Най-важният роман на новата нобелистка Ани Ерно излиза на български (откъс)

Романът „Годините” на нобелистката за литература за 2022 г. ще излезе на български език до края на тази година под знака на издателство „Лист”.

В тази книга, която има всички елементи на автобиография, но е много повече от това, Ерно проследява своя живот в потока на цялото си поколение и съдбата на Европа от Втората световна война до днес. Написан в поетичен наратив, фрагментиран, по-скоро пъзелоподобен, романът носи носталгията на дълбокото преосмисляне, той е философски и психологически разрез на обществото и човека едновременно. По думите на преводачката Валентина Бояджиева, независимо че това е съдбата на Франция, българите ще разпознаят и себе си в тази история, ще открият какво ги е свързвало – макар и разделени от Желязна завеса – с хората отвъд нея.

Предлагаме ви откъс от романа „Годините”, предоставен от издателство „Лист”

Стара покафеняла овална снимка, залепена във вехт албум с позлатени ръбове и пазена от прозрачна оризова хартия. Отдолу Фото Модерн, Ридел, Лилебон (S. Inf. re) Тел. 80. Пълничко бебе с издадена дебела долна устна, кестенява косица, завита на лимба на темето, седнало полуголо на възглавница в средата на маса с резбован ръб. Облачният фон, резбованият с цветя ръб на масата, бродираната долна ризка, повдигната над пъпа – ръчичката на бебето скрива половия му орган – смъкналата се от рамото върху пълната ръчичка презрамка целят да изобразят едно амурче или ангелче като от картина. Със сигурност всеки член на семейството е получил едно копие и веднага се е замислил от коя страна на рода е детето. От тази част на семейния архив – по всяка вероятност от 1941 година – не е възможно да се разбере друго, освен ритуалната постановка за представяне пред света по дребнобуржоазен маниер.

На друга една снимка, дело на същия фотограф – хартията на албума обаче е по-обикновена, а позлатеният ръб се е изтрил – несъмнено предназначена за същото раздаване на родата, виждаме момиченце на около четири години, сериозно и дори тъжно, въпреки симпатичното закръглено личице под късата коса, разделена на път в средата и опъната назад с шноли, на които са прикачени вързани на джувка панделки. Лявата ръка е поставена на същата резбована маса в стил Луи XVI, която се вижда цялата. Момиченцето изглежда като прищипано в блузката си, а полата с презрамки е леко щръкнала отпред, заради издутото коремче, може би признак за рахит (около 1944 година).

Други две снимки с къдрави ръбчета, вероятно от същата година, показват пак това момиченце, но по-дребно, с рокля на волани и буфан ръкави. На първата то се притиска закачливо в жена с едро тяло, облечена само в рокля на широки райета и с коса навита на едри букли. На другата е вдигнало лявото си юмруче, а с дясната е хванало ръката на висок мъж със светло сако и панталон с пенсове, заел небрежна поза. И двете снимки са направени в един и същи ден пред нисък зид, обрасъл отгоре с цветя,  в двор с плочник. Над главите виси въже за простиране, на което е останала закачена една щипка.

В празничните дни и протяжната безконечност на трапезите след войната, от нищото изникваше и придобиваше форма вече започналото време, онова което понякога сякаш вцепеняваше родителите, когато те забравяха да ни отговорят, с очи вперени в далечината, времето, в което нас ни е нямало и никога нямаше да ни има, отминалото време. Хорът от гласове на сътрапезниците градеше великия разказ за общите преживявания, на които чрез него вярвахме, че сме присъствали.

Никога не се насищаха да разказват за мразовитата зима на 1942 година, за глада и ряпата, за намирането на храна, купоните за тютюн и бомбардировките

северното сияние, което беше предизвестило войната,

велосипедите и каручките по пътищата към

Поражението, за оплячкосаните магазинчета

пострадалите от бедствието, които ровят в развалините и търсят

своите снимки и парите си

пристигането на германците – всеки уточняваше точно къде, в кой град – неизменно коректните англичани, нестеснителните американци, колаборационистите, съседът от Съпротивата, момичето Х, остригано нула номер при Освобождението

сравнения със земята Хавър, където не беше останало абсолютно нищо, черния пазар

Пропагандата

Фрицовете, хукнали да преминават през Сена в Кодебек[1]

с капнали от умора коне

селянката, която пръдва яко в купето във влака, в което има германци, и високо заявява: „Като не можем да им го кажем, ще ги накараме да го помиришат“

На общия фон на глада и страха, всичко се разказваше с „ние“ и „те“.

Говореха за Петен, свивайки рамене, прекалено стар и вече изкуфял, когато отишли да го вземат, че нямало какво по-добро да направят. Имитираха летежа и бученето на V2, които се въртят във въздуха, изобразяваха отминалия страх, а в най-драматичните моменти се преструваха, че обмислят нещата, и аз какво правя, за да ни държат в напрежение.

Това беше история, пълна с мъртви, насилие и разрушения, разказвана приповдигнато, сякаш искаха от време на време с по едно трептящо и тържествено „това не бива да го виждаме никога повече“, следвано от смълчаване, да отправят нещо като предупреждение към някаква неясна инстанция и да заличат угризенията си за радостта.

Говореха обаче само за онова, което бяха видели и което можеше да се преживее отново, докато ядат и пият. Но не бяха достатъчно способни или убедени, за да говорят за онова, за което знаеха, но не бяха видели. С други думи, нито за качващите се във влаковете за Аушвиц еврейски деца, нито за умрелите от глад, събирани сутрин в гетото на Варшава, още по-малко за 10 000 градуса в Хирошима. Откъдето по-късно и впечатлението, което уроците по история, документалните и игралните филми нямаше да изличат: нито пещите на крематориумите, нито атомната бомба бяха от времето на маслото на черния пазар, въздушните тревоги и слизането в мазето.

Все подхващаха да сравняват нещата с тези от предишната война, Голямата, онази от 1914-та, която бяха спечелили сред кръв и слава, война на мъже, които жените около масата слушаха с уважение. Говореха за Шьомен де дам[2] и Вердюн, за обгазяванията и камбанния звън на 11 ноември 1918 година. Споменаваха имената на села, никое от чиито чеда, отишло на фронта, не се беше върнало. Сравняваха войниците в калта на траншеите с пленниците от 40-та, стояли пет години на топло и сухо, над чиито глави не беше паднала и една бомба дори. Спореха и се караха за героизма и гибелта.

Връщаха се към времена, когато самите тях още ги е нямало, към Кримската война, към тази от 70-та[3] и парижаните, които бяха яли плъхове.[4]

В тези разказвани отколешни времена имаше единствено война и глад.

[1] Френски департамент в Нормандия. – Бел. пр.

[2] Там по време на I Световна война се състои втората голяма битка (14.05. – средата на май 1917 г.), в която французи и англичани се опитват с общи усилия да надвият германците. Тя е част от офанзивата Нивал и е ръководена от ген. Робер. – Бел. пр.

[3] Има се предвид френско-пруската война (1870–1871), завършила с победа на Прусия и капитулация на Наполеон III .– Бел. пр.

[4] Това се случва по време на обсадата на Париж по време на гореспоменатата война. – Бел. пр.