Отмяната на руската култура се случва не на Запад, а в самата Русия. Това аргументира в статията си „Подражание на Тургенев“ руският журналист и преводач Дмитрий Биков. Текстът е публикуван в сайта на Борис Акунин и Михаил Баришников „Истинската Русия“.
„Както знаем всички от личен опит, войната не създава нови човешки качества, а само проявява вече съществуващите“, започва Биков, за да обясни как многобройните дискусии за отмяната или забраната на руската култура само са извели на преден план изначалната ѝ връзка с механизмите на отмяната.
„Никой в света не е замислял глобално да отмени руската култура – и в крайна сметка да забрани руската класика – но самата тя отменя себе си изцяло“, казва Биков.
„Предлага се да се забранят продажбите, а в перспектива и издаването на книгите на многобройни мои колеги и моите в това число. Не защото тези книги са станали по-лоши или някак са се изменили, а защото ние сме разобличени като предатели, отказали да поддържат руската агресия в Украйна. Забраняват се спектакли на опозиционери, които и преди това са били подлагани на тормоз, но сега директно им се забранява да работят. Унищожени са последните професионални медии – радио „Ехото на Москва“, телевизионният канал „Дожд“ и „Новая газета“. Отмяна на руската култура се забелязва в киното, където държавата отказва да спонсорира всички независими творци, дори без да се споменават опозиционните. В театъра най-добрите режисьори – като Дмитрий Кримов или Кирил Серебренников – са принудени да останат в чужбина, където са поканени да поставят. За състоянието на руската телевизия, превърнала се в истинска фабрика на безумието, е болно дори да си помислим.“
Този анализ на състоянието на руската култура в момента води до припомняне, че „идеята за цензурата – държавно позволение да съществуваш – съпровожда цялата история на руската култура“ и до извода, че руската култура „винаги оцелява, въпреки забраните, и едва ли можем да си я представим без тях“.
Дмитрий Биков е категоричен: независимо дали ще бъде забранявана на Запад, в Русия културата е забранена в по-голямата си част, „тъй като броят на талантливите автори, работещи на страната на режима, клони към нула“. Авторът смята, че става дума за края на много дълъг период от руската история и всъщност руската култура с присъщите ѝ специфики вече приключва.
„Време е да си обясним – на себе си и на другите – какво влагаме в понятието „руска култура“, казва Биков.
„Това е много специфично и болезнено явление, като цвета на уродлив кактус или парапсихологични особености на инвалид, като онези от епилога на знаменития филм на Тарковски „Сталкер“. „Поезията – това са силните ръце на куция“, пише Николай Глазков, класически руски безумец. Руската култура е като амбра в стомаха на кит – ухае изумително, но е признак на болест. Руската култура е причудливият клон на болното дърво, възхитителна лилия в смъртоносно блато, разноцветна пеперуда, пърхаща над море от мръсотия. Проблемът е обаче, че никъде другаде, освен над това блато или зловонно море, тази пеперуда не може да вирее. Тя е създание на своята уродлива среда. Културата на руската емиграция е клон на същото дърво.“
След поетичното описание на феномена „руска култура“, Дмитрий Биков ѝ дава строго научно определение – „напълно обективно, тъй като съм и неин деец, и историк, тоест обект на собственото си наблюдение“. Определението гласи:
„Руската култура е сбор от произведения, формиращи се около изкуствено противопоставяне на взаимообусловени неща“.
Обяснението на този парадокс е доста детайлно и парадоксално само по себе си.
„Руската култура винаги е изследвала изкуствени проблеми. Тези проблеми са наложени на болно общество, което от гледна точка на здравия разум не може да съществува въобще. Основа на това общество е неограниченото държавно насилие, тоталният страх от властта, табиурането на повечето важни въпроси и сакрализацията на повечето абстрактни понятия. Такива понятия като родина, народ, власт не се поддават на обсъждане. Външният свят е толкова различен от Русия, че се смята за враждебен, независимо от истинското си отношение към нея. Пропастта между руските уродливо архаични условия на живот и останалото човечество е толкова дълбока, че пропастта между бедната и богатата част от населението е почти незабележима на този фон. Бездната, отделяща народа от властта, е съвсем незабележима на фона на различията между Русия и Запада, затова нито социалната разлика, нито тиранията не стават основания за бунт.“
Според Биков така или иначе руският бунт повече прилича на природно явление, а не е свързан с конкретни исторически обстоятелства – подобен е на наводнение и рискът да се случи е заложен в самата конструкция на руската държава.
„Тази уродлива държава днес приключва поради две причини – продължава Биков. – Светът повече не може да я търпи, тъй като в терминалния си стадий на развитие тя деградира и става опасна за околните. При това заради деградацията си не е по силите ѝ да осигури собственото си функциониране.“
Журналистът, наблюдаващ процесите, твърди, че пред очите на всички носителят на руската култура – държавата, породила всички тези изкуствени проблеми – започва да се трансформира в нещо по-компактно. А причината, поради която държавата непрекъснато противопоставя едно срещу друго взаимообусловените неща, е проста: тези изкуствени проблеми са нужни, за да бъде отвлечено обществото от реалните.
„Основната тактика на руската държава е да противопостави реалните и живи интереси на човечеството срещу всякакви опасни, често убийствени абстракции. Главният проблем на Русия е в това, че поради цикличността на развитието си тя шести пореден век се вари в котела на класицизма. Главният проблем на руската култура е противопоставянето между живия живот и убийствените абстракции като народ, родина, държава, национални интереси и дълг.“
Руското съзнание е готово да се примири с каквото е угодно, освен загубата на идеята за национална изключителност, смята Биков.
„Чувството на самоупоение, възхищение от собствената изключителност напомнят самоуважението на каторжниците, описани от Достоевски в „Записки от мъртвия дом“: това са хора, на които всичко им е отнето и им е останало само самоуважението.“
Това е причината руската власт да манипулира точно чрез чувството за национална изключителност, твърди журналистът.
Дмитрий Биков разглежда руската култура като място, където се развиват само три типа конфликти.
„Първият тип конфликт е между патриотичната (държавната) необходимост и човечността: това е конфликтът между майката, която не иска да даде на държавата последния си син (или съпругата мъжа си), и властта, императивно изискваща от поданиците максимално количество смърт. Това е конфликт между гражданската съвест, изискваща действия, и конформизма, призоваващ да се кротува. Противоречие между поезията на гражданската съпротива, загубила лиричния си патос, и самата лирика, разглеждана като ескейпизъм и предателство. Предателство е любима дума в Русия, тъй като всеки живот, все още недоведен до смъртно състояние, изглежда предателски по отношение на падналите герои.
Вторият тип конфликт е между силната жена и слабия мъж. Жената, която не е вградена в социалната парадигма, но е лишена от елементарни граждански права и професионална реализация, е по-свободна и е ограничена от по-малко на брой заповеди, затова е смела в любовта, радикална в политиката, а в изневярата ѝ се вижда дори нещо революционно. Това е конфликтът между Анна Каренина, въплъщаваща жизнената сила, и нейния умозрителен държавен мъж.“
Това е конфликтът между Русия и патриота, който няма право на изневяра, но тя може да му изневери многократно и смята това за проява на висша вярност, обяснява Биков.
„И накрая, третият тип конфликт е дуелът между свръхчовека и подчовека. Това развитие на сюжета е естествено, защото няма други механизми за изясняване на конфликтите, освен дуелите, в руското общество, лишено от институции и презиращо съда. Възможен е само Божият съд, което е същността на дуела. Руската реалност в изобилие ражда свръхчовеци, способни да издържат нейния гнет, и подчовеци, смачкани под тях. Разновидност на този конфликт е и дълбоко лъжовното в същността си противопоставяне между народа и интелигенцията. Проблемът е само в това, че през оптиката на руската литература при такъв подход изцяло изчезва човекът. С хуманизма в руската литература всъщност е много трудно. Малкият човек (като Иван Денисович на Солженицин например) предизвиква гнуслива жал, а свръхчовекът – донякъде унизителен ужас. Но човек като човек, с любов, страдания, персоналност в руската литература няма.“
Поредната метафора на Биков по въпроса е радикално категорична:
„В този климат оцеляват или рептили, или снежни човеци“.
„Не бива безкрайно да се противопоставят държава и човечност, защото безчовечната държава се превръща в чудовище и точно това наблюдаваме днес. При десетия опит се получи и държавата успя да забрави дори малкото позитивни навици, които е имало по време на сталинизма. Безкрайното противопоставяне между живот и смърт води до изчезването на всяка философия (в Русия наистина нещата с философията са много зле, ако имаме предвид строгата наука, а не религиозната публицистика).“
Сравнението между западната и руската литература минава през истински големите въпроси.
„Руските писатели и повечето читатели са обхванати от патологичен страх от смъртта, докато западните хора прекрасно разбират, че в смъртта няма нищо особено – тя е естествено продължение на живота и негова част, тя присъства във всеки наш ден, особено интензивно в младенчеството и старостта, и съвсем не е край на съзнанието, още по-малко край на любовта. Но метафизично измерение в руската литература почти няма – тя през цялото време търси Бог, но не го вижда пред себе си. Това е естествено – трябва да го гледа или иззад решетките на руски затвор, където завършват почти всички руски романи, или откъм руската армия, или откъм учрежденията на руската бюрокрация. В такива институции да видиш Бог е много трудно – оттук идва мрачният, сълзлив тон на руската литература, напомняща най-много на Дикенс, но без съдилища и благотворителност, на Ман без философията и на Мопасан без секса.“
Дмитрий Биков твърди, че отмяната на подобна култура след триста години доминиране, а сто от тях – в пуритански и безрелигиозен съветски вариант, не би била проблем, защото тя е казала всичко, което е имала да каже, поставила е всички възможни проблеми и е отчела тяхната неразрешимост. Авторът цитира Набоков – „един от тези, които успяха да се измъкнат“ – с думите му, че именно нерешимостта на задачата е признак на лъжливо условие.
„Руската литература винаги вдига ръце от проблемите, които животът поставя – оттук идва неизпълнимостта на всички задачи на руската интелигенция. Наивно е днес да се предявяват претенции към руската литература и култура: как така не е преобърнала хода на нещата и не е спряла неизбежната при фашизма агресивна война? Много е просто – това е все едно да изискваш от котката да изоре полето. Котките не орат, те са за друго.“
След цялата тази аргументация, Дмитрий Биков разказва и за личния си опит.
„Лично за мен е нормално да съществувам в условия на отмяна, защото се опитват да ме отменят през цялата ми литературна биография. Първо ме отменяха като недостатъчно либерален, а после – като недостатъчно консервативен. Първо литературата беше обявена за отглас от миналото и призоваваха всички възторжено да приветстват пазара. После пазарът беше обявен за остатък от миналото и призоваваха всички възторжено да поздравят диктатурата. Не е чудно, че в такива условия никога не бих могъл да оцелея чрез постъпления от литературата, с което истински се гордея, и по-голямата част от живота си съм работил за хляба като журналист или педагог. Това ме храни и днес, когато в Русия е забранен свободният печат и е въведена тотална цензура.“
Прогнозите му за бъдещето на руската литература обаче са оптимистични.
„След отпадането на тези дълбоко изкуствени условия на съществуване, руската литература ще преживее не упадък, а разцвет. Разбира се, ще ѝ се наложи да се научи на разнообразие, да усвои сюжетната увлекателност, трезво да проучи собственото си и читателското подсъзнание – тоест, да събере целия опит на европейския модернизъм, който в Русия също има таен и полузабранен характер. Трябва да се избави от подмолните нрави, за които е характерна ненавист на всички към всичко, и да усвои приятелските отношения, характерни за здрава литературна среда, лишена от завист и болезнени предразсъдъци. Трябва да се научи да съществува без цензура, тоест – без доноси и държавно ръководство. Трябва да стане международна и да устои на интернационалната конкуренция. А колкото до класическата руска литература – предстои ѝ да разбере, че руският балет с казармената му садистична дисциплина не е единственият вид балет, а руският бизнес с отсъствието на закони и солидарност в него е неправилният вид бизнес. Но в руската литература и култура винаги е имало известен привкус на музейност – нещо като упоение от собствената си архаичност. Руската литература ще стане предмет на музеен интерес, както и съдбата на руската империя, умираща пред очите ни.“
Пророчеството, с което завършва статията на Дмитрий Биков, е донякъде апокалиптично.
„На Русия, като на всеки маниак, ѝ предстои още едно посмъртно възкресение след двайсет години, когато – по образец на Германия от 1933 г. – тя ще събере боеспособна армия и ще предизвика света на последна битка. Но последствията от тази битка ще бъдат така ужасни за човечеството, че след това Русия никога няма да се надигне и ще започне да се трансформира по световните образци. Надявам се да доживея този момент. Защото старостта има само едно утешение – да повтаря: „Аз казах ли ви?“
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение