Най-верният приятел на българския народ

Надали има друг журналист, тъй близък с редица държавници, който е бил толкова много обичан и от обикновените хора, че да кажат след смъртта му „Наший Баучер умре“. Именно това е заглавието на публикацията във в. „Таймс“ за кончината на кореспондента Джеймс Баучер – на български език, изписано на латиница: Nashi Bourchier umre. Днес, близо 100 години след смъртта му, журналистът продължава да бъде обичан у нас – още с излизането си книгата „Джеймс Баучер. Репортажи от България“ (изд. „Българска история“) влезе в Топ 10 на най-търсените заглавия на Книжен център „Гринуич“.

В продължение на почти 25 години от малката си всекидневна в столичния хотел „България“ ирландският журналист съобщава на света най-интересните и важни новини, свързани с България. Той не само ги предава, но и ги преживява – отбелязва преводачът на репортажите Мартин Чорбаджийски в предговора на книгата, – независимо дали става дума за взривен влак, репресии и жестокости срещу невинното население, четнически акции, въстания, сключване на тайни договори, лъскави тържества, на които се решава бъдещето на Балканите, или коварни конспирации.

Баучер предава новините от България точно, искрено и професионално – но е силно пристрастен към борбата на българския народ за правото на свободно и независимо съществуване.

В началото пътят на Баучер в България не е лек. През 1895 г. кореспондентът влиза в конфликт с правителството заради критичния си тон към политиката на България спрямо мюсюлманите и ролята на кабинета около убийството на Стефан Стамболов.

„Когато стане време да се напише историята на възраждането на българския народ, две имена ще стоят на видно място в хрониката на това изключително движение – на Стамболов и на екзарх Йосиф“, отбелязва в кореспонденцията си от 3 юли 1915-а за смъртта на духовника журналистът.

За кончината на Стамболов Баучер пише емоционални текстове. Нарича го „най-ярката фигура в историята на възродена България“, „един от най-големите патриоти на своето време и дори най-отявлените му врагове трудно ще отрекат величината на неговата служба и искрената му любов към родината“.

„Трагедията на неговата смърт е още по-голяма поради несправедливото преследване, на което бе подложен, и особено след безсърдечния отказ на неговите врагове да му позволят да напусне страната, за да потърси облекчение на смъртоносната болест. Ако на г-н Стамболов му бе позволено да замине, не само че животът му щеше да бъде спасен, но и политическите страсти щяха да се успокоят и България щеше да бъде спасена от ужасните конвулсии, които сега я безпокоят“, отбелязва Джеймс Баучер в „Таймс“ на 18 юли, когато Стамболов умира от раните си, след като е посечен с ятагани при нападение на улицата.

Баучер не винаги застава на страната на България и може би това е една от причините народът да го обикне толкова много – заради неговата обективност и чувството му за справедливост. Нещо, от което обществото се нуждае в бурното време след Освобождението, когато въпросът за националното обединение е на дневен ред, и не минава и ден, без да се чуе за поредните зверства в Македония и Тракия на фона на празните обещания за реформи на Великите сили. Джеймс Баучер разкрива в кореспонденциите си надеждите на нашия народ, тежките задачи, пред които се изправят неговите водачи, възходите и паденията на новата държава.

Предлагаме ви няколко откъса от книгата „Джеймс Баучер. Репортажи от България“.

„Таймс“ в памет на Джеймс Баучер

Nashi Bourchier umre

18 януари 1921 г.

Приятел в София пише:

„Слухът се разпространи бързо и тълпи се събраха в района на хотел „България“, срещу двореца, като обсъждаха тъжната новина с чувство на скръб и болка. Наистина, той вероятно бе най-верният и непоколебим приятел, когото някога е имал българският народ. И българите, които не дават израз на емоциите си и които трудно отварят сърцата си, заедно обсипаха „своя Баучер“ с изобилие от благодарност и обич, които той определено бе заслужил.

В изминалите години – преди войната, Баучер бе видна фигура в балканската политика. За близо 35 години като кореспондент на „Таймс“ на Балканите той обиколи цяла Югоизточна Европа и неговите познания за политиката и народите на Близкия изток бяха невероятни. Той беше близък познат на всички балкански държавници на своето време и Венизелос сигурно още пази благодарствени спомени за неговата безценна подкрепа при осигуряването на независимостта на Крит през онези дълги отминали дни.

Той бе дълбоко ангажиран със създаването на Балканския съюз, което доведе до освобождението на Македония от турците. Той бе добър приятел на албанците, чиито права никога не спираше да защитава. До самия край и раздялата си с България той използваше цялото свое влияние, за да предотврати съдбоносното решение на Фердинанд (от 16 юни 1913 г. за начало на Междусъюзническата война – бел. прев.). Но с влизането на България във войната (Първата световна война – бел. прев.) влиянието на Баучер изчезна.

В София той бе познат образ. Най-често бе забелязван в ездаческа екипировка върху бялото си пони Сандански, което се дърпало като малък демон, затова бе чудо как един възрастен човек на неговите години успяваше да се справи с него. Зад Баучер, на еднакво малко пони, подарък от македонските комитети, яздеше неговият едър прислужник Иван от Бистрица, покрит с овчи кожи селянин с гигантски размери. Баучер вярваше в необходимостта да поддържа форма и играеше тенис, стреляше и караше кънки, така че в периода преди войната той бе истински образ на здравето.

Джеймс Баучер (1850 – 1920) в българска народна носия

Единственият му голям недъг бе глухотата му, която за човек с неговата професия сигурно е била голяма спънка, тъй като затрудняваше поверителните дискусии, макар че в последните години се бе сдобил със слухова тръба.

Той бе мой спътник за няколко седмици в България и беше много интересно да се пътува с този възрастен човек, защото ми споделяше много неща за Балканите, които, мисля, бяха известни на малцина. След като се разделих с него пред хотел „България“ в една студена сутрин, не си и помислях, че смъртта може да го навести толкова скоро в стария, познат хотел, където той бе прекарал толкова много години от своя живот.

Далеч, в пазвите на планинската долина, засенчена от скалите на извисяващите се Родопи, твърди като древната крепост на манастира в Рила, той избра своето вечно жилище, там ще бъде положен и паметник ще бъде изграден в негова памет от опечалените хора.“

Гробът на Джеймс Баучер до Рилския манастир. Снимка: Уикипедия

***

20 декември 1921 г.

До редактора на „Таймс“

Сър, Вашият кореспондент в София в своя отличен материал „Наший Баучер“ в броя на „Таймс“ от 18 декември казва, че г-н Баучер е останал в София няколко месеца, след като България се включва във войната на страната на Германия. Считам за необходимо да се поправи това твърдение, защото същото бе до голяма степен използвано от някои от политическите противници на Баучер на Балканите като атака срещу неговата вярност към собствената му страна. За съжаление, дневникът му за 1915 г. бе откраднат, но има свидетелства, които показват, че той напуска София в рамките на няколко дни след заминаването на чуждестранните дипломати. Великобритания обявява война на България в 22 часа на 15 октомври 1915 г. Последната телеграма на Баучер от София за „Таймс“ е с дата 14 октомври и, изглежда, първата му от Букурещ е с дата 24 октомври. Г-н Г.Х. Фицморис, който бе в София по това време, ми сподели, че Баучер е бил приготвил багажа си, готов да замине, на същия ден, в който замина и британската легация, т.е. 6 или 7 октомври, и той вярва, че е заминал веднага след това. Притежавам в себе си негови писма, писани в Букурещ през ноември. Той не се завърна в България до декември 1920 г.

Искрено Ваша,
Елинор Ф. Б. Гроган
Ул. „Уилтън плейс“ 21
19 декември

***

Английският герой на България

18 декември 1923 г.

На 18 декември се ражда „Наший Баучер“, както българите го наричат, и на 30 декември умира. Старите му колеги от „Таймс“ също искат да го запомнят като „нашия Баучер“ – сред всички забележителни мъже, служили на този вестник като чуждестранни кореспонденти, той вероятно ще бъде най-дълго помненият.

България показа благодарността си към него. Гробът му, който скоро ще бъде удостоен с национален паметник, се намира при Рилския манастир, на високо плато, гледащо към величествените височини на Родопите. През 1910 г. Чили преименува една от пощенските си марки в памет на нейния велик капитан адмирал Кокрейн, но през 1921 г. България пусна в обращение девет Баучерови марки, на две от които той е показан в цял ръст със селско облекло. Тази година София кръсти една от най-хубавите си улици на Баучер. Последният и най-любопитен акт на почит са цигарите „Баучер“, които бързо се превърнаха в хит – не само защото са хубави и евтини.

Начинът, по който Баучер, класическият филолог от Дъблин и Кеймбридж, бившият преподавател от Итън, стана национален герой на тази балканска селска държава, независимо от факта, че бе почти напълно глух, може да изглежда като невероятна история. Но за тези, които познаваха него и неговото чувство за droiture (от френски – „правда“ – бел. прев.), ако мога да използвам тази експресивна френска дума, неговата чест, неговото инстинктивно чувство за справедливост, към които следва да се прибави и съвършената му политическа интуиция, той изглежда повече съдбоносен, отколкото невероятен.

След като се отказа от преподавателския пост в Итън поради влошаващия му се слух, Баучер се обърна към журналистиката и бе назначен за кореспондент на „Таймс“ в Атина. След това бе прехвърлен в София и в продължение на близо 25 години, прекъснати от Великата война, България бе негов дом.

Там, бидейки ерген, той живя живот, който напълно подхождаше на скромната му природа. Неговата малка всекидневна на втория етаж на хотел „България“, в сърцето на София, се превърна в прибежище за българи от всички класи, чакащи англичанинът да даде своето мнение и съвети по всякакви въпроси. Той често бе примамван и на екскурзии от посетители, които предпочитаха да споделят своята тайна работа пред него в безопасността на провинциалното уединение.

Паметна плоча на фасадата на хотел „България“, откъдето Джеймс Баучер изпраща кореспонденциите си. Снимка: Уикипедия

***

Една живописна личност

Иван, верният прислужник на Баучер, великолепен пример за български селянин, винаги го придружаваше, където и да отиде. Този човек бе приятел, съветник, както и прислужник, но той не бе преводач задълго, тъй като Баучер бързо се превърна в специалист по български.

Работата му често го отвеждаше в Македония, където неговата популярност бе също толкова голяма, колкото в България. През 1912 г., когато турците бяха изгонени, Македоно-одринското опълчение подари на Баучер Сандански – бялата кобила на Явер паша. Колкото и дълбоко да бе трогнат от този подарък, той не забрави Иван и отбеляза, че не може да се съгласи неговият приятел да го следва пеш. Веднага бе доведена още една кобила и оттогава личността на Баучер стана по-живописна отвсякога.

Сутрин или следобед той редовно тръгваше с Иван от хотела. Кобилите бяха малки, по-дребни от ездачите си, но бяха здрави. След като бавно преминаваха през главната улица на София, двойката стигаше Борисовите (тогава Фердинандови) градини. Оттам преминаваха на бърз галоп няколко километра от страната на улица „Цариград“. В тези случаи Баучер, който бе ловувал в Ирландия, и то в лова на Гарт, не обичаше да бъде побеждаван. Неговите приятели, които често излизаха само за да го видят, винаги бяха въодушевени от спектакъла на двете малки понита в галоп едно до друго и Баучер, гледащ угрижено към своя другар.

Тук не е мястото за оценка на държавническите умения на Баучер, но може да се каже, че в много случаи той стана причина за преосмислянето на министерски и балкански решения, но в никакъв случай не се намесваше винаги на страната на България.
Най-трагичният момент в неговата кариера бе през 1915 г., когато България влезе във войната на страната на Германия. В деня, в който войната бе обявена, Радославов – тогавашният министър-председател, му каза, че не е задължително да напуска страната, и му е гарантиран пълен имунитет до края на войната. Няколко месеца Баучер остана в София, но пристигането на германците създаде една невъзможна ситуация и той замина за Букурещ. Оттам той продължи да поддържа тясна връзка с България, но когато Румъния влезе във войната, намери за целесъобразно да се завърне у дома, в Англия.

Той не се завърна в България до декември 1920 г. и бе в София само за две седмици, когато почина. Бе погребан на тържествена церемония и, както бе пожелал – в Рила, край манастира, където често бе гостенин.