Най-важното представление на Народния театър

Тук трябваше да има коментарен текст за една постановка в Народния театър. Снощи бе премиерата на „Оръжията и човекът“, режисирана от Джон Малкович. Както се полага, като публицист, автор на критични текстове, днес трябваше да напиша как се е получило. Дали представлението е било добро, или посредствено, дали режисьорът е бил на ниво, дали актьорите са били вдъхновени…

Ако бях гледала постановката в залата, както се полага (аз бях от журналистите, които не успяха да влязат, за разлика от Карбовски), щях да я осмисля внимателно. Сигурно щеше да има критика на някои режисьорски решения и актьорски изпълнения. Поне така си мисля, като видях излъчването онлайн.

Сега ще напиша само едно: „Оръжията и човекът“ от Бърнард Шоу е най-важното представление в Народния театър през последните 30 години. Няма значение дали е добро според критериите за изкуство. Имаше значение преди да го нападне тълпата. Вече не.

Вандалите пред Народния постигнаха нещо, което не са предвиждали – превърнаха постановката на „Оръжията и човекът“ в недосегаем връх, независим от простичките критерии за изкуство. Постановката на Малкович вече е най-значимата. Тя се сдоби със специален статут заради тълпата. Те не я спряха, те я въздигнаха.

Гледам, че днес много от тези, които призоваваха за бойкот, настояват, че трябвало да се гледа спектакълът, защото „не бил добър“. Това, драги мои, плюещи невидяното, трябваше да го премислите по-рано. Думата ви вече не тежи. Езикът ви вече е само кървав юмрук.

И спектакълът, и пиесата вече са канонизирани. Те станаха символ, най-яркият символ на разделението. Снощи пред Народния театър имаше два народа. Видяхме, усетихме на свой гръб, че няма една България. Има безумни варвари и безпомощни граждани, които някак трябва да съжителстват на една територия. Фактът, че нацията се е разпаднала, е предпоставка и за липсата на държавност. Два народа, които нямат общ език, не могат да живеят в една държава. Затова и институциите са се разпаднали.

Полицията, призвана да предотвратява или укротява подобни изблици, беше и безпомощна, и безразлична. Стояха едни хора, облечени в униформи, които не усещаха отговорност към държавата. Полицаите имаха пристрастия и те си проличаха. Сред тях имаше възмутени от варварите, но повечето се усещаха като част от оная тълпа и само униформата ги спираше да се присъединят към нея. После стана ясно – задачата им е била да не допуснат публика в залата. Глупаво и недалновидно решение на организаторите на съсипията пред Народния от Общобългарския комитет „Васил Левски“. Някак си естествено изниква и въпросът – това ли би направил Апостола? Би ли изкарал на площада разярени поради невежеството си хора, въоръжени с тояги и опорки?

И всичко това – заради изкуство. Не защото озверялата тълпа е гладна, нереализирана, маргинализирана. А защото хората там, в мелето, се страхуваха, че някой им отнема единственото, абсолютно единственото нещо, с което осмислят живота си. Те не обичат България такава, каквато е. Те си я въобразяват. Те нямат самочувствието на уверения в себе си човек и гражданин, което му позволява да се самоиронизира, запазвайки гордостта си. Те нямат гордост. Те смятат, че са народът, всеки един от тях нарича себе си „народ“. Един от гласовитите лидери на тълпата снощи крещеше, че притежава една седеммилионна идеална част от Народния театър и иска да си я използва точно в този момент. Той и останалите покрай него се възприемаха като истинските, единствените представители на българския народ, въпреки че срещу тях стояха точно толкова хора, несъгласни с позицията им.

Вече няма какво да ни обедини. Културата принципно има такива функции, тя е един от факторите, формиращи нацията. Сега обаче тя е основната разделителна линия. И това, уви, е необратим процес в рамките на поне едно поколение.