Надеждата – проклятието на площада

Нищо не ми обещавай за утре…,
днес вече ценя всяка минута…
Утре започва от днес…

Забранете тази песен на „Диана експрес“! Забранете „Времето е наше“, „Последен валс“ и всички онези химни, с които посрещнахте демокрацията! Тогава бяхте млади, усмихнати, дънково сини, пълни с надежда. Летяхте. Бяхте всеки ден на площада и сълзите ви бяха от радост. Че сте свободни, че не сте сами, че няма вече ченгета. Че светът ви принадлежи. 

И аз бях там – на шестнайсет, с родителите ми, с по-малкия ми брат. С флаговете в синьо, с искрите в очите.
Днес не стъпвам на площада. Не слушам химните на свободата – звучат ми като траурни маршове. Не че ги въртят нон стоп по радиото, но чуя ли ги – пред очите ми изплуват разочаровани мъртъвци. Хора, които умряха много преди физическата си смърт, защото видяха надеждата си погребана.

Тя, Надеждата, е най-голямото проклятие на площада. Знаят го всички тези усмихнати лица от плаката – някои от тях са в отвъдното, други са болни. А онези, които са извън тези две групи, знаят какво е да събираш пари за погребение на колега… С когото навремето заедно си възпявал Надеждата. „Независимост“ не е точното име за този площад. Повече му приляга „Площад на разбитите надежди“.

Тя, Надеждата, поразява максимум единици за минимум време, замъглява съзнанието като наркотик, а когато си отиде… Знаете какво става.

Аз съм в абстинентна криза за надежда. Като мен има още много – преброихме се на последните избори. Не ни псувайте. И нас ни боли, че колелото пак се е завъртяло в посока сливане на партията и държавата. И ченгетата пак са най-многобройни на глава от населението, и заедно с ъндърграунда – явно най-влиятелната.

Отдавна не сме на шестнайсет. Наивността ни се изгуби не по купони, а от купон на купон, от опашки за тоалетна хартия и кисело мляко, от протест на протест. От студентски шествия, от Жан Виденовата зима, от последвалите сделки, от политически игри, от надцакване, от добра и лоша олигархия, от бунтове на жълтите павета и още сделки…, сделки. От разочарования и неспазени обещания. От самопозапалвания. От безразличие, от фалшификации. От Е-тата и ментетата в храните, лекарствата, учебниците, политиката. От емигрантството в собствената ни страна.

Днес вече ценя всяка минута и нямам време за надежди. Да му мислят шестнайсетгодишните, а ние ще се молим за тях с надеждата, че утре започва от днес.