Софийски международен панаир на книгата

Този текст е публикуван преди повече от 9 месеца

На устата си нямаше ключ

На сбогуване с Иван Ласкин: някои от най-силните думи, казвани от него през годините

„Хората в България толкова са обръгнали, че могат да псуват човек, когото не познават. Това е бедствие“, казва Иван Ласкин. Снимка: Личен архив - На устата си нямаше ключ

„Хората в България толкова са обръгнали, че могат да псуват човек, когото не познават. Това е бедствие“, казва Иван Ласкин. Снимка: Личен архив

С редица роли ще бъде запомнен Иван Ласкин, но в паметта ни ще остане най-вече като малкия мечтател от сериала „Васко да Гама от село Рупча“. Актьорът си отиде на 6 януари, едва на 48 години. Напусна твърде рано кораба, с който бе тръгнал на далечно плаване. Хлапак си остана до края.

Вижте още: ПОЧИНА АКТЬОРЪТ ИВАН ЛАСКИН

Зрителите го познаваха не само с чуждите животи, за които ни разказваше от сцената и екрана, но и от личността, която им разкриваше на малки глътки в медиите – и най-вече на стената си във Фейсбук. Чувствителен към лошотията, в социалната мрежа той често бе лют, нерядко несправедлив – но винаги бе крайно емоционален. Не криеше пламенното си сърце – към най-близките, към приятелите, към изкуството и родината. За съпругата си Александра той казва едни от най-красивите думи, изричани за любима жена в публичното пространство.

На сбогуване с Иван Ласкин събрахме някои негови откровения. Повечето са от може би най-личното и откровено негово интервю, дадено през 2016 г. за предаването „Събуди се“ по Нова.

За себе си:

„На устата си ключ нямам. Всичко, което мисля, излиза през челюстно-говорния ми апарат и смятам, че това се нарича почтеност“.

„Гледам хората в очите и виждам кой е читав“.

„Понякога съм избухлив, мога да нагрубя, обаче умея да се извинявам“.

ПРАЗНИЧЕН НОВОГОДИШЕН КОНЦЕРТ | „ВДЪХНОВЕНИ ОТ ЗИМАТА”

„Не се бунтувам, аз просто съм като сврака, която грачи на дървото, когато долу мине друга сврака“.

„Аз съм патриот, което означава следното – не искам да ми се загуби държавата, искам да живеем добре, искам да остане в същите граници, искам да не ни използват, да не се заселват тук всякакви ненужни индивиди… Нека да не звучи плакатно, но – да, аз в сърцето си обожавам тази страна. Но същевременно искам да я напусна – защото докато я управляват идиоти, и то в продължение на 25 години, аз наистина се колебая и започвам да си противореча. Едно е да видиш връх Вихрен, друго – да видиш поредния премиер, министър-председател или как се казва, идиот. Въобще не ми пука за кого говоря. Просто връх Вихрен си стои“.

За разликата между изкуство и бизнес:

„Не ме интересуват помпозните неща, не искам да напълня зала 1 на НДК. Искам един човек да ме гледа, за да ме хареса. Да напълниш зала е бизнес, да те гледа един човек е изкуство“.

За българите:

„Хората са добри, българинът е изключителен човек и наистина е състрадателен – нищо, че снимат с камера, докато бият момче. Просто през последните 25 години [българинът] беше унищожен. И е толкова страхлив от това, което ще му се случи, че предпочита да дръпне пердето, вместо да отвори прозореца и да крещи през него“.

За алкохола:

„Аз имам тежък проблем с алкохола. Пия много алкохол. Защо го казвам – защото това е първият начин, по който да започна лечението“.

„Пия толкова, колкото пие един средностатистически ловец. Разбира се, прекалявам… прекалявах.“

„Аз съм един средноедър българин, който обича да пие вино с приятели“.

За другите:

„Въобще не ме интересува как ще ме запомнят хората. Интересува ме как ще ме запомнят децата ми“.

„Любовта на семейството е най-важното нещо“.

„Хората в България толкова са обръгнали, че могат да псуват човек, когото не познават. Това е бедствие, това е беда. Не може да не познаваш човека и да го псуваш, да го мразиш – опознай го, не казвай „хоп“ преди да скочиш. Трябва да бъдем по-добри, по-близки. Трябва да се усмихваме. Да се държим за ръка. Да се обичаме, да не се мразим. Трябва да се крепим“.

За съпругата си Александра:

„Много харесвам луничките ѝ, имам чувството, че са подредени от Айнщайн – абсолютно симетрични, и не да си боже да се покаже слънцето, се уголемяват. Харесвам зъбите ѝ и начина, по който ме поглежда под око. Харесвам отговорността ѝ като майка и да не говорим като актриса – защото тя цепи мрака“.

„Тя е нещо средно между току-що поникнал горски мъх, току-що изпран и положен колосан чаршаф, измита чаша, чиста витрина, мирис на кафе, широко отворени ноздри, нежно погалване – все едно е паднало глухарче на рамото ти…“

„Харесвам ходилата ѝ, защото ходи като японка, живее като европейка и ме обича като кавказка“.

„В любовта абсолютно нищо не съм направил – любовта направи за мен много…“