведе до такива висини, че спомените за тях ще ни стигнат за още много, много животи…

По тихия нощен коридор на отделението се чуха стъпки и говор – идваше дежурният лекар…

Обадих се на Еми.

Вторият човек, на когото се обадих към два и половина през нощта, беше Милен.

Към пет часа дойдоха да го вземат. Не гледах, докато прехвърляха тялото върху една метална количка. После го покриха с чаршаф и го изкараха от стаята.

… Излязох в коридора и видях как се отдалечаваш…

Любов моя, днес ти пое през вишневата градина – онази, която никога няма да бъде изсечена… Минаваш под тихата бяла светлина на вишневия цвят, той меко се рони, бавно пада и остава в следите ти като малък Млечен път…

Този път ще те изведе далеч от болката и мрака, в чистите и бистри пространства на духа…
Сега си свободен, най-после…

– Хайде, татко, идвай! – каза Стьопката.

Аз му отговорих:

– Да дойда, моето момче, ама там вече няма живот…

А Стьопката се усмихна и ми каза:

– Грешиш, татко, тук е истинският живот!…

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Още по темата

О, Коко, къде си?

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах