На Задушница

Малкото момиченце обичаше да ходи на гости при дедко си поп. Ръцете на дедко й поп миришеха на нещо много хубаво. Чак след много години тя разбра, че това е миризмата на тамян.

Дедко й поп беше слаб, като изрязан от хартия. Имаше къса бяла брадичка. Расото му шумолеше като вятър. В неделите дедко поп обличаше върху расото едни златни дрехи и дълго пееше в църквата. Няколко пъти през годината той я вземаше със себе си и двамата отиваха да посетят майката на дедко поп, баба Стоянка, която живееше в съседното село. Баба Стоянка наближаваше стоте. Тя никога не нарече малкото момиченце с името й. Все й викаше „онова, манечкото”. Чак след много години, когато порасна, тя разбра защо – защото баба Стоянка имаше близо петдесет правнучета и сигурно се е бояла да не обърка името й.

Тези разходки с дедко й поп до съседното село бяха едно от най-хубавите неща в детството й. Дедко поп е разкопчал расото, сложил е ръцете си на кръста и крачи леко и бодро по пътя, който слиза и се качва между двете селца, расото шумоли като вятър, наоколо се редят нивки и дървета, рекичка, мостче, цикадите пеят, та се късат. Като стигнат къщата на баба Стоянка, тя ще излезе на прага и ще рече: „Благослови, отче!”, ще вземе ръката му и ще я целуне, а дедко поп ще прекръсти с широк жест майка си и ще отвърне: „Бог да благослови!”. Малкото момиченце много обича да наблюдава тази сцена, как майката целува ръката на сина си и му казва „отче”.

На връщане дедко поп непременно ще спре до рекичката, в падината с трите стари изкорубени върби и ще нареже с ножчето си върбови клони за козичката. После двамата, дедко поп и малкото момиченце, като се приберат, дълго ще хранят козичката с върбовите клони, козичката ще докосва с меките си устни ръцете на момиченцето, а то ще пищи и ще се смее.

На погребението на дедко й поп бяха дошли дванайсет свещеника и трима владици, дългите им цял лакът бели бради напълниха стаята и после двора и после църквата.

Сега малкото момиченце е жена на години. Но когато ей така, от нищото, в паметта й изплува споменът за дедко поп, тя знае, и без да поглежда в календарчето, че на този ден е Задушница.

– Защо изведнъж замириса на тамян? – попитах вчера сутринта жена си.

– Защото днес е Задушница – каза ми тя, без дори да поглежда в календарчето. И ми разказа, за кой ли път, за дедко й поп. И аз установих, че всяка година слушам с все по-голям интерес разказа й.

И аз го познавах, вече през последните години от живота му. Беше точно такъв – слаб, като изрязан от хартия, с къса бяла брадичка, а расото му шумолеше като вятър.

На погребението му дойдоха дванайсет свещеника и трима владици, дългите им цял лакът бели бради напълниха стаята и после двора, и после църквата.