Най-свободният човек на планетата

Всеки, който наистина обича поезия, рано или късно попада на Уолт Уитман. Естествено, някои български читатели ще си кажат: „Че има ли изобщо поети в Америка“? Има. Само ще спомена Едгар По и Лонгфелоу, колкото да е ясно, че плаваме в западни води, и ще се върна на Уитман. Човек е длъжен да търси сам.

Уолт е неуловим. Всички искаме да бъдем като него. Идете на публично четене в София, Пловдив или където и да е в страната, запознайте се с новите кандидати на славата и ще видите – всички ние искаме да сме толкова свободни. Не ни интересуват стъпката и римата, опитваме се да изразим емоциите си, без да забелязваме дали те интересуват някого.

Само че не сме Уитмановци. Неговата пълна свобода идва от чувства, които най-често още не сме изпитвали, а и може би се притесняваме да изпитаме. Хоризонтът му е по-далечен от нашия, мислите му са по-високи. Дори случайните му хрумвания носят нещо като разсеяно величие. Би било добре дори последователите на другия, дисциплинирания, валерипетровския или кирилкадиевския подход към поезията да почетат малко Уитман, за да усетят свободата му.

„Летя над всичко“ в съставителство и превод на Огняна Иванова е на пръв поглед невзрачна книга. Съдържанието обаче е чисто злато. Петдесет по-кратки и по-дълги стихотворения из голямата книга-пътуване „Стръкчета трева“, писана през целия живот на поета. Всяко от тях е завършено наблюдение, спокойна мисъл на интровертен ум, способен на съзерцание и обобщение, умел в това да намира красота в собствения си вътрешен поглед към видяното и помисленото. Великата вдъхновителка, Природата, е само повод за поход из собственото вътрешно царство.

За разлика от скучните, измъчени опити на прохождащите в занаята на стихоплетството, Уитман звучи като широка южняшка река – спокоен и силен след много поражения. Гласът му е като този на бавно тържествения Пиндар (без неговата официозност). Или дори като на древните китайски лирици, като на Ли Бо, заслушал се в далечен планински водопад. И точно това чувство, тази вглъбена и наблюдателна напевност без ритъм успява да предаде преводът на Огняна Иванова. Личи, че това далеч не е първият й превод и ще е прекрасно, ако книгата достигне до хора, които тепърва искат да се научат да се наслаждават на добра поезия.

Езикът тук е средство за съзерцание, но това съзерцание не е изцяло безметежно. Вкусовете на Уитман, неговите страсти и трудни във времето му избори личат на всяка страница. И част от силата на стиховете му е точно в овладяността на гигантските духовни движения под повърхността на стила.

От нос Монток

Стоя като на клюна на могъщ орел; изпълва ме морето
и на изток гледам (единствено море и небеса):
вълните плискащи се, пяната, в далечината – кораби,
необуздано безпокойство, разлюлени снежни хребети –
безкраен порив, порив на вълните,
които вечно бреговете търсят.