Нaй-смешните измислици зa войнaтa в Укрaйнa

Градските легенди се раждат като митовете – когато трябва човек да си обясни това, което излиза извън рамките на обичайната логика. Войната, която Русия започна срещу Украйна, е нелогична и неразумна, подхранва атавистични страхове. Именно тях хората се опитват да овладеят, като се основават на митологеми – измислици и легенди, които отразяват неосмислените им преживявания. Пропагандата обаче използва този фолклор много често за оправдаване на военната агресия.

Пред сайта „Важни истории“ видната рускa антроположка Александра Архипова разсъждава върху тези процеси. Тя е събрала голяма база данни за разпространяващите се слухове, истории, измислици и в Русия, и в Украйна.

Няколко са основните градски легенди, които в момента циркулират в руското общество, казва Архипова. Например, че поляците пъхат игли в черния хляб, който изпращат като хуманитарна помощ в Украйна. Че игли са намерени в краставиците, пренесени от Херсонска област в Ростов. Твърди се упорито, че антивоенните стикери, които несъгласните с властта лепят на различни места, имат острие в задната си прилепваща част, за да може тези, които ги свалят, да се порежат. Една от най-упоритите и подхранвани митологеми е за руски войник, разпънат на кръст и изгорен жив от украинците.

Преди да се появи видеото, в което руски войници кастрират с макетно ножче украински войник, подобна легенда, но с обратен знак, е циркулирала в руското общество. Историята за кастрирани руски военнопленници обаче не е подкрепена нито от видеоматериал, нито от някакви други доказателства като имена и място на събитието.

Много от легендите минават по ясно проследим път, разказва Архипова. Някои от тях се публикуват в така наречените „пригожински медии“ (изцяло под контрола на Евгений Пригожин). Например легендата за острието под етикета тръгва от РИА ФАН, като при това е подновен сюжет от популярна градска легенда от 2016 г. След медиите историята се подхваща от пропагандни Телеграм канали, а след това започва да излиза от името на конкретни хора. Когато тази история стига до условната „леля Мария“, тя вече е стабилен аргумент в полза на това да се продължава войната срещу Украйна, казва антроположката. Защото „леля Мария“ няма никаква идея с кого се воюва и защо.

Сега, разказва Александра Архипова, държавната пропаганда силно е променила духа на риториката си. По-рано се е воювало с абстрактни американци и НАТО, които са създали биолаборатории на територията на Украйна. С украинците не е водена война. Но този враг е твърде абстрактен за „леля Мария“. Тя има битови проблеми, деца, внуци, вила, градина, ниска заплата и изобщо не разбира как НАТО и биолабораториите застрашават лично нея. Затова на помощ идват градските легенди, които рисуват фигурата на врага. Този враг слага игли в храната, украински диверсанти „тровят водата с холера“, а в полетата край Ростов поставят големи лупи, за да запалят пшеницата със слънчеви лъчи. Последната легенда била толкова жизнена, разказва Архипова, че се наложило местната полиция в Ростов да я опровергава с изрично изявление.

В началото на март, сочат изследванията, хората често пускали в социалните мрежи твърдението, че е изработено етническо оръжие срещу руснаците. В края на април активността на това твърдение намаляла. Жителите на Русия разбрали, че този страх не е свързан с обичайния им живот. Биолабораториите не оказали влияние върху решенията на „леля Мария“ дали да прати децата си на лагер в Ростов.

Има и легенди, измислени от обикновените хора, а не от пропагандата, допълва Александра Архипова. Една от най-активните е свързана с евакуацията от Харков към Русия. Местни хора приютяват украинци, изселени от родния си град. През нощта стопанката на къщата решава да провери квартирата и вижда, че са включени всички газови бутилки, къщата е на секунда от взрива, а на стената пише:

„Това е заради нашите деца“.

Тези, които разказват историята, често добавят, че евакуираните вече са били мъртви.

Антроположката уточнява, че повечето градски легенди, събрани от нея, разказват за събития или ситуации, които са твърде малко вероятни. „Легендата изнасилва ежедневието“, казва Архипова. Тя посочва като пример историята за черешите от Мелитопол. Вместо „един човек влезе в болница след ядене на череши“, легендата превръща това в друг наратив:

„Познат на съседката ми се е отровил от череши от Мелитопол, 25 души вече са мъртви. Украинците ни отмъщават“.

Според Архипова това се случва заради вярата на човека в справедливия свят, която той се стреми да поддържа по всички начини.

Тази странна вяра в справедливото устройство на света е отговорна за появата на такова отвратително явление като „виктимблейдинга“ – когато жертвата се възприема като отговорна за насилието, извършено над нея. Потокът на мисълта е такъв – в нормалния свят не може да се случват отвратителни неща, а ако са се случили, виновен е човекът, на когото са се случили, и това намалява риска за мен.

Вярата в справедливия свят е един от факторите, които карат руснаците да не признават факта, че Русия агресивно е нападнала Украйна, твърди Архипова. В справедливия свят няма война, а някой „неправилен“ е предизвикал нарушение в правилата.

„Ако не бяхме нападнали, там щеше да има ракети на НАТО, насочени срещу нас, те смятаха да нападнат първи“.

На помощ за затвърждаването на тази вяра в справедливостта идват легендите за украинските диверсанти, които тровят бонбони и пица, вкарват игли в хляба и краставиците, топят черешите на дървото в отрова, заразяват водата с холера. Всяка история е все по-глупава от предходната, казва Архипова. Например наскоро се е появила легендата, че в Прибалтика „украински фашисти бежанци се хващат на работа като разносвачи на пица и тровят граждани на Русия“.

Според данните на антроположката, аудиторията на военните легенди е най-вече женска – 76% от тези, които ги разпространяват, са жени. 60 процента от тях са над 60-годишни. Това се разминава с тенденциите при конспиративните теории за коронавируса – тогава жените са били само 12% повече от мъжете, а не 2,5 пъти повече като при войната. Тогава и възрастовият диапазон е бил различен – преобладавали са 35-40 годишните. Тогава страхът се е усещал най-силно сред жителите на Москва и Петербург, а сега главните разпространители на легенди са възрастни жени от южните краища на Русия.

Легендите понякога обслужват не само страха, но и противоположното чувство, казва Архипова. Има една позитивна военна легенда за кученцето. Един от украинските политици през март публикува в социалните мрежи история за жена, която се евакуира от Суми. Вижда куче, бягащо по улицата и решава, че някой е загубил домашния си любимец. Кучето се съпротивлява, но тя успява да го прибере в колата. Когато по-късно ветеринар преглежда животното, открива, че това не е куче, а вълк. Това обслужва идеята за смелостта на украинските жени. Седмица по-късно историята се появява в област Пенза, Русия, и жената вече не е украинка, а рускиня. Интересното е, че подобни истории се появяват понякога и в Канада, и в САЩ, допълва Архипова.

Феноменът на градските легенди, които подхранват страхове, не е източноевропейски, руски или славянски, смята антроположката. Тя илюстрира твърдението си с една история. През есента на 2018 г. в Русия се разпространява страшна случка – жена откраднала дете в ИКЕА и по-късно то било открито в хотелска вана с лед и с бележка „Благодаря за бъбрека!“. Тази легенда, уточнява антроположката Архипова, е обиколила цял свят. Била е популярна в страни, където икономиката е била срината или е имало силно противостояние между „свои“ и „чужди“ – като страните от Латинска Америка или Индия.

В Москва легендата толкова стряска родителите, че те не спират да звънят до доброволния търсачески отряд в града. Когато доброволците се опитват да верифицират историята, тя буквално се изпарява във въздуха. Междувременно тази страхотия е повторена от руски родители в едно от шведските училища. В момента, в който шведите я чуват, те отиват в полицията. В резултат на това в училището идва полицай и прави официално изявление:

„Скъпи родители, това е градска легенда. Нищо подобно не се е случвало в Швеция“.

Архипова казва, че най-важната причина за разпространение на слухове и легенди е стремежът към контрол. Хората, които вярват на подобни истории, а особено тези, които ги разпространяват доброволно, казват, че правят това „за всеки случай“. И вярата в справедливия свят е съхранена.