Награда за мир. Но къде е мирът?

Още при учредяването на наградите Алфред Нобел заявява, че специално тази за мир трябва да спре да бъде присъждана, ако до 25 години след първото й връчване войните по света не са спрели. Нобеловият комитет обаче предпочита да продължи традицията, за да насърчи усилията към непостижимата мечта на човечеството. Всъщност за край на войните и за създаване на световна „република“ говори още Имануел Кант в утопичния си кратък трактат „Към вечния мир“ (единственото съчинение на философа, в което той споменава българите, при това – в негативен пример за войнолюбиво поведение).

Президентът на Колумбия Хуан Мануел Сантос преговаря с бунтовниците-марксисти от групировката FARC (Fuerzas Armadas Revolucionarias de Colombia или „Революционни въоръжени сили на Колумбия“) още от ранното лято на тази година. Примирието беше сключено в края на август и първоначално е трябвало да продължи до края на този октомври. Може би връчването на Нобеловата награда ще улесни удължаването му, още повече, че всички заинтересовани страни са изтощени от неспиращото насилие. Същевременно бунтовническите сили продължават да заемат част от територията на страната и няма изгледи скоро да се разоръжат доброволно. Те се издържат най-вече с производство, износ и продажба на кокаин и хероин (Колумбия има печалната слава на една от големите страни-производителки на наркотици, а противниците на групировката понякога я наричат NARC), така че примирието все още не означава сигурен мир. Не е напълно изключено FARC да потърсят изход от патовото положение – дори чрез опит за обявяване на независимост. Но засега насилието е спряло и този значителен успех е почетен по достойнство от Нобеловия комитет.

Хуан Мануел Сантос Калдерон е роден през 1951 г. в колумбийската столица Богота. Наследник на влиятелно семейство, собственик и главен редактор на един от най-големите вестници в страната, Сантос има американско образование и е голям инвеститор в кафеени плантации. От 1991 г. насам влиза в политиката и няколко пъти е министър – последователно на външната търговия и на финансите. Постепенно стига до още по-отговорния пост министър на отбраната, запазвайки през цялото време лоялност към правителството и президентите Трухийо и Урибе. Отношението му към бунтовническите групировки, контролиращи части от страната, е твърдо, но това не му пречи по-късно да влезе и в преговори с тях. Избран за президент през 2010-а, той не успява да наложи идеите си за мирно споразумение в Колумбия чрез референдум, но продължава с усилията за намиране на изход от цикъла на насилие. Престижът му нараства след успешно разрешена дипломатическа криза с Венецуела. През 2012 г. получава наградата „Шалом“ заради стремежа си към постигане на мир в Колумбия. От септември тази година гражданската война в Колумбия изглежда значително затихнала.

В други места по света обаче изгледите за мир са все по-малки. По ирония датата на обявяване на Нобеловата награда за мир съвпада с рождения ден на руския президент Путин – 7 октомври. Случайно или не, това е и десетата годишнина от гибелта на остро критичната към държавния глава разследваща журналистка Анна Политковская, убита пред дома си в Москва. Тази смразяваща близост между рождения ден на авторитарния водач и атентата срещу негов гласовит опонент напомня за убийството на нашия писател-дисидент Георги Марков, станало на рождения ден на диктатора Живков.

Извън тази история на дати и съвпадения, различията между руската и западната позиция за Сирия вече водят до изключително изостряне на дипломатическия език. Докато терористите от ДАЕШ видимо губят войната в Ирак и Мосул е стегнат в обсада, то в Сирия положението става все по-кошмарно: западноевропейските и американските власти порицават ролята на Путинова Русия в скорошните чудовищни бомбардировки в древния град Алепо. Цивилното население страда от ударите на армията на диктатора Асад и руските му съюзници, без в Алепо да има бойци на ДАЕШ. Всъщност изглежда, че властите в Дамаск, турските и руските сили се сражават най-вече с кюрдските борци за независимост и със светската опозиция от „Свободна Сирия“. Едновременно с това Русия неубедително отрича наложилото се мнение, че нейни поддръжници в украински Донбас са виновни за свалянето на индонезийския пътнически самолет MH17 и смъртта на 283 пътници през юли 2014-а. Всичко това води до размахан пръст от американска страна, докато общественото мнение в Европа е ужасено от броя на цивилните жертви в Сирия и от сигурното засилване на бежанската вълна към Стария континент. В резултат от американските и европейските критики, Путин обяви, че прекратява сътрудничеството за взаимен контрол и ядрено разоръжаване с Щатите. Прибързано, таблоидни медии започват да разпространяват паническите „новини“, че първо Путин, а след него и американските генерали Марк Мили и Уилям Хикс говорят за опасността и все по-трудното избягване на конвенционална или дори ядрена война.

Добре дошли обратно в Карибската криза! Мирът изглежда все по-далеч.