Писти, пари и сметки
Ходим на ски в Австрия по една основна причина. Врата до врата от къщи в Загреб до селската ферма, която избрах и резервирах по интернет в Каринтия, беше 3,5 часа. И това включва известният 9-километров тунел, който свързва Словения и Австрия под Алпите и всички останали екстри.
Ходим на ски в Австрия и защото преди три години се тъпках за последно 2-3 пъти от 7,30 сутринта с няколко хиляди човека на базовата станция в Банскo, натоварена с обувки, ски и проклинаща спортните си мераци. Тогава си обещах твърдо, че никога повече няма да си позволя тази мъка.
Миналата година бяхме в друго австрийско село и ски писти, на границата между Каринтия и Тирол. Тази година като средностатистически „хървати“ се запътихме за най-близкото – Bad Kleinkirhenheim.
В крайна сметка, за какво са пътуванията? За да събираш нов опит, да виждаш неизвестни места, да се запознаваш с други хора или поне да се докосваш до начина им на живот, да се тъпчеш (или експериментираш) с нови храни… Ние точно това и направихме. Изброената пълна програма. Спахме при Моника Михенталер и семейството й в Петергасен, които дават под наем стаи и апартаменти в селската си ферма, на 6 км от базовата станция.
Сняг нямаше, естествено. Долу никак, а горе по пистите – добре обработен, вероятно повече изкуствен, на моменти леден. Но дори и да е бил 5 см, се караше като слънце.
Най-голямото чудо за мен беше, че на ден можеш да караш към 2-2,5 часа, без да повториш нито една писта. Такъв километраж имат (над 40 км), така са свързани и преплетени с не много нови, обаче умно планирани лифтчета, че можеш да повториш, едва ако се запънеш към 3-тия час. Има няколко отсечки, където като се качиш догоре и тръгнеш да спускаш до първата станция (няколко различни), не спираш към 30-тина минути.
Опашки? По принцип всичко с повече от 10-ина човека се брои за опашка. Само веднъж ми се наложи да чакам над 10 минути и то на базовата станция, но се оказа, че съм нацелила часа (11 преди обед), когато тръгва по-евтината тарифа на билетите и се събира по-голяма стартова тълпа. Гондола няма. Тръгваш с кабинков лифт, който е виждал и по-добри времена. За по 6 човека, които влизат строго организирано и дисциплинирано и в пиковите моменти заемат всяка дупчица. Горе още по-вехто изглеждащи седалки. Обаче всичко работи, та се пука. Едни любезни хорица от персонала бдят и ги спират като видят паднал под котвите. Не пускат, докато „жертвата“ не се измъкне или хване пак. Няма ВИП коридори, ски училищата влизат без екстри или в 10 (след първия тласък при отварянето в 9) или в 12 (след като е минала тълпата в 11).
Въобще, по австрийските писти е като в австрийския живот. Ред, любезност, дисциплина, сигурна „настилка“ и предсказуем трафик. Същото е и с разходите. Една идея по-високи от българските, но разумни и срещу качество. Всичко си струваше. В селската ферма спахме в тройка с включена закуска от домашни продукти срещу 60 евро. Ски училището на Ники ми взе 120 евро за 4 дни, а беше и словенско, та чавето нямаше езикови проблеми. Храната навсякъде – прекрасна и нескъпа. Всъщност горе на пистите е от евтино по-евтино. Всичко вървеше от 2-3 евро до най-скъпото – 5,5 евро. Това е. На 2000 м височина, на прекрасна слънчева тераса, с много красив изглед и вътрешен „дизайн“, заведенията не се сещат да ти дерат кожата до 10-то коляно. А селските кръчми в нашите околности ни вземаха за вечеря между 40 и 60 евро (за трима). Вариациите зависеха от броя и повтарянията на бирите, както и от освинването с десерти. Което, както личи от илюстрациите, аз често инициирах.
Единственото нещо, което ми е скъпо в Австрия, са картите за лифтове. За мен и чавето на ден отиваха между 55 и 60 евро, в зависимост кога се качвахме. Мъка. Макар че и това е условно. Като преброиш качеството на услугата и колко часа каране ти позволява (ако ти издържат краката), както и че навсякъде около лифтовете има огромни и напълно безплатни обществени паркинги, кирията на Киро й излизат сметките…
Моника и нейният селски бизнес
Моника е подвижна като мишленце-жена на неопределимата възраст между 50 и 60, колкото са и килограмите й. Тя е нашата австрийска домакиня в селската къща (ферма), която открих чрез стандартен сайт в Интернет. Личеше си, че не е най-големият гений на съвременните комуникации, защото отговаряше на мейлите след ден-два, а пък и с ИБАН-а за депозита имахме грешки, та малко се чудех къде всъщност ще спим.
Е, оказахме в 300-годишна къща, в която всеки ъгъл носеше печат и дата. Буквално. В коридорите Моника гордо беше разположила стари гардероби и скринове, повечето от които се кичеха с издяланите си дати – от 1790-а година нататък. Оттогава са къщата, „имането“, мебелите и очевидно традициите в семейството на г-жа Михенталер, която ни чакаше със стая, загрята над 25 градуса (та трябваше периодически да отваряме прозорците), с шарени чаршафи, малки пухени завивки.
Петергасен е класическо, скучно село (както ме осведоми колега-австриец) и дълбока провинция, на 6 км от базовата станция на пистите. Което означава, че има само широко пръснати къщи, цвъкнати насред ливади и поля, които всичките приличат на 100-200 годишни. Дори и да са по-млади, не им личи, защото никой не се е отклонил от стила с дървени втори катове и добре скрити алпийски тераси. В селото имаше една банка, един фризьорски салон, една кръчма и една сладкарница, всичките пръснати.
Съседният курортен град Bad Kleinkircheim по го докарва на курорт, защото на едно място са струпани пансиони, няколко хотела, магазини, ресторанти и пицарии и две термални бани. Дали има нощен живот – не знам или не си личеше, но и не съм стигала дотам поради желязната комбинация – ски, сауна и басейни плюс чаве на хиперактивна възраст.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение