Георги Лозанов: Заради Людмила Живкова нямахме дисиденти

В навечерието на 24-и май, Деня на българската писменост и култура, преди отново да запеем „Върви, народе възродени…“, се замисляме накъде върви родната култура – развива ли се, в застой ли е или търпи регрес. Заслугите за тези процеси в немалка степен се дължат на министъра на културата – затова се запитахме кои през годините са използвали влиянието си, заемайки този пост, за да окажат тласък на родната арт арена, кои са се носили по течението и кои – обратно, са нанесли вреда на изкуството; при кого творците са се чувствали най-добре и кой действително е работил в полза на културата?

„Площад Славейков“ поставя тези и още въпроси в анкета сред български интелектуалци и общественици. На всички задаваме едни и същи въпроси. А в деня на празника ще обобщим резултатите.

Доц. Георги ЛОЗАНОВ:

При Живкова културата бе отглеждана, при Знеполски – без опека

– Кой е най-полезният министър за българската култура?

– Няма съмнение – Ивайло Знеполски. Без него не нямаше да има реформа в културата, още щяхме да се караме като в здравната или в съдебната система каква трябва да бъде тя. Знеполски, представлявайки държавата, извади творческите дейности от нейната „последна дума“ и чрез съответните центрове повери разпределението на държавните средства на творческите гилдии. Помните ли? Направи го заради принадлежността си към либералната традиция във френската култура, но и защото имаше компетентност и интелектуална харизма на министър на културата.

Фактически, институционалната драматургия на културата у нас през последните десетилетия има двама протагонисти: Людмила Живкова – на отглежданата култура, и Ивайло Знеполски – на културата без опека.

– При чие управление творците в сферата на културата живееха най-добре и имаха авторитет пред обществото?

– Няма съмнение – на Людмила Живкова, светла й памет. Тя се ползваше от собствена, до голяма степен антисъветска, езотерично гарнирана версия на официалната идеология, която мамеше творците, не без надеждата за собственото им благополучие. Отговорността поемаха не те, а „царската дъщеря“. Трябва да сме наясно, че това беше една от причините българската интелигенция да не роди истинско дисидентство.

– Кой министър успя да изкопчи най-много средства за българската култура? Кой постави стратегията за развитието в културата над борбата за повече средства?

– Не знам кой, а и самият глагол „изкопчи“ е показателен за отношението на българските политици към културата. Те така и не разбраха, че, както казваше моят приятел Атанас Славов: мечката пред Министерството на културата е по-важна от министъра на културата. Стефан Данаилов е голям актьор и почти успя да изиграе мечката, но не получи кой знае какво. За българските политици има две графи: свръхфинансиране, от което може да се открадне, и недофинансиране, което е наказание за неосъществени кражби. Дори и Бриджит Бардо с нейните заплашени мечки успя да го разбере и да получи повече.

– Има ли нужда културата на България от министър? Мениджър или творец е нужен за този пост?

– Утопия е, а на някои би се сторило антиутопия – но с днешна дата бих искал Елка Константинова да е отново министър на културата, защото хич не прилича на министър като Божидар Димитров, а и с всичките му предразсъдъци и гафове в далечна перспектива не показваха, че няма смисъл от Министерство на културата. Нито можеш да държиш ръката на твореца, нито можеш наново да изграждаш крепости и идентичност. Елка Константинова е потомка на Георги Константинов и Николай Лилиев, щастлива препратка към времето, когато институционалното ехо на индивидуалния глас в политиката е било възможно и желано.

Мениджър в случая е дума за утеха.

– За кой министър бихте отнесли афоризма на Радой Ралин: „Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра”?

– Културата на министъра няма особено значение заради политическия контекст, в който попада. Ето, Петър Стоянович има респектираща ерудиция и потекло, но се съгласи да влезе в една от големите ни посткомунистичеки глупости и сега трябва да събира парчетата на публичната си личност и да ги пренарежда наново. Вярвам, че ще успее. Институционалните роли в културата отстъпват пред персоните – Елка, Ивайло, Ламбо, Пепи. Те подлежат на човешко разбиране, а всичко друго – на забрава, освен може би по 24 май.

Вижте още отговорите на Мила Искренова, Васко Василев и Димитър Шумналиев. 

***

Писателят Христо КАРАСТОЯНОВ:

Навремето режисьорът бе по-горе от шофьора

– Кой е най-полезният министър за българската култура?

– Вероятно става въпрос за министрите от след 1989 година, нали? Тоест да ги броим от последното правителство на Георги Атанасов или от първото на Андрей Луканов. Значи от Георги Йорданов (или респективно от Кръстьо Горанов) насам. Ами добре…

През този славен период от историята на България културата беше ръководена последователно от музикант, литературен критик, лекар, философ, пак музикант, траколог, отново музикант, нещо като архитект, пореден музикант, артист, фризьорка от Видин, скулптор, втори път артист, втори път философ, историк, и сега отново скулптор. Междувременно за малко културата беше в един кюп с образованието и науката (отдето е и смазващото съкращение МОНК – досущ като смешния сериал с Тони Шалоуб), а по едно време дори се обедини с туризма (също за малко, само колкото съответната министърка да обърка Панчо Владигеров със Златю Бояджиев и да изкара Стефан Софиянски име на музикален театър). И ако някой наистина иска да си спомни кой е бил най-полезният министър на културата, нека се опита да си спомни имената на изредените до тук професионалисти. Нататък ще му е лесно.

– При чие управление творците в сферата на културата живееха най-добре и имаха авторитет пред обществото?

– Мисля, че това са два съвсем отделни въпроса. Едно е да живееш добре, а друго – да имаш авторитет пред обществото. Второто изчезна в наши дни, но наистина го имаше, а за първото не съм сигурен дали въобще го е имало някога. Вярно, в рамките на времето, което си спомням, членовете на творческите съюзи имаха направо изтощителни привилегии, но то си беше просто като сиренцето в мишия капан. А странното беше, че общественият авторитет наистина го имаше. Имаше някакво усещане за йерархия, по силата на което усещане всички единодушно приемахме, че режисьорът е по-горе от шофьора! И общо взето никой обущар не гледаше по-високо от ботушите, освен ако не му се е налагало да го прави по партийно поръчение.

– Кой министър успя да изкопчи най-много средства за българската култура? Кой постави стратегията за развитието в културата над борбата за повече средства?

– Не знам кой министър е изкопчил повече пари за българската култура, но знам кой е начертал стратегия за развитието й: никой.

– Има ли нужда културата на България от министър? Мениджър или творец е нужен за този пост?

– Атанас Славов беше написал във „Въведение в пропедевтиката”, че, така и така, Франция няма министър на културата, но има култура. Той, разбира се, не беше прав – будалкаше се само. Но представете си: във Франция хем има Министерство на културата, хем има култура! Инак абсурдното само по себе си словосъчетание „министерство на културата” се появява за първи път в българската държавност през 1957 година. Навремето обичахме да се заяждаме, като задавахме убийствения (уж де) въпрос: „Кой е бил министър на културата по времето на Вазов?” Някой плахичко се сещаше да каже, че по времето на Вазов не е имало такова министерство… Което също не е вярно. До споменатата 1957 година просвещение и култура са били управлявани от едно място. (Оставям настрана разните му комитети и камари – става дума все пак за министерства.) Така че по времето на Иван Вазов поне за две години министър на културата е бил самият Иван Вазов. Логиката на онези държавници е била, че култура без образование е някакъв нонсенс. (Лошото е, че отсетне министър на същото нещо – министерство на културата и просветата – е бил и Вълко Червенков. И то само защото не е можело отведнъж да го изритат отвсякъде, та временно са го заврели там.)

– За кой министър бихте отнесли афоризма на Радой Ралин: „Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра“?

– Това наистина ли е въпрос? Пуснете си телевизора, моля!

Вижте още отговорите на Леа Коен, Игор Марковски и Найден Тодоров.

***

Музикантът Васко КРЪПКАТА:

Най-полезен е безмултигрупният министър

– Кой е най-полезният министър за българската култура?

– Безпартийният, безмултигрупния, безшестоотделния.

– При чие управление творците в сферата на културата живееха най-добре и имаха авторитет пред обществото?

– Рокендролът, слава Богу, след падането на Берлинската стена си остана независим и неконтролируем от никакви министерства и не съм наясно с този въпрос.

– Кой министър успя да изкопчи най-много средства за българската култура? Кой постави стратегията за развитието в културата над борбата за повече средства?

– Честно казано, не съм от хората, които чакат средства от държавата за своята дейност. Сам си пиша песните, сам и с помощ от приятели си издавам албумите, сам си организирам концертите и единственият спонсор ми е публиката, хората, които идват на концерти купуват албуми… и не ми е работа да гледам кой министър какви пари е изкопчил, но като организатор на фестивала „Цвете за Гошо“ (15 г.) и „Благоевград Blues&Jazz“ (2 г.), разчитам на бюджет от общините за тези две неща, иначе в Министерство на културата съм ходил да си регистрирам албумите и като че ли така ми е по-добре – по далече от министерства и прочие институции. Рокендролът е независим! Беден, но свободен!

– Има ли нужда културата на България от министър? Мениджър или творец е нужен за този пост?

– Блусът и рокът според мен нямат нужда от министър. Разбира се, че творец е нужен за това място. Аман от мениджъри! Част от дейците на културата, вместо да се напрегнат да измислят култура, налазиха разни фондове и цялата им същност е устремена във измисляне на „проекти” и докопването до въображаеми, плуващи в пространството разпилени пари… като че ли само да се протегнеш и ги събираш, успееш ли да измислиш убедителен „перформанс” или друга щуротия, а народецът люска ракия и набляга на кючеците. Смятам, че свободното изкуство е далече от държавата. Е, ако тя е петимна да помага, няма лошо, но за мен първо е изкуството, после министерства, проекти, пари и т.н.

– За кой министър бихте отнесли афоризма на Радой Ралин: „Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра“?

– За настоящия! И за предишния, и за по-предишния, и за по-, по-… ама най-вече за сегашния!