Най-крупната лъжа в историята на изкуството

Преди 90 години една енигматична актриса преминава като вятър през Париж, успява да прониже сякаш с нож в сърцето и очите великите Матис, Шагал, Кокто и още дузина именити художници. Но когато изчезва яко дим от обществото, се превръща в мит, до ден днешен неразгадан и неразбран. Коя е всъщност тази фатална дама и била ли е тази, за която се е представяла?

Мария Лани и нейният импресарио пристигат във френската столица в един есенен ден през 1928 г. Двамата решават тя да се представя като вече добре разпознаваема филмова звезда, но не от Париж, а, да речем, от Берлин или Прага, или просто от някой сравнително неизвестен с киното си европейски град (защо не и София?). Нищо че никой до онзи момент нито е чувал за нея, нито я е виждал на екрана. На всичкото отгоре, нека си го признаем, не е и някоя зашеметяваща красавица за онова време, която да предизвика фурор с външния си вид.

Легендата, към която и двамата се придържат в опита си да я лансират в Париж, е предстоящото снимане на филм със заглавие „Дамата със 100 лица“. Тя нарича себе си Мария Лани и се предполага, че трябва да играе главната роля в продукцията. Той, партньорът ѝ, по собствените му думи, се казва Максимилиан Абрамовиц или Мак Рамо, или пък Максимилиан Илиин. Използва и трите имена в различни ситуации – дали за да се самопредстави като продуцент, дали за да впечатли някого с професия „писател“. Разправя сред киноелита, че сценарият му ще използва портретите на различни художници на Мария и че има намерение да ги съживи чрез камерата – всеки със своите светлина и характер, и да ги превърне в отделни сюжетни линии във въпросния бъдещ филм.

Идеята, безспорно, е интригуваща и още по-интересното е, че двамата наистина посвещават живота си на нея. И действително – какво по-забележително от това една никому неизвестна актриса да бъде увековечена чрез картините на най-именитите в Париж по онова време майстори на платното – Матис, Шагал, Брак и още поне 40 техни конкуренти. За да стане още по-ясно за читателите колко брилянтен е планът на Мария и Максимилиан, е редно да се отбележи и че те избират перфектния момент за него – Париж през 20-те години, след войната, е светъл, по-жив от всякога и е истински водовъртеж от неустоими бохеми, ярки таланти и велики идеи. Той е толерантен, отворен и на всичкото отгоре, доста евтин в сравнение с останалите европейски столици като Лондон и Берлин. Засмуква всичко младо и с малко наченки на даровитост в себе си, както никой друг град по света. Включително и англоезичните титани като Фицджералд, Хемингуей и Джеймс Джойс.

Освен това Париж е и меката на изобразителното изкуство. А ключът към срещата на Мария и Максимилиан с него е Жан Кокто – необикновеният суперсоциален и ултраизвестен писател и артист. Като автор на есета за американския „Венити Феър“, той познава абсолютно всички – и в Европа, и отвъд Атлантика. Тъкмо възстановил се от зависимостта си към опиатите и копнеещ за ново, различно начало, той изпада в делирум от идеята изкуството да се люби с киното и не след дълго създава първия си авангарден проект „Кръвта на поета“.

Мария Лани го моли да я нарисува.

„Почти не излизах – по-късно ще напише Кокто. – Много рядко напусках болнавото си убежище. А Мария Лани не значеше за мен нищо повече от едно име. Е, както и аз за нея. Помолих я да ме извини и я пратих да поиска портрет от някой истински художник.“

Тя обаче е непреклонна и държи да го види на всяка цена, включително като се самопокани в дома му. А когато това се случва, Кокто е изумен:

„Тя направо разопакова душата си в дневната ми, сякаш представляваше голям сандък… С неохота я сложих на един стол, а аз седнах до нея на друг и хванах писалката си“.

Така започва с нежелание тяхната дългогодишна сага. Мария обаче го пленява. Само докато я скицира, той попада под удара на необикновената ѝ аура и още на следващия ден разказва с див ентусиазъм из града за нея и за голямата идея на Максимилиан.

За по-малко от две години, както „Венити Феър“ пише в броя си от декември 1929 г., Лани успява да се настани пред платната на най-важните, най-скъпопродаваните и най-опасните  художници в Париж. Тя се превръща в „безспорно перфектния представител на женския пол“. Този едничък символ на европейската жена – усмивката на Мария Лани. Да, вече има едно платно, което и досега вълнува целия свят с тайнственото лице на Мона Лиза. Но дали върху бронз, дали с пастел, дали с масло, дали с темпера, не по-малко от 51 големи художници предават черно на бяло впечатленията си от Лани върху своите скъпоценни картини.

„Цялото това усилие да позира пред тях, всички стълби, които е изкачила до ателиетата… Всичко това е толкова разтреперващо“, споделя един от тях за темпото, с което никому неизвестната актриса се развива в изкуството на най-добрите.

„Мария Лани! Мария Лани! Мария Лани!“, с възторг добавя сюрреалистът Джорджо де Кирико. Този си вик той описва за нея като „вой посред нощта, възбуждащ, силен като сирените в индустриален район“.

Музата обаче никак не е лесна за рисуване. Не позира в обичайния смисъл на думата. Току-що изгрелият супермодел демонстрира себе си навсякъде. Лицето е богатството ѝ и всичко, с което разполага. Дрехите, фонът, техниките на платното може да се променят, но не и лицето ѝ. Защото е моментално разпознаваемо. Красотата на Лани е в присъствието ѝ, не в чертите ѝ.

„В цял ръст е по-скоро дребничка – казва великият филмов и театрален режисьор Макс Райнхарт. – Очите ѝ са блестящи, а устните – доста съблазнителни“. Нищо повече.

Но когато сяда пред художника, ролите се сменят – тя се превръща в артиста, тя е създателят на картината. А той – просто един медиатор между нея и изкуството. Кокто усеща точно това:

„Необикновена, незнайна сила ме обгръщаше, докато я рисувах. Сякаш снежинки падаха от очите ми. Мадам Лани фе мон портре. Тя рисува мен! Всеки път когато отлепиш погледа си от нея, тя се променя. Едно завъртане и е ту младо момиче, ту разярена жена, ту мъжкарана, ту котка… Тънки устни, плътни устни, изящна шия, херкулески врат, свити рамене, широк гръб, очи на китайка. Как се очаква да я нарисувам?”

Анри Матис също усеща, че се проваля, когато я щрихира. Мария прекарва един цял следобед в студиото му. В далечината се чува камбанен звън. Матис охка и сумти, докато рисува прохождащата актриса и вече известен в Париж модел. Тогава го обхваща чувство на гняв.

„Какво същество си ти?!“, пита той Лани с искри в погледа. „Има нещо между теб и мен. Не мога да те открия. Господ не ми дава да те открия“, продължава с ярост. Скицира я дузина пъти.

За експресиониста Жорж Руо Лани е мъченица, но и той се усеща разяден от нея: разочарован дълбоко от черния маслено-темперен портрет, който ѝ прави през 1928 г., решава да я потърси отново година по-късно за втори опит. Марк Шагал я рисува с пера в косата, изобразяващи Айфеловата кула. По-късно лицето ѝ се превръща в кубична маска под ръката на Жорж Брак. Де Кирико пък избира да я щрихира без лице. Авангардистът Франсис Пикабия я вижда като свежо, но многозначително лице, докато Андре Дерен я рисува като колеблива и хитра жена. За Пиер Бонар тя е момичето на 20-те с дрипава шапка и кожено палто. В опит да я опише върху платното си Хаим Сутин казва, че очите ѝ са тъжни и уплашени, а ямката при ключицата ѝ е сякаш хралупа на ранено животно.

Тя притежава огромен набор от емоции.

„Цяла кариера може да отиде, за да се нарисува такъв модел – открива модният дизайнер Пол Поаре. – Тя е едновременно прямота и измама, чистота, дефект и красота, ирония, омраза, страдание, любов… И последно, тя е жената“.

И други гиганти на времето си я откриват един след друг – Леге, Дюфи, Ван Донген, Кислинг, Фуджита и още, и още.

Мария Лани е повече от идеалния образ за идеята на Абрамовиц и сценария му за „Дамата със 100 лица“. Тя е толкова различна на всяко платно, че британски вестник се принуждава да се свърже със Скотланд Ярд, за да се установи дали всъщност това е един и същи човек. Експерт по дегизирането на престъпници разглежда картините.

„Няма такова човешко същество, което без скалпела на хирург да успее така да изкриви чертите си на различни произведения на изкуството по този начин“, заключава той. Но всяка от изследваните картини казва ясно едно: „Да, това е Мария Лани“.

Скоро след суперуспеха сред художниците Мария и Абрамовиц се сдобиват с 51 нейни портрета – достатъчен брой, за да организират международна изложба, да не говорим за старта на техния собствен колосален проект за филм. И началото идва – през ноември 1929 г. в Галерия „Бръмър“ на 57-а и Медисън Авеню в сърцето на Ню Йорк.

„Красива ли е?“, пита „Тайм“.

Изданието излиза със следното въведение:

„Слаба ли е, дебела ли е, подпухнала ли е, анемична ли е, грохнала ли е, кокетна ли е, или е жестока като върколак? Миналата седмица жителите на Манхатън не спираха да задават тези въпроси за Мария Лани, френската киноактриса“.

„Ню Йорк Таймс” пък намира за впечатляващ фактът, че „едно черно петно е способно да се развие по този начин в трагедия, така героична, че сякаш почти е деперсонализирана“, по повод портрета на Жорж Руо.

Експозицията продължава пътя си през Арт клуба в Чикаго, Кунтскринг в Ротердам, галерията „Алфред Флехтхайм“ в Берлин, Бернхайм-Жун в Париж, Лестър Скуеър в Лондон.

„Очевидно многоликостта на Мария Лани завладява целия свят“, отбелязва културен репортер на „Ню Йорк Таймс” в края на 1930 г.

„Никому незнайна актриса – както друг пише, – надмина Клеопатра и Катерина ди Медичи. Цял Лондон говори за нея.“

Мария Лани вече се е превърнала в световен феномен. Хипнотичната ѝ аура е завладяла не само художниците, но и съдържателите на най-изисканите ресторанти, патроните на най-важните балове и светски събирания. Двамата с Абрамовиц започват да получават безкраен брой покани за тях. Така Лани се запознава не с кого да е, а със самата Коко Шанел, която я нарича „пленителна”. А модните къщи и парфюмериите се надпреварват да я канят за рекламно лице и да я популяризират навсякъде. Дори участва в малко ревю на Шанел пред висшето общество на Париж.

Тогава идва мистерията.

През 1931 г. двойката, покорила цял Париж, изчезва безследно. С годините легендата за Мария Лани става все по-интересна, все по-заплетена и, както пише светският хроникьор Жан-Пол Креспел през 1968 г., все по-лъжлива. В книгата си „Ла Фол Епок“ той я описва не като актриса, а като една малка чешка секретарка. Според него Абрамовиц е майсторът на тази изпипана измама, допълнена от бомбастичната идея за необикновен филмов сценарий с високоценени персонажи, явно визирайки художниците от онова време. Креспел разобличава до едно имената на наивниците и отбелязва едно голямо изключение – вечно съмняващия се Пабло Пикасо, който сякаш единствен не е паднал в „капана“.

„Веднъж получили  ценните произведения – пише той, – тези двамата просто са духнали, поставяйки като преграда Атлантика между тях и балъците, повярвали им, че участват в един грандиозен проект“.

Накрая и Кокто снема доверието си, гласувано на Мария и „импресариото“ ѝ, като пише в дневника си:

„Абрамовиц изцяло си е измислил историята, че това неизвестно същество, това нищо е успешна германска актриса. Всички ни молеше да ѝ направим по един портрет. Той буквално ни изцеди“.

Добавя с горчивина и че Лани е била наричана твърде дълго „любимата муза на великите художници“:

„Триумф на фалшивата самоличност“.

Митът обаче се запазва през времето. Пролетно-лятната колекция на Джон Галиано от 2011 г. е посветена на Мария Лани, героизираната не-актриса.

„Бях много впечатлен, когато чух как се е изпарила с 50 от най-изящните платна и никога повече не е видяна от никого – казва в интервю за „Воуг” моделиерът. – Помислих си: „Боже мой! Тя е толкова момиче на Галиано.“

Историята на Мария Лани е интригуваща, но нещо в нея не се връзва.

„Всичко звучеше някак захаросано, изкуствено подсладено, измамно. Тогава си помислих – това ще да е най-крупната лъжа в историята на изкуството досега. В такъв случай обаче как е възможно да остане в тайна толкова години и да бъде неизвестна за широката публика? Все пак всички артисти, замесени в нея, са големи имена, а не случайни художници. Кои са наистина Лани и Абрамовиц?”, пита се изкуствоведът  Брайън Мойнахан.

Простите факти от живота на Мария, или поне тази част от него, документирана от художниците през 20-те години, сочат очевадни неистини. Тя в никакъв случай не е била онази, за която се е представяла. Всъщност на бял свят се ражда като Мария Гелениевиц. Израства в малко градче в Южна Полша. Дъщеря е на Роман Гелениевиц, беден работник в завод, а майка ѝ се казва Ева. Когато започва да се представя пред света с псевдонима Мария Лани, скрива цели 10 години от възрастта си. Помните ли твърдението, че е станала известна в Берлин с участия под режисурата на Макс Райнхарт? Името ѝ всъщност никъде не присъства в неговите кастинг списъци. Няма и сведения да се е качвала на която и да е парижка сцена. Става ясно и че Абрамовиц не ѝ е никакъв импресарио, а неин съпруг, роден в Русия (според някои източници и братът на Лани е бил въвлечен в голямата измама).

Освен това истината за изчезването на Мария и партньора ѝ се оказва по-различна от документираната през 1931 г. Не е ясно дали са се изпарили, или просто пресата е престанала да се занимава с тях по простата причина, че портретите вече са набавени и нужда от повече контакти с хора от света на изобразителното изкуство не са им нужни. Факт е, че към 1931-а никой повече не засича двойката, макар Кокто все още да има вземане-даване с тях от време на време. Няма и филм за снимане. Освен това Париж е в предвоенно състояние и от блясъка на града през 20-те години е останало единствено чувство на нестабилност и страх. Къде са Мария Лани и мъжът ѝ тогава?

Оказва се, че те са си още в Париж, когато немците нахлуват. На 31 май 1940 г., когато танковете настъпват, Мария изпраща телеграма до Лисабон с искане да получи португалска виза. Отговор обаче не получава. Остава все пак вариант за нея, предвид обявлението на консула в Бордо, че е готов да издаде виза на всеки бежанец от руски и еврейски произход. Аристидес де Соуса Мендес плаща за това си еднолично решение с банкрут и загуба на цялото си имущество във военно време. Но той спасява Лани и Абрамовиц.

Нацистите са буквално по петите им, когато консулът ги снабдява с визи в края на юни 40-а. Прекосяват френската граница и продължават към Лисабон. По-късно отплават към Ню Йорк на борда на „Ексамбион“ през март 1941 г., точно както правят малко по-рано Салвадор Дали и Гала, пак с визи от Де Соуса Мендес.

Така Мария и съпругът ѝ си тръгват от Париж тъкмо навреме. Като се има предвид, че не само са поставени под най-голям риск от нацистко преследване и депортация заради собствения си произход, а и на всичкото отгоре добре се познават с Хаим Сутин, френския артист с еврейски корени и в Русия, и в Литва. Само една от неговите картини е изложена в предвоенна Германия – именно портретът на Мария Лани. Предполага се, че непрекъснато растящият интерес към неговите платна предизвиква и любопитството на един от първите в Третия райх – Херман Гьоринг. Щабквартирата на Гестапо в Париж инструктира всичките си агенти да хванат Сутин на секундата и да конфискуват картините му до последната, както и да изземат произведенията от галериите. Неговият кръг от познати също е в кюпа. Сутин опитва да бяга, но е в лошо здравословно състояние. Едва на 50-годишна възраст умира от спукана язва през август 1943 г. Преди Гестапо изобщо да хване дирите му…

Съдбата на Лани и Абрамовиц е далеч по-благоприятна. Новият живот в Ню Йорк им дава и свеж импулс да продължат крайно авангардното си дело. Сценарият за „Дамата със 100 лица“ най-накрая е завършен същата година. Портретите след толкова години чакане са претворени в думи.

При това какви!

Абрамовиц пише сценария под псевдонима Максимилиан Илиин и успява да привлече към него двама от най-известните писатели, които е срещнал във френската столица преди да духне с Мария. Единият е Томас Ман, вече получил своята Нобелова награда. Другият е Луис Бромфийлд, носител на „Пулицър“.

И Лани е доста заета. Работи като сервитьорка в стол, където актриси, пременени в червено-бели и сини престилки носят храната на нюйоркски. През декември 1945 г. списание „Лайф“ излиза с дописка, възхваляваща доброволчеството на Мария:

„Освен че е грижовна, тя говори свободно френски, английски, полски, немски, португалски и руски… Животът ѝ е като взет от филмов сценарий, а и един ден се надява да играе на Бродуей…“

Но това е едва малко парче слава, което получава след 13 години живот в изгнание без каквато и да е разпознаваемост от света на културата и изкуството. Междувременно всичко за старта на снимките на „великия филм“, както Абрамовиц още през 20-те години го обявява, е готово. В рекламата на проекта се включва и доайенът на холивудската клюка Луела Парсънс, която съобщава на читателите си на 2 август 1947 г.:

„Трима гиганти на литературата се събраха, за да напишат „Дамата със 100 лица“ – драматична история за известен европейски модел, нарисуван от над 100 художници. Тримата големи всъщност познават тази дама…“.

Правата за филма са купени от продуцентите Борис Морос (който се оказва двоен агент) и Уилям ЛеБарон.

Ще участва и самата Грета Гарбо!

В края на краищата обаче филмът така и не е заснет. За Абрамовиц остават трохи във финалните надписи на няколко други продукции, в които са използвани думи от неговия „голям“ сценарий – кратък диалог в ноар филм и посредствена телевизионна адаптация на пиеса на Кокто.

Това, изглежда, далеч не е достатъчно за него и Мария и в началото на 50-те двамата са принудени да се върнат в Париж. Лани се разболява 4 години по-късно. При първото си посещение в болницата се представя с презиме Лани и с фамилно – Илиина, като твърди, че е американка, макар нито един документ никога да не доказва, че е получила щатско гражданство. Втората ѝ хоспитализация е фатална – умира от тумор на мозъка на 11 март 1954 г. Отива си млада, едва на 58-годишна възраст.

Обявленията в медиите за кончината ѝ не са особено детайлни. Едно от тях обаче попада в окото на Кокто, докато пътува към филмовия фестивал в Кан. „Тя е мъртва!“, пише той в дневника си. „Лошото време“, както отбелязва в деня, в който разбира, че Мария не е сред живите, „кореспондира с настроението ми“. Кокто е подписал споразумение с Абрамовиц за правата върху пиесата му „Ла воа юмен“, за което обаче съжалява и както пише в мемоарите си – също е плод на измама от хитрия евреин.

Вдовецът Максимилиан води труден живот след смъртта на Мария. Пише няколко биографии на различни художници под името Илиин, които обаче не се продават добре. Бутиковото литературно списание „Партизан ривю“ публикува неговия превод на пиесата на Кокто, но не му плаща и цент за авторски права. Решава да съди изданието, но за целта му е необходим французинът като свидетел, а Кокто не иска да има нищо общо със стария си познайник. Все пак казусът стига до съда в Ню Йорк през юли 1956 г., но от институцията са категорични – никакво обвинение не може да бъде отправено към списанието без присъствието на автора на произведението. По-късно Абрамовиц започва да се изхранва от литературна критика, като непрекъснато пътува между прованса и Париж, където на 71 години умира. Издателят му изчезва яко дим и до ден днешен се смята, че нито едно произведение на Максимилиан не е оцеляло.

А как звучи сценарият на Абрамовиц, Ман и Бромфийлд? 100 портрета на Мария Лани са изложени заедно в голяма галерия. Целият културен елит на Ню Йорк се е събрал на премиерата. Не след дълго тълпата се разотива, а тримата (авторите, вплели собствените си образи в текста като герои от бъдещия филм) са седнали по диваните на залата. Забелязват с периферното си зрение възрастна жена, която блуждае сред картините. Тя е дрипава и сбръчкана. Но очите ѝ са бляскави и пронизващи, а устните ѝ – алени, магически и големи. Пуши от позлатено цигаре с дължината на влакова композиция и едното ѝ рамо е оголено от падналата презрамка на петроленочерната рокля. Това е жената от картините. Наречена от авторите на сценария „Хортензия Пиша“. Художниците я знаят като „неуловимата“.

Истинската Мария Лани безспорно е била неуловима. Едно е сигурно – картините (58 броя, като се има предвид и че някои артисти са я рисували по повече от 2 пъти), десетките фотографии и няколкото скулптури на тялото ѝ, наистина съществуват. Изложени са в големите музеи по света и от време на време се появяват по световните аукциони за изкуство.

Те са истински.

Мария и Максимилиан никога не успяват да натрупат бленуваното богатство и признание. Нито пък картините бележат някакъв особено сериозен интерес – голяма част са взети обратно от авторите си или техните семейства, а други са продадени бързо на галериите из Европа. Орфическата емблема на Париж Робер Делоне също рисува Мария, но платното остава в ръцете на съпругата му Соня до смъртта ѝ през 1979 г. Едва през 2011 г. е продадено на „Сотбис“ за цели 250 хиляди щатски долара.

Портретът на Жорж Руо е купен от Арт клуба в Чикаго след изложбата през 1929 г. 3 години по-късно е дарен на културния институт в града. Картината на Деспьо днес е в „Метрополитън“. А може би най-известната – тази на Сутин, е продадена от галерията „Бернхайм-Жун“ на белгийския колекционер Люсиен Демо, който пък я пласира на мецената Сам А. Люисон. По-късно след смъртта на въпросния жена му я дарява на Музея за модерно изкуство. Другият известен портрет на Сутин е продаден за рекордните 18 милиона долара на „Кристис“ през 2013 г.

Повечето портрети на Мария Лани са отнесени в небитието. Както четирите скици на Матис, надраскани в парижко кафене през 1929 г. и забърсани неволно с мръсен парцал от глупав келнер, озовал се точно тогава на масата на Лани и Абрамовиц…

Заглавието е на „Площад Славейков“. Текстът „Мария Лани – изчезналият силует от великите картини“ на Христина Добрева е публикуван в октомврийския брой на сп. „Биограф“.