POTO

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Награди за „спря ми дъха” и „хвана ме за гърлото”

Литературните отличия в България рязко се обезцениха и има няколко причини за това

Георги Бърдаров се нареди редом до Георги Господинов, Владимир Зарев, Милен Русков и Стефан Цанев, лауреати на Вазовата награда. Снимка: Зара Русева/БГНЕС - Награди за „спря ми дъха” и „хвана ме за гърлото”

Георги Бърдаров се нареди редом до Георги Господинов, Владимир Зарев, Милен Русков и Стефан Цанев, лауреати на Вазовата награда. Снимка: Зара Русева/БГНЕС

Хайде да се разберем – емоцията на читателя не е базов критерий за добра литература. През последните дни се случиха няколко неща, които би трябвало да ни уплашат – учениците получиха разказ, чието единствено „достойнство” е нискостеблената сантименталност, а Вазовата награда отиде при писател – Георги Бърдаров, за когото позитивните отзиви се изчерпват със „спря ми дъха” (макар и да идват от многогласна тълпа).

Скъпи читатели, имате право да четете каквото пожелаете. Скъпи писатели, имате право да пишете и издавате каквото пожелаете. Скъпи журита, нямате право да давате високи награди за литература на когото си пожелаете.

Наградите за литература у нас се обезцениха рязко. Причините са много. На първо място – изобилието от български автори през последното десетилетие. Издават се много, наистина много български книги. Това е ново явление. Живелите през 90-те ще потвърдят – тогава българската литература не се котираше и издателите бързаха да наваксат с издаване на забранени през соца западни романи. Първото десетилетие на ХХІ век беше време на стабилизиране на книжния пазар, а своеобразното възраждане на българската литература започна през второто. И сега пазарът е свръхнаситен с родни имена – признати, непризнати, подбрани и самиздати. Всеки писател се бори за ограничено количество публика, битката е на живот и смърт. Печелят малцина, но за честта на читателите трябва да кажем, че въпреки очевидните ерзаци повечето от извоювалите мястото си са наистина добри автори. Но те са по-скоро популярни, не масово продавани. Големите тиражи са за не толкова големите писатели. Продават се Розмари де Мео, Мария Лалева, доскоро Венета Райкова, Стойчо Керев, Георги Бърдаров, Добри Божилов, Виктория Бешлийска… При тях броят продадени книги е десетки хиляди. Съответно – непропорционално много са хората, „хванати за гърлото” от посредствената емоция на тази „книжнина”.

Принципно в това няма нищо лошо – не е възможно, не е нужно и дори е извратено, ако всички четат само качествена литература. Това е абсолютно нормален и дори градивен ефект от издаването на разнообразни книги. С помощта на масовите четива издателите формират финансов ресурс за издаване на не толкова купувани, но стойностни произведения, които трябва да останат във времето.

Но масовата литература не може да бъде оценявана в литературните конкурси наравно с истински качествената. За по-лесно ще ви го обясня с киното, най-масовото изкуство. Да връчиш награда на посредствена книга или творба е същото като да наградиш с „Оскар” „50 нюанса сиво” или „Ченгето на мола”. И двата споменати филма са гледани от много повече хора, отколкото са видели носителя на „Оскар” „Паразит” например. И със сигурност масовата публика ги приема много по-присърце и би била готова да се закълне, че са я разчувствали повече от лауреата.

С литературата е същото. Разчувстването е страничен ефект от сантименталността и еднопластовостта. Книга, написана, за да разчувства, не се стреми да бъде дълбока, противоречива, дискусионна. Книгите със „спираща дъха” емоция имат само това – емоцията. Иначе ще объркат читателя, ще го отпратят в спирала от различни мисли, забележете – мисли! А там емоцията спихва, включват се други сетива, други способи за възприемане. Разбира се, книгите, предизвикващи чиста емоция и сълзи, са важни и имат неотменимо място в литературата. Те са катализатор и градивен материал за порастване на читателя. Но не са висока и истински добра литература според обективните критерии за това, изучавани в цяла наука, наречена литературознание.

Вторият проблем, който кара различни журита и комисии да отсяват не особено качествени произведения, е проблемът на „групичките”. Като във всяка гилдия у нас писателската също е разделена на множество отделни, понякога дори враждуващи групички. Съвсем простодушно оня ден авторът на разказа „Талисман” възкликна за „соросоидните писатели” и показа едно от противостоянията. То не е свързано с литературата, а с обществените позиции на авторите. Сред „соросоидите” се открояват хора като Георги Господинов, Захари Карабашлиев, Алек Попов… В другата крайност, консервативната, са позиционирани приближените до Съюза на българските писатели, начело с председателя му Боян Ангелов и издателя Иван Гранитски. Там заявените обществени идеи са основно леви, проруски, традиционни в смисъла на патриотарски. Между двете групи има непримиримост, но има и писатели, които не са открито присъединени към нито една от тях. Тогава се намесват други концентрични кръгове – на хората около различни властови и издателски центрове. Или просто приятелски групички. Погледната отвътре, българската литература е толкова нацепена на парчета, че изглежда като дълго ненапоявана почва. И метафората започва да се самосбъдва…

А не е като да няма талантливи родни писатели. Има и не се изчерпват с едно име – нито най-превежданото, нито най-награждаваното. Липсва обаче фокус, който да помогне на читателите да се ориентират. Такъв фокус би трябвало да бъде критиката. Но! Да бъдем честни – там има абсолютно същото разделение – групичките се клонират и при критиците (много от които са и писатели). А и няма нито един критик, който да си е извоювал името на абсолютен авторитет, макар да има изключителни професионалисти. Литературните експерти обаче паднаха в жертва на принципа „всеки сам си преценя”.

Журитата за наградите и комисиите за селекция се формират според това кой организира фестивала, кой дава наградния фонд, кой в конкретния момент има повече властови възможности. Така се оказва, че в една и съща година Европа дава награди на Георги Господинов, а България дава Европейска награда на Георги Бърдаров. СБП раздава литературни награди според навършени години, а „Христо Г. Данов” се връчва по регионален признак.

И всичко води само към един извод – всички критерии са счупени. От всички страни. Чергичката на дребния ни книжен пазар е твърде къса и вече силно опърпана от дърпане. Егото на писателите прерасна в его на съюзчетата, коалицийките, приятелските кръгчета. Жертвеният агнец е литературата.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg