На устата си нямаше ключ

С редица роли ще бъде запомнен Иван Ласкин, но в паметта ни ще остане най-вече като малкия мечтател от сериала „Васко да Гама от село Рупча“. Актьорът си отиде на 6 януари, едва на 48 години. Напусна твърде рано кораба, с който бе тръгнал на далечно плаване. Хлапак си остана до края.

Вижте още: ПОЧИНА АКТЬОРЪТ ИВАН ЛАСКИН

Зрителите го познаваха не само с чуждите животи, за които ни разказваше от сцената и екрана, но и от личността, която им разкриваше на малки глътки в медиите – и най-вече на стената си във Фейсбук. Чувствителен към лошотията, в социалната мрежа той често бе лют, нерядко несправедлив – но винаги бе крайно емоционален. Не криеше пламенното си сърце – към най-близките, към приятелите, към изкуството и родината. За съпругата си Александра той казва едни от най-красивите думи, изричани за любима жена в публичното пространство.

На сбогуване с Иван Ласкин събрахме някои негови откровения. Повечето са от може би най-личното и откровено негово интервю, дадено през 2016 г. за предаването „Събуди се“ по Нова.

За себе си:

„На устата си ключ нямам. Всичко, което мисля, излиза през челюстно-говорния ми апарат и смятам, че това се нарича почтеност“.

„Гледам хората в очите и виждам кой е читав“.

„Понякога съм избухлив, мога да нагрубя, обаче умея да се извинявам“.

„Не се бунтувам, аз просто съм като сврака, която грачи на дървото, когато долу мине друга сврака“.

„Аз съм патриот, което означава следното – не искам да ми се загуби държавата, искам да живеем добре, искам да остане в същите граници, искам да не ни използват, да не се заселват тук всякакви ненужни индивиди… Нека да не звучи плакатно, но – да, аз в сърцето си обожавам тази страна. Но същевременно искам да я напусна – защото докато я управляват идиоти, и то в продължение на 25 години, аз наистина се колебая и започвам да си противореча. Едно е да видиш връх Вихрен, друго – да видиш поредния премиер, министър-председател или как се казва, идиот. Въобще не ми пука за кого говоря. Просто връх Вихрен си стои“.

За разликата между изкуство и бизнес:

„Не ме интересуват помпозните неща, не искам да напълня зала 1 на НДК. Искам един човек да ме гледа, за да ме хареса. Да напълниш зала е бизнес, да те гледа един човек е изкуство“.

За българите:

„Хората са добри, българинът е изключителен човек и наистина е състрадателен – нищо, че снимат с камера, докато бият момче. Просто през последните 25 години [българинът] беше унищожен. И е толкова страхлив от това, което ще му се случи, че предпочита да дръпне пердето, вместо да отвори прозореца и да крещи през него“.

За алкохола:

„Аз имам тежък проблем с алкохола. Пия много алкохол. Защо го казвам – защото това е първият начин, по който да започна лечението“.

„Пия толкова, колкото пие един средностатистически ловец. Разбира се, прекалявам… прекалявах.“

„Аз съм един средноедър българин, който обича да пие вино с приятели“.

За другите:

„Въобще не ме интересува как ще ме запомнят хората. Интересува ме как ще ме запомнят децата ми“.

„Любовта на семейството е най-важното нещо“.

„Хората в България толкова са обръгнали, че могат да псуват човек, когото не познават. Това е бедствие, това е беда. Не може да не познаваш човека и да го псуваш, да го мразиш – опознай го, не казвай „хоп“ преди да скочиш. Трябва да бъдем по-добри, по-близки. Трябва да се усмихваме. Да се държим за ръка. Да се обичаме, да не се мразим. Трябва да се крепим“.

За съпругата си Александра:

„Много харесвам луничките ѝ, имам чувството, че са подредени от Айнщайн – абсолютно симетрични, и не да си боже да се покаже слънцето, се уголемяват. Харесвам зъбите ѝ и начина, по който ме поглежда под око. Харесвам отговорността ѝ като майка и да не говорим като актриса – защото тя цепи мрака“.

„Тя е нещо средно между току-що поникнал горски мъх, току-що изпран и положен колосан чаршаф, измита чаша, чиста витрина, мирис на кафе, широко отворени ноздри, нежно погалване – все едно е паднало глухарче на рамото ти…“

„Харесвам ходилата ѝ, защото ходи като японка, живее като европейка и ме обича като кавказка“.

„В любовта абсолютно нищо не съм направил – любовта направи за мен много…“