Над Небеска, под небето

Небеска е на един хвърлей от Женда и на половин час от Безводно. Сиреч на края на света. Страхотно място. Страхотно име. Небесно.

Пътят от Ненково дотук е свлечен и изронен на места, гъне се и дълбае в отвесните канари, дори напуснатите къщи и характерните за района крайпътни чешми рядко нашарват суровия пейзаж на късната есен. Няма табели. Никакъв помен от жива душа. Няма ги дори кравите край шосето, само бойни лади и джипки от близкото минало подсещат тук-там за някакво движение отвъд смълчаните чукари. А там, в махалите, е като в Музей на забравата. Там тече бавно всичко важно. И опитва да диша на плочниците пред каменните къщи. Там се преживя и преживява, седи и присяда, там се готви, пере и суши. Мълчи и гълчи.

И така – до отбивката за Небеска, където след усоен, песъчлив път отведнъж ще ви накарат да се усмихнете идилично изброените дотук присъствия и липси, но не съвсем като в близкото минало. Плюс две стада с овце и едни чудеса в скалите, до които малцина са се докосвали.

Светилищният комплекс до Небеска е сред най-дивните места в Източните Родопи. Само на триста-четиристотин метра западно от селото под един прилив от небе ви очаква почти целият реквизит на тракийската обредност – ориентирани на югоизток ниши и олтари, скални гъби и костенурки, чудовищни профили и лица, оживяващи според пада на светлините и сенките. Сводове и стъпала, кухини и овали замайват очите ви, преди да си дадете сметка, че тези изумителни форми са изветряни с векове, че са плод не само на бурите и пороите, че не само панорамните гледки, но и нещо космично тегли неуверените ви нозе напред и нагоре – към неравните тераси в пясъчножълто, към козирките в ръждивочервено, към висините, към които бесите, тези деца на слънцето, са били устремени. И са били устремявани от богове, звезди и жреци.

Само на триста-четиристотин метра западно от селото под един прилив от небе ви очаква почти целият реквизит на тракийската обредност – ориентирани на югоизток ниши и олтари, скални гъби и костенурки, чудовищни профили и лица, оживяващи според пада на светлините и сенките.

Повит в забрава, култовият комплекс в Небеска плаче за проучване и разгласа. На четиридесет и два километра от Кърджали, той крие тайните си ревниво и ще предизвика оправданите ви възторзи. Дори само заради онзи прилив от небе, под който ще се почувствате замаяни от древните загадки, кодирани в скалите, ще се почувствате изтощени и леко уплашени от простора, от величието на момента.

Ще се почувствате замаяни от древните загадки, кодирани в скалите, ще се почувствате изтощени и леко уплашени от простора, от величието на момента.

Петнадесет месеца по-рано сменяме драматично ракурса, като се взираме в Небеска от Женда. Жегата смазва: тридесет и девет на сянка, един и тридесет следобед, дишаме огън. Четиридесет минути преди това сме спрели пред жилест мъжага, който седи на пейка до къщата си в Комунига.

– Виждаш ли в дъното зеления жигул? – умислено пита.

– Да – казвам.

– Е, от него хващаш право надолу и си в Женда.

Това „право надолу” става постепенно право нагоре по тесен и криволичещ асфалт, изискващ пределно усърдие. По този край завоите ги нямат за нищо, лади с ремаркета с добитък заемат безпардонно свободните сантиметри от пътя, добре че са нарядко в този втори четвъртък на август и в този налудничав припек.

Зад първия грохнал дувар, зърнат в Женда, снаха и свекърва са коленичили върху напукан плочник и обръщат буркани с туршия. Стъклото още пари изпод ръцете им, саджакът с врящия котел е на два-три метра встрани, а слънцето жари от упор всеки допълнителен щрих, който улавям: приведените гърбове на жените, почернелите им пети, незабулените лица, килнатия вратник, оцелялото от струпания зид, прецъфтелите перуники.

От опит зная, че в отдалечен район снимките скъсяват мигом разстоянията и заместват думите, ориентирайки местните какво търсим. Затова и ведро поздравявам, после показвам кадър от знаковата скала под светилището на Биюк тепе. По-възрастната жена напряга уморените си очи, кима разбиращо и сглобява маршрута ни в изнурително за нея изречение:

– Гробища минаваш, вземаш черен път и Гъбният камък е там – и за всеки случай сочи на юг, към Небеска.

Отказвам да я товаря с още уточнения и скоро ще съжалявам. Защото черният път е черен и е път само в началото, а преди да премине в ивица бял ронлив варовик, трябва да се продължи задължително пеш. Защото предстои съсипващ участък, по който е разумно да пъпли единствено луноход. Защото следват критични свивки, наказващи всяка неосведоменост. А в непознат район всяка неосведоменост прераства в опасна самонадеяност. Как иначе да определи човек последвалите ни действия: отдясно скат, отляво урва, серия къси маневри за някакви си метър-два напред, нови метър-два по същата изнервяща и килваща автомобила схема, в която ролята на звуков сензор е жена ми, чиито пръсти са на сантиметри от гумите и чиито стъпала са едва ли не в бездната…

Четиридесет и един градуса, четиринадесет часà, въздухът ври.

Двата километра до Биюк тепе са вече история, която ще се повтори с всичките си печални екстри на връщане. Сега обаче сме прекосили див джоджен, конски босилек и лайка, стъпвайки на високата платовидна тераса, приютила преди векове и тракийска крепост, и светилище.

Сводове и стъпала, кухини и овали замайват очите ви, преди да си дадете сметка, че тези изумителни форми са изветряни с векове, че са плод не само на бурите и пороите, че не само панорамните гледки, но и нещо космично тегли неуверените ви нозе напред и нагоре.

Под нас е прословутата Серген кая – самотна канара, която наподобява и гъба, и космически кораб, и огнедишащ звяр. Край нас – жертвеници, изсечени улеи, полукръгове, стъпала и смразяващи структури, напомнящи грабливи клюнове. А пред нас се редят меките дипли на планината, хоризонтът и светилището над Небеска. Дори парчетата синева, надничащи от скалните процепи, не нарушават култовата символика. Дори няколкото крави, които преживят в сянката на многоликия Гъбен камък, се вместват в познатото усещане за космичност, белязало ни в Небеска.

Така ли изглежда раят, окъпан от зной?

Заради звездната карта, издълбана в западната основа на Гъбата, някои познавачи приемат причудливото десетметрово образувание за един от малкото небесни портали в Източните Родопи. А кръглите дупки, изобразяващи наблюдаваните звезди – за общуване на посветените беси с небето. Други тълкуват, че визуалната връзка между комплексите в Небеска и Женда не е случайна, приписвайки им роля на наблюдателници, от които траките си известявали с огън тревожните прояви околовръст. Да оставим споровете на експертите: дали тези центрове са само част от цяла система за орфически тайнства, не е така важно. По-важно е, че двете светилища са свръхвъздействащи, а близостта им позволява да се насладите на този вълшебен край в един ден. В един щастлив за вас ден. Между хоризонта и планинските дипли край Женда. И над Небеска, под небето.

Тази Небеска! Споменавам я за кой ли път и все ми услажда написаното. Както и имената на още куп села в областта, носещи в себе си същата умиляваща нотка, която незабавно отпраща към спотаеното у всекиго детство – Душка, Душинково, Тютюнче, Седефче, Светулка, Синчец, Сенце, Луличка, Метличка, Звънче, Джанка, Срединка, Обичник, Сладкодум. И ми е чудно как след тези спиращи дъха умалителни никой не е посегнал към още толкова ключови думи от незабравимите ожулени лета – прескочи кобила, палачинка, бабина питка, щурец, китеник. Или: баир, шумка, приказка, вретено, гнездо. Или: мръкнало, шарена сянка, шепа, калпазанин. Така, както ги има селата Чилик, Слънчоглед и Подкова в Кърджалийско, Баница във Врачанско, Сини вир и Кладенец в Шуменско.

Ръка на сърце – село Дълги припек дълго ни беше любимец. Небеска обаче ни вдетини отведнъж.

Бел. ред. – откъсът е от книгата „Повторени сънища. Фотописи от мистична България“ на Николай Нинов.