Наивността/нахалството да се наречеш писател

Дошло е време, в което талантът е въпрос само на лично мнение. Разбира се, това е само временно явление – и със сигурност нещата ще дойдат на мястото един ден, когато пазарът и културата съберат сили да се хармонизират. Но е важно днес да се говори, за да не забравим критериите, да не изпаднем в състояние на непрекъсната отбрана от ерзаци. Защото името им е легион.

Особено застрашени са младите хора. При това не консуматорите, а младите създатели на култура. Днес на арт сцената излиза поколение, израснало в безвремието на прехода – поколението на милениумите, родени през деветдесетте. Тези млади хора са всъщност първите, които нямат никакъв досег с мракобесните времена на социализма. Първите, родени в свят без железни завеси. Възпитавани са от родители, проектирали в тях собствената си мечта за неограничена свобода, съчетана с ужаса от това да носиш сам отговорност за себе си. Резултатът е липса на духовни и етични граници, свръхзадоволяване на егото и на материалните щения. „Индиговите“ деца повярваха, че светът им се полага по право, че са изключителни по рождение и не се налага да влагат усилия, за да успеят.

Принципно не вярвам в обобщенията, но не мога да остана сляпа за тенденциите. И те се потвърждават от преките ми наблюдения.
В последно време все по-често пред очите ми попадат книги на хора от това поколение – между 20 и 30 години. Голяма част от тях дават надежда за бъдещето на българската литература. За съжаление, също толкова голяма част са наивни и недодялани, продукт на едно изпреварило възрастта си его.

В масовия втори случай тези книги са резултат от алчността на самоназовали се издателства, работещи като книжни манифактури, които безсрамно взимат пари, за да издадат книгата, включват формално редактори и коректори, не се занимават с разпространение, но пък гарантират на младия „писател“ самочувствието на издаден автор. Понякога тези псевдоиздателства дори учредяват награди, с които кичат особено щедрите си клиенти – пишман писатели. Когато първата недодялана и слаба книга получи награда, колкото и маргинална и незначителна да е тя, това е съзнателно убийство на един зараждащ се писател. Свръхоценката за книгата го застопорява, подсъзнателно му нашепва, че е достигнал връх още с първата си крачка. И скрива от погледа му истинския път на твореца: през опити, неуспехи и провали, през търсения и тръни, през критика и читателско недоверие.

Липсата на редактор и коректор с професионално отношение към твореца довършват пъкленото дело – не само книгата остава недодялана, но и авторът свиква с мисълта, че са безполезни. И следващия път няма да търси помощ. А това е изцяло във вреда на книгата. И на читателя.

В голямата литература са познати подобни случаи, имаме дори съвсем пресни примери. Отказът на Милен Русков да използва редактор доведе до шизофреничното раздвоение на „Чамкория“ в еднотомник и двутомник. И до днес никой не е сигурен коя е истинската книга. Само безспорният талант на Русков спасява положението в случая. Подобна, макар и по-трагична, е съдбата на „Кастинг за месия“ на Петър Делчев, която би била достойна за световната литературна сцена, ако върху нея беше работил редактор.

Но това са зрели и успели писатели. Те могат да си позволят ексцентричността да работят без редактор. Но на младите някой трябва да им изясни необходимостта от шлифоване на текста. Трябва да им бъде категорично отказвано, когато книгите им са слаби – независимо от „грандиозните“ печалби, от които някой би се лишил. Псевдоиздателствата трябва да носят отговорност – пред читателите, пред писателите и най-вече пред Литературата.

Освен марката си, важно е да осигурят и редактор, който да работи с писателя. Коректор, който да поправи правописните грешки – не само за чест и слава, но и заради тези, които четат – те се учат от написаното в книгите. Важно е в оформлението и корицата да има естетика, а не набързо спретнати фотошопчета и събрани оттук-оттам снимки на море, луна и още нещо. Това, разбира се, е проблем и на истинските издателства в много случаи, но старанието е задължително.

Самиздатът поне е честен – читателят предварително е наясно, че не получава пълния пакет, че няма ангажиран професионален редактор и коректор, че липсва намеса на редакционна колегия и рецензенти, които да прочетат книгата и да аргументират излизането ѝ с обективните ѝ литературни качества.

Премиерите с роднини, колеги и съученици не са критерий за успех. Дори продажбите са маркер за добър маркетинг, а не за добра литература. Тъжно е, когато потенциалът на млади хора с афинитет към писането бива убиван от привидностите. Неизбежната арогантност на младостта прибавя отрова в чашата. Трупа се печал и неразбиране, защото опрощението и снизходителността на читателя са в ограничени количества.

Така литературата ни се пълни с мъртвородени писатели. Скоро може да се окаже, че сме забравили истинското значение на тази дума, вече сме близо до това. Както забравихме истинските имена на толкова други думи и ценности.