На стоп при Распутин

Днес е починал Валентин Распутин, за много от вас – не особено известен руски писател. Познат на поколението 45+ с няколко текста (пиеси) – „Живей и помни“, „Последен срок“ и пр. Най-близкото до бунт в рамките на системата, до което бяхме допуснати в упадъчните 80-те в България и то само благодарение, че беше внос от първо направление – крепостта на руската матушка – изконното руско село.

Да, но аз имам такава невероятна лична история с Владимир Григориевич, която по някакъв пророчески начин отбеляза всичките ми пътувания, пътешествия и характер след това, последвалата ми обиколка на САЩ и всички други луди и прекрасни неща, които си причиних. И продължавам.

Лятото на 1989 г. Аз съм се върнала прясно от Москва, където с две приятелки и колежки от Факултета по журналистика прекарахме 4-5 месеца в писане на дипломни работи – аз се занимавах с първите проучвания на общественото мнение в ерата на гластност и преустройка, те с радио и телевизия. Бяхме се гмурнали в една свободна Москва и бяхме възхитени. (На студентска обмяна, не ни бъркайте с номенклатурата. Оказа се, че в ерата на промяната няколкомесечните стипендии за Москва вече остават неупотребени. Там се запознах с някои сегашни лидери в европейски мащаби, които се ослушваха в края на протяжно следване…Но това е друга тема.)

Та – обажда ми се съкурсникът ми Любчо Дилов, който го играе и комсомолски секретар в гниещия соц и ми обяснява, че една страшна арт група от ВИТИЗ-чии ще ходят в Сибир, на езерото Байкал, за да правят филм. Имало да се употребят едни пари на Комсомола, били вече отпуснати и било спешно. В хода на динамиката премълча, но на летището се разбра – те бяха 17 пича и ние 3 девойки. Ясно – с цел да оправяме „психоклимата“, ако на онези неща им викаха така. Аз лично не ги оправях.

Между тях бяха сегашния режисьор Пламен Панев, покойния режисьор на „Граница“ Илиян Симеонов, един куп бъдещи звезди, илюстратори, аниматори, оператори. Обаче кой да знае тогава. Това си бяха някакви момчета, на които всяка втора дума им беше псувня. (Разбирате, че не съм се колебала много пред неустоимата оферта на Дилов бадева да опозная Сибир и Байкал и си плюх на петичките подир тях). В Москва се прехвърлихме на друго летище и един малък пропадащ самолет, който само дето не ни уби пътьом до Иркутск. Там две седмици обикаляхме около най-голямото езеро на света. Спахме в разрушени сгради, в спални чували. Ядохме сибирска храна, която включваше гниеща риба, китайско зеле и други деликатеси, вместо вода пихме водка, а мъжете отбелязваха с чертички колко рускини са отхвърлили. Състезание. Нейсе, и това е друга, прекрасна история.

В края на втората седмица аз изплюх камъчето защо съм се хванала на хорото. Бях решила да намеря Валентин Распутин там, защото знаех, че има дача в Сибир край Байкал. Вероятно защото съм от Варна, а там беше игран забранения в София спектакъл с пиесата на Распутин, та той вече ми беше морален вертикал. Това ми беше цялото проучване. Толкова в ерата преди Интернет. Обаче с питане всичко става, дори в Русия. Някой в Иркутск ми каза името на селцето, където Распутин имаше вила. Та след две седмици, когато дружината замина да снима от другата страна на Байкал, аз се отделих бойно от тях, натоварих си раницата на гърба и друм до Иркутск.С какъв акъл те са ме пуснали, с какъв акъл аз съм преценила, че тайгата е комфортно място за 22-годишна варненка с амбиции, това е мистерия. Да имам днес дъщеря и тя да направи нещо подобно – бих я убила.

В Иркутск – на автогарата, където намерих автобус, който най-общо казано, отиваше в посоката на споменатото село. Взех го. Вътре ме гледаха като Ливингстън сред африканците. Разговорихме се с шофьора – тогава руския ми беше удивително добър. Човекът се включи в упражнението и сам ми каза на кое кръстовище трябва да сляза, защото той после отиваше на 100 км по-далеч. Слязох аз, ама кръстовище сред тайгата си е тайга. Т.е. това е междуселски път насред огромна гора и пустош. Отвсякъде си сам.

Доде успея да се уплаша дали ще остана така до вечерта и има ли опасни зверове, мина една кола. Без предно стъкло (щото там не прелива от резервни части. Като се счупи нещо, така си и остава). Хвърлих се самоотвержено. То и не трябваше много. На колко руси крехки девойки бихте отказали насред Сибир? Качи ме човека. И с него се разговорихме. И нали си ходя с щастливата звезда – не беше Чикатило, не ме изяде. Сети се за кое село става дума, за известния писател, закара ме до края му и ме пусна.

Там хлопах на няколко дървени дачи – да, като във филмите и приказките – с „избродирани“ дървени капаци и така от врата на врата стигнах до Распутин. Потропах, той отвори и аз го поздравих. В Сибир.

Писателят не можа да повярва. Пита ме коя съм и откъде идвам. Аз гордо му съобщих, че съм от Варна, но съм журналистка в София и идвам оттам. Той се залюля. Попита ме как съм стигнала до дачата му. Аз му разказах, че на стоп, след като автобуса ме оставил на 30-ина километра. Той извика жена си – Светлана, доколкото си спомням, взе раницата ми и й каза да ме нахрани.

Вкара ме в кабинета си – имаше малка дървена къщичка, като „патрулка“ в двора, отделена от семейния му дом. Дачата иначе си беше по всички руски правила – много тъмно дърво, малко светлина и пр. Една стаичка, в която пишеше и работеше.

Жена му домъкна чай, блини, мармалади, някаква супа, помня най-вече удивителното сладко от боровинки. Напълни маса. Распутин беше толкова потресен, че някой го е намерил с питане и на стоп в Сибир, без черна кола и ескорт, че ме вардеше първо да се наям, а после седна пред полуразбития ми касетофон и дълго ми говори за руската душевност, величие, болки и изгнания.
Не помня нищо особено от интервюто. Като се върнах в София го отнесох директно в редакцията на в. „Народна култура“, където вече бяха свикнали на лудостите ми. При първото връщане от Москва бях донесла разговори с Ина Чурикова, Карен Шахназаров, Михалков-старши, сега Распутин. И как ще ми се опре в Сибир… Помня, че бяха толкова възхитени, че публикуваха историята ми как съм го открила и пътувала до него заедно с интервюто – „На стоп до Распутин“, така се казваше. Вероятно може да се намери в хартиените архиви на вестника от 1989 г. В България изглеждаха революционни мислите му – той не беше бунтар, ни най-малко, поне според сегашните ни критерии. Но много се безпокоеше за бъдещето на Русия и народа си, изглеждаше консервативен и националист. А вероятно беше патриот, според разбиранията на собственото си поколение, което всъщност се страхуваше да бъде такова.

След като свършихме с тъпкането с храна и думи, Распутин ме попита как ще се прибирам. Не го бях мислила, въобще. Ама на 22 години това много не ме и тревожеше. Той почти си изскуба косата от моята „западняшка“ безразсъдност. Запали Ладата си и ме отведе на същия кръстопът в тайгата. Там ме благослови и остави, макар и потръпващ от ужас. След няколко часа мина същия автобус, прибра ме. После отидох на летището в Иркутск, където – не помня защо, вместо на пътнически, ме качиха на товарен самолет и така, седнала на пода му, стигнах до Москва. Там два дни чаках останалата част от групата, намерихме се на „Шереметиево“ и друм обратно в БГ.

После разбрах, че преди 10-тина години Распутин е преживял най-големите си трагедии пак там, където го открих и аз. При едно от кацанията с тези каубойски самолети, които свързваха Москва с Иркутск, катастрофират при приземяване и загива дъщеря му Мария. А той я чака на летищего…Преди 2-3 години пак в Иркутск умира жена му, нашата домакиня.

Сега и той.

Благодаря за всичко.

Виолета Симеонова Станичич е бивш български журналист, която промени напълно кариерата си преди около 5 години, а повече от година работи и живее в чужбина. Публикуваме коментарите и пътеписите й от Фейсбук с изричното уточнение, че те отразяват личните й позиции и вкусове за приятелски кръг със същата чувствителност и нямат никаква връзка с професията и институцията й.