Най-противоречивата фигура на българския престол

Цар Фердинанд, роден на днешния ден преди 159 години като Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мария Сакскобургготски, все още е противоречива фигура в родната ни история. За него се говори с условности, недомлъвки, прикрита или явна враждебност, но истината за тази наследник на династията Сакс-Кобург-Гота, станал случайно цар на българския народ, все още е недоизречена, частична. Дори съвременниците му не са били сигурни какъв човек е князът, а по-късно цар Фердинанд. След абдикацията му възторжено приемат да го наследи синът му Борис. Смята се за човека, станал причина за една от големите ни национални трагедии, но същият този човек подписва указа за независимостта на България.

В световната история Фердинанд остава с един любопитен принос – той е първият монарх в света, летял със самолет. За това през 1910 г. пише дори вестник „Ню Йорк Таймс“.

Все пак най-добрият начин да се съди за подобна личност, особено за монарх, защитен от ореола на владетелската титла, е да се обърне внимание на това, което разказват неговите съвременници. Предлагаме ви малка част от спомените на видния български историк, публицист, журналист и дипломат Симеон Радев „Лица и събития от моето време“ (том 2, издателство „Захарий Стоянов“, 2014 г.).

„…ще има да говоря за княз Фердинанда по случай пътуването му до Петербург, а върху него печатът и полемиките са натрупали покрай някои основни истини и много заблуждения.

Едно от тия заблуждения е, че той бил кандидатът на Австрия за българския престол. Австрийски кандидат, така се нарича той и в макета на втория том от „История на България“ от Академията на науките. А истината е – това съм напомнял не веднъж, – че не само Австрия не препоръча неговата кандидатура, но и разубеждаваше българите да не я приемат. Потвърждение за това се намира в самата архива на нашето Министерство на външните работи. Когато д-р Стоилов, пратеник на Регентството, се намираше във Виена, сам граф Калноки, австрийският министър на външните работи, му каза за Фердинанда:

„Недейте го избира. Той не е за вас“.

Странното е, че накрай сам Фердинанд помогна за затвърдяването на една погрешна идея досежно неговата личност и смисълът на неговото царуване. Разправяли са ми – аз сам не съм чел това – че като пристигнал в Кобург, след отказването си от българския престол, той заявил, че неговата мисия в Изток, сега свършена, била да представлява немските интереси. Казал ли е действително тия думи? Може. Но трябва да се види при какви обстоятелства и защо. Който е учил правото знае, че самопризнанието пред съда не е непременно доказателство за виновност. Така е и в историята. Фердинанд имаше нужда при изгнанието, което почваше за него, така да се препоръча в Германия. Напускайки България, той трябваше да намери едно убежище за себе си. Това не бе лесно за него. Всички наши съюзници трябваше един подир други да капитулират. Но ние първи сложихме оръжието. В техните очи нашето примирие се сметна в първия момент като измяна и Фердинанд се яви като предател. Вечерта, когато той се готвеше на другия ден да замине, се получи от Виена известие, че Австрия отказва да го пусне през нейните предели. В двореца настъпи паника. Къде да отиде падналият владетел? Ако остане в София, ще го пленят французите.

„На часът два подир полунощ – разказа ми цар Борис – виках по телефона да събудят леля ми Зита и я молих да склони императора да даде пропуск на баща ми. Едва призори се получи разрешението.“

Заявлението на Фердинанда в Кобург, направено от него или приписвано нему – каквото и да е било – остава сега едно свидетелство против него. Все повече е прието да се казва, че той бил на българския престол „немска агентура“. Много е неудобно за мен да говоря по това – както се е случвало и друг път, когато се е отнасяло до други лица. Но моя дълг на историк ми налага да кажа това, което смятам за историческа истина.

След Първата европейска война няколко Велики сили – Франция, Англия, Австрия, Германия – участвували в нея, издадоха, под редакцията на познати историци, по десетки томове от документи из своите тайни архиви. Поради свободното време, което ми оставаше моята дипломатическа служба, аз съм имал време и възможност да ги прегледам. Смея да твърдя, че никъде в тях не съм намерил да е отбелязано от където и да било, че Фердинанд е служил на немските интереси. До лятото на 1913 година, когато при правителството на д-р Радославов той направи опит България да влезе в Тройния съюз, само еднъж го виждаме да съгласува българската политика с тая на Австрия. В 1908 година, когато България обяви своята независимост и Австрия – анексията на Босна и Херцеговина. Съгласуване неразумно, за фаталните последствия на което ще има да говоря. Но то стана при едно русофилско правителство, Малиновото, и няма да се минат две години, при едно посещение на цар Фердинанда в Петербург, Малинов, който го придружаваше, ще води преговори с Изволски за съюз с Русия.

Впрочем достатъчно е даже едно слабо познаване на българската политика при царуването на Фердинанда, и малко критическо чувство, за да се разбере, че не е имал на кои немски интереси той да служи. На интересите на Германия ли, покровителка на Турция, на която ние искахме да наложим изпълнението на Берлинския договор досежно Македония? На интересите на Австрия ли, която беше най-голямата противница на автономията на Македония? В действителност цялата българска политика, впрегната за разрешението на Македонския въпрос, е била по необходимост в противоречие с политиката на Германия и Австрия. Трябва ли да напомнювам, че при царуването на Фердинанда три пъти България сключи договор със Сърбия? Еднъж в 1897 година, после в 1904, после в 1911 година. И в трите договора обещаваше на сърбите помощ против Австрия.

Личността на Фердинанда беше много сложна. Трябваше да направя неговия портрет, когато имах силите, с които писах „Строителите на съвременна България“, така лесно, като че ли си играех с перото. Сега е късно. Сега повече зная, но по-малко мога. Политиката му, обаче, е много ясна. Две главни черти господствуваха над нея: желание да бъде добре с Русия, страх от нея. Имаше голяма разлика между чувствата спрямо Русия на княз Александра и тия на Фердинанда. Племенник на императрицата Мария Александрова, Батенберг обожаваше Александра II, който го тури на българския престол и беше, докле живя, негов покровител. Но той гледаше на русите с една антипатия, която беше почнала, може би, преди да дойде в България, през пребиванието му в Петербург, но която се засили още повече в София от дръзкото отнасяне спрямо него на руските представители.

Не мога да кажа, че Фердинанд обичаше русите – той не обичаше никого. Но нямаше и омраза към тях като народ. Единствените верни приятели, които той е имал – верните към него, той към тях – бяха в Петербург великият княз Владимир и великата княгиня Мария Павловна. Така трайно бе у тоя променчив човек чувството му към тях, че след Октомврийската революция, когато семейството им се разпръсна в изгнание, той пожела да ожени цар Бориса за унуката им великата княгиня Кира. Посещенията в Петербург бяха едни от най-големите задоволства на неговото царуване. Еднъж цар Борис ми каза в Лондон: „Тук се чувствувам най-добре.“ Същото можеше да каже и Фердинанд, когато се намираше в руския двор. Никъде той не е бил посрещан с толкова почести; никъде предмет на такива ласкания. Каква разлика между атмосферата, която той намираше в Петербург и тая във Виена. Разказвал съм как Франц Йосиф му е говорил строго и колко понякога Голуховски е бил груб спрямо него. В Петербург той се чувствуваше отвред обкръжен от внимания. Русите гледаха на всяка цена да го спечелят и, знаейки го тщеславен, се стараеха по всякакъв начин да задоволят тщеславието му. От руските дипломатически представители в София аз съм познавал лично двама: първият, който дойде след помирението, Чариков, и предпоследният, Неклюдов. И двамата са ми казвали, че при ауденцията си при императора преди да заминат за София той им е поръчвал да се стараят да бъдат в добри отношения с Фердинанда и да добият доверието му.

Във времето на Фердинанда не виждаме представителите на Русия да се бъркат, както някога, във вътрешните работи на България. Отбелязах, че в 1899 година Бахметиев се произнесе против едно правителство, възглавявано от Радославова. Но това бе тъкмо по угодата на Фердинанда и по всяка вероятност уговорено чрез Грекова. Каквито и почести да се трупаха върху него, когато посещаваше Петербург, те можеха за момент да удовлетворят неговото взискателно честолюбие, но не да разсеят у него подозренията му от Русия. Това чувство, с което той стъпи в България против волята ѝ, тоя страх, че от там го грози опасност за неговия живот и за престола му, оставаше неизцерим. Уверенията, които получаваше от императора за добрите му чувства към него, от руския министър на външните работи за задоволството му от неговата политика, макар да ги приемаше за искрени в момента, когато ги слушаше, бяха безсилни да уталожат неговия безпокоен дух. Неговата мнителност си въобразяваше навсякъде руските агенти в подземна агитация против него и династията му. Помирен с официална Русия, признат от нея, той вярваше, че славянофилите, които едно време го наричаха узурпатор на българския престол, продължават да виждат в него един враг. Когато някои от тях идеха в България, той си ги представляваше в таен заговор с българските русофили, еднакви с тях по чувствата им спрямо него.

Фердинанд обичаше да се оплаква. Той се оплакваше пред чужденците от българските министри, пред министрите – от българския народ, пред една държава – от друга. От русите обичаят му беше да се оплаква пред французките представители в София. Палеолог ми казваше:

„Той държи с Франция, за да го пази тя от русите“.

Към нея той действително отправяше своите тревоги.

(…) Фердинанд, както съм отбелязвал и друг път, беше крайно чувствителен към всичко, което се отнася до Македония. Но това, което го вълнуваше главно не бе, че Русия пакостяла на българската политика, но че русите преследват неговата личност. Той излага пред френския дипломат всичките мотиви за това си недоволство:

„Аз съм ненавиждан от русите, провиквал се той пред него, защото винаги съм работил, защото още работя, защото докле съм жив ще продължавам да работя за развитието у българите на чувството на тяхната националност и тяхната независимост. Всякакъв напредък направен (в това отношение) ожесточава ги против мен. Зиновиев в Цариград ме мрази; той не ще ми прости, че го разобличих и че съм провалял до сега неговите планове“.

Той се оплаквал, че руските консули в Македония казвали на населението там, че докато той стои на българския престол, не трябвало да разчитат на Русия. Това значеше в неговия настръхнал ум, че македонците ще искат да го премахват.

„Това е една премия за убийство“, викал той. После продължил: „Руският дипломатически агент изглежда да споделя тази ненавист спрямо мене; защото, даже тук, аз не съм пощаден: руски пратеници, генерали, които „минават през София като туристи на връщане от Виши или от някой друг курорт“ в действителност заговорничат против мене и не се смущават да се свържат с най-отвратителната сволоч на града; те също прекарват дълги часове с политически мъже, членове на Моето правителство, и сигурно това не е само за любовни приказки.“

С особено възмущение той говорил и за някой руски генерал Боголюбов. Аз съм писал някъде защо Фердинанд беше възбуден срещу него. Когато посетил Военното училище в София, той, забелязвайки на стената гравюри, представляващи епизоди от Сръбско-българската война, бил казал с висок глас пред офицерите и юнкерите:

„Трябва да се махнат тия тъжни спомени от една братоубийствена война“.

Че един русин е можал да мисли така, това е, не ще съмнение, нещо естествено, грешката му била, че изказал това си чувство публично, като един вид укор. Но Фердинанд виждаше в неговия начин на действие една обида за България и една недопустима намеса.

„Коя е, питал той френския дипломат, страната ревнива за своята независимост, която би търпяла такъва постъпка?“

Той казал на Бахметиева:

„Всички лица, изпратени от императора или от неговото правителство в България са сигурни да намерят пред мен най-учтив прием, най-големите внимания и най-пълни улеснения. Но разхождането по България на руски генерали, ненатоварени от никаква мисия, си присвояват права каквито нямат, са ми крайно противни“.

Френският дипломат гледал да го успокои, като казал, че руското правителство и особено руският император не могли да бъдат съучастници в такива прояви против него и че това е работа на някои екзалтирани хора.

„Да, отговорил Фердинанд, аз вярвам също, че императорът и граф Ламсдорф не са подбудителите на машинациите, които ме заплашват; но те им оставят простор; и целта е, аз го зная, моето изчезване по някакъв начин и затварянето на моя син Борис в някой манастир.“

Това видение от средните векове показва до колко е било настръхнало в оня момент въображението на княз Фердинанда.“