На тавана

„На ръба“, авторски спектакъл на Александър Морфов, хореография Анна Пампулова, сценография Никола Тороманов, костюми Тита Димова, музика Андрей Аврамов, видео Явор Веселинов. Участват: Деян Донков, Рени Врангова, Валери Йорданов, Дарин Ангелов, Деян Ангелов, Пламен Пеев, Теодор Елмазов, Албена Колева, Стоян Алексиев, Христо Петков, Велислав Павлов, Радена Вълканова, Илиана Коджабашева, Албена Ставрева, Иван Юруков, Леарт Докле, Ева Данаилова, Благовест Благоев, Ивайло Димитров, Златина Никифирова, Симеон Гълъбов. Оркестър: Слав Бистрев, Жорж Паликарски, Самуил Павлов. Народен театър „Иван Вазов“. Премиера на 16 април 2015.

Има ли някой у нас, знаещ най-добре как се изпълва с обем голяма сцена, името му е Александър Морфов. Той умее да ползва всичките й нива и измерения, въвеждайки възхищаващо подреден хаос. Той е майсторът на фееричното в театралната образност, загърбвано днес с всевъзможни идеологии и неможения. Тук режисьорът е безукорно подкрепен и от сценографията, костюмите, музиката, хореографията, видеоефектите. Несъмнено това е най-пълноценно зрелищният спектакъл от много време насам и не е чудно, че публиката често аплодира самата сценична картина. Морфов е и онзи, дето може да спее хор от солисти (който явно ще се и „доспява“), оживяващ всичко това.

В „На ръба“ „всичко това“ е само средство. Основната претенция на Морфов е да говори дефиниращо за днешна България. По собствените му думи, това е „нещо като реквием за държавата България, реквием за един народ“. Разказ за изчезващо население, неустояващо на бруталните социални колизии и на собствените си низостни слабости. Морфов твърди, че спектакълът иска да сподели болката на авторите си по българския народ. Не се съмнявам. Какво обаче е видимо от залата?

Спектакълът се състои от пет (ако съм броил точно) „живи картини“, всяка изказваща изцяло неговите послания. Тъй като е пестелив на думи (още едно предимство), основните му пароли са ясни. Ще цитирам изходната и финалната: „Изроди, майката й ебахте на тази държава“ и „Имало едно време един народ. Те се наричали българи. Но вече ги няма“. В тази рамка се внушава, че българите (при симптоматично отъждествяване на „народ“ и „държава“) са се свели безостатъчно до нищожества и изверги. Тези мърляви сизифовци, мъкнещи на гръб своите боклукчийски контейнери–домове, са на и отвъд ръба на антропологичното. Опразнени от духовност и естествена емоционалност, те са фактически мъртви. Самоубийството и продължаваното съществуване са равносилни. На ръба е зрелищна панихида за българския народ.

С патоса си той се включва в дълга традиция на европейската модерност. Като примери бих споменал На дъното от Горки (Морфов прави щедри аналогии със собствената си постановка) и Опера за три гроша на Брехт/Вайл, но списъкът може да бъде стократно удължен. Има обаче една разлика. Ако тези (обикновено социално разглезени) автори представят декласирането на определени обществени слоеве, Морфов говори на едро за деградирането на един народ.

Така той волю-неволю се вписва в реда на доброволните или платени български оплаквачи пред привиждания гроб на българския етнос. Щедро представени медийно, те не липсват и в театъра, включително през този сезон. Става дума за интелигентския (не интелектуален!) хленч, според който всичко е безвъзвратно угаснало. В тази пустиня нищо добро не може да се прихване: тя е мястото на тоталната безнадеждност. „Собствената ни помия“ е единственото, дето ни е свойствено. Ефектно разливащият я Морфов влиза в реда на сеячите на отчаяние и черпи от задължителния им успех сред възпитавания от тях мазохистичен, самокастриращ се и самоизяждащ се масов българин. „Думите придават същност на нещата“, казвали едни умни хора.

Жестът на генерализиращо омерзяване не е чужд на културната ни история. Още Вазов забелязва, че, за разлика от безизходно пропадналия човек, „един народ поробен, макар и безнадеждно, никога се не самоубива; той яде, пие и прави деца; той се весели“. Сегашният интелигент следва критичния патос на тези думи, но не дочита Вазов, сътворил лика на сега оплакваната нация. Тежките думи на Славейков и кръга „Мисъл“ спрямо българите са трудни за задминаване, но тъкмо те създават културния модел, във и около чието петолиние се движим и до днес.

Век и нещо по-късно нямаме обаче право да оставаме в схемата на ранния национализъм. Фигурата на някакъв хомогенен народ и интелигенция, тичаща на глас народен, е вече очевидна фикция. Много са слоевете, разни са измеренията, различни са даже темпоралните пластове в онова, което се опитва да покрие абстракцията „народ“. Нейното опредметяване не само изключва възможността да бъдат различавани провалите от постиженията, но блокира и продуктивното социално действие. Как да се идентифицират виновните „изроди“ и как да се разпознаят техните алтернативи, ако всичко се омазва в абстракцията?

А плачът на гроба народен е и абстрактно прибързан. В момента, в който пиша, населението на света наброява точно 7 287 848 631 души. Знаят ли оплаквачите, че по официална статистика българите се вписват в т.нар. златен милиард? Сиреч, сред човеците, живеещи най-комфортно в света? Знаят, разбира се, но някому това знание е неизгодно, както и самият факт. На ръба не търси изгоди. Той се включва в тенденцията по силата на своя патос, произведен обаче и под неин натиск.

Българският театър трябва да е исторически дълбоко благодарен на Александър Морфов и този му спектакъл. Преди време писах, че с Хъшове той постигна тавана на вече анахронистичния исторически неоромантизъм и закри подходите към него. Всичко по-късно е осъдено да звучи вторично и бледо. Сега стори същото с театралната българска апокалиптика. Ефектността и внушителността на „На ръба“, заедно даже с неизбежно налазващия последната част кич, няма как да бъдат настигнати. Не съм достатъчно наивен да се надявам, че нагонът ще изчезне. Но необходимо ще изтлява. Морфов стигна тавана на театралното говорене за безнадеждността и безсмислието. Сега не остава друго, освен да се тръгне към производство на смисъл.

Източник: В. „Култура“