Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 1 година

Найден Тодоров: Музиканти от цял свят искат да живеят в България днес

Директорът на Софийската филхармония - как се прави толкова силен афиш по време на пандемия, колко струва и кой го плаща

„Днес нашата роля в обществото е най-важна – да даваме вяра, че светът не е свършил, че бъдещето е пред нас“, казва диригентът Найден Тодоров. Снимка: Руди Бежев - Найден Тодоров: Музиканти от цял свят искат да живеят в България днес

„Днес нашата роля в обществото е най-важна – да даваме вяра, че светът не е свършил, че бъдещето е пред нас“, казва диригентът Найден Тодоров. Снимка: Руди Бежев

Животът през последните години ни учи как да посрещаме неприятните изненади, но не и шока от огромната любов на публиката в залата, която не иска да си тръгне, казва Найден Тодоров, диригент и директор на Софийската филхармония. Тези чувства са валидни и за публиката през последната пандемична година. Зрителят,  присъствал на някое от събитията в Зала „България“ през 2020-а и особено от началото на 2021-а насам, вероятно е изпитал подобен емоционален шок, напускайки ежедневието на страха и попадайки в музикална утопия.

Впечатляващо е, че днес Софийската филхармония не работи, за да оцелява в тези извънредни времена – а успя да запази възходящата линия на качеството дори в условия на Ковид-19. Концертът на Хуан Диего Флорес е едно от събитията на годината, а през последната седмица Зала „България“ е място, където аплодисментите са като на рокконцерт. Забележителното е, че и цените на билетите са като за рокконцерт – 80 – 100 – 120 лв. И това не спира публиката. На рецитала на Евгений Кисин цените стигнаха до 150 лв. за място.

Поканихме на разговор директора на Филхармонията Найден Тодоров, за да разберем как се прави подобна програма в условия на коронавирус.

– Г-н Тодоров, поздравления за поредния изключителен концерт в афиша на Софийската филхармония! Евгений Кисин бе върнат от публиката на сцената за изпълнението на 9 биса – не съм чувала за друг подобен случай в историята на Филхармонията. Затвореният живот – и на публиката, и на пианиста – и изключителният му талант, мнозина познавачи наричат Кисин „гений“, са сред факторите за този успех. Какво още бихте добавили Вие, като мениджър на Националния филхармоничен оркестър?

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

– Аз съм повече от щастлив от реакцията на публиката, защото тази реакция ще ни помогне да върнем Кисин отново на българска сцена. За никого не е тайна неговата гениалност, но въпреки това, признавам си, че и аз се изненадах от тази толкова прекрасна истерия, която се получи на концерта. Накрая просто се намесих и му затворих вратата към сцената, за да не излиза повече, защото ме хвана страх за него. Едва ли някой може да си представи емоционалното изтощение за артиста след един такъв концерт, а в случая бисовете продължиха колкото и самият концерт. Друг е въпросът, че много други на негово място биха рухнали дори от чисто физическо изтощение. Но той е различен от нормалните хора, той живее във и за музиката. Това си пролича и на концерта, публиката го усети. Имаме нужда от повече такива концерти днес, те ще дадат на хората силата да се справят с част от последиците от пандемията.

– Концертът на Кисин е част от една изумителна програма на Филхармонията – от началото на 2021 г. всеки Ваш концерт е събитие. Как се прави подобна серия?

– Хм, всяка година чувам, че „тази“ година програмата е страхотна. Аз лично, като погледна назад, харесвам всеки един от последните сезони. Ето малка извадка:

През 2017/2018 между гостите ни бяха Веско Ешкенази, Теодосий Спасов, Марио Хосен, Сара Чанг, Софи Дерво, Патриция Копачинская, Минчо Минчев, Томас Хемпсън, Георги Димитров, Максим Венгеров, Юрий Башмет…

През 2018/2019 между прекрасните изпълнители имахме имена като Вадим Репин, Паул Бадура Скода, Джошуа Бел, Емил Табаков, Светлин Русев, Антъни Вит, Йорма Панула, Юка Пека Сарасте, Шарл Дютоа, Табеа Цимерман, Алфред Ешве, Анджела Георгиу, Евгений Божанов, Лейф Сегерстам…

2019/2020 също започна нелошо, до удара на пандемията – между изпълнителите бяха Соня Йончева, Елина Гаранча, Вадим Репин, Александрина Пендачанска, Людмил Ангелов, Никола Мартинучи, Сара Чанг, Виктория Муллова, Иво Погорелич, Шарон Кам, Щефан Дор…

И разбира се -2020/2021 – кризисният ни сезон, който започна с Диана Дамрау и Павел Балев, последвани от прекрасни артисти, между които Борис Белкин, Саша Гьотцел, Шломо Минц, Камий Тома, Хуан Диего Флорес, Лия Петрова, Юлиян Рахлин, Росен Миланов, Сергей Редкин, Максим Венгеров, Миша Майски, Евгений Кисин…

Не мога да изброя всички… Горд съм, че съм част от състав, който работи с артисти от подобен ранг. Ако погледнете в сайта на Филхармонията, ще видите, че се стараем нещата да продължават по този начин. А колкото до точно тази година, по-голямата част от програмата си беше запланувана така, имахме някои леки промени, целящи да я превърнем в повече от „звездна“. Причината за тези усилия е пандемията. Защото аз вярвам, че точно в такива моменти нашата роля в обществото е най-важна – да даваме сила и увереност, че светът не е свършил, че бъдещето е пред нас. Ние сме тези, които трябва да обърнем съзнанието на хората, за да видят отново красивото и да повярват в него. Ако се сетим за чашата, пълна донякъде с вода, то ние сме тези, които трябва да преборим усещането, че е наполовина празна и да покажем, че тя е наполовина пълна. Е, да, трудно е. Но кое в живота е лесно? А и аз обичам битките. Просто предпочитам да се боря за изграждането на нещо, а не да го „победя“. И съм щастлив, че имам съмишленици, с които да го правим заедно. Вярвам, че хората забелязват различното послание на Филхармонията през последните години. Кой знае, може би с времето ще спечелим и други институции, които да се борят заедно с нас в тази посока.

– Нямате спад в нивото дори по време на пандемия, при 30% от обичайната Ви публика. Какво струва това и кой го плаща?

– Не можем да си позволим спад в нивото. Хората очакват от нас най-доброто. Затова Софийската филхармония е национален институт, затова е представителният оркестър на България, какъвто е била, впрочем, още от създаването си. Не ни е лесно – и финансово, и психически. А и да не забравяме, че ние трябва не само да работим за хората, но и да го правим, пазейки тяхното и нашето собствено здраве. Всеки преболедувал Ковид-19 знае за какво говоря. Затова приемаме тези ограничения, които иначе са просто задушаващи. А най-интересното е, че в немалко от случаите хонорарите на изпълнителите ги плаща публиката. Точно поради тази причина и цените на билетите за определени концерти са по-високи – не защото искаме печелим от тях, това не е задачата на един държавен културен институт, а защото каним скъпи изпълнители, често избрани от самата публика в анкетите, които правихме. Признавам си, аз самият съм донякъде изненадан, че този подход проработи.

– Има ли спонсор Софийската филхармония и ако няма, ще споделите ли каква е формулата на успеха с държавни пари?

– За съжаление, българското законодателство не е приятелски настроено към спонсорствата и даренията. Ако трябва да сме съвсем честни, манталитетът на българския бизнесмен също не е ориентиран в тази посока, но и законите също пречат. Въпреки това сме получавали в различни случаи подкрепа от различни хора и организации, но истината е, че днес в България дори и най-независимите артисти разчитат на подкрепа от държавата и агресивно се борят за подкрепа от държавния и общинските бюджети. В този смисъл, за нас беше тежък удар, че Фонд „Култура“ и Столичната община през последната година насочиха усилията си предимно към подкрепа на независимия сектор, макар от друга страна това да е разбираемо – в момент на такава безподобна криза, без помощта на държавата и общините независимите артисти и организации са обречени. Останалото е въпрос на организация на наличните финансови потоци. Ако дадена инвестиция може да върне средствата, вложени в нея, естествено е тя да бъде приоритетна и едва след това тези средства да бъдат използвани и за цели, които са важни, но не биха имали възвръщаемост.

Като се замисля, в момента работим основно с предоставения от държавата бюджет и с приходите, които имаме от концертите. Трябва да кажа, че още през първите две години от стъпването ми във Филхармонията успяхме да увеличим двойно приходите и това ни даде известна свобода да работим за осъществяване на мечтите на хората, които насъбрахме с анкетите. От миналия март, естествено, нещата се усложниха с обявяването на пандемията. Но това не е нещо, което ни различава от света. Въпреки това, както е видимо и от програмата ни, продължаваме да се борим. И сме благодарни на нашата публика за подкрепата, която ни оказва.

– Вярно ли е, че бюджетът Ви за тази година е двойно намален?

– Не, бюджетът на Филхармонията не е двойно намален спрямо миналата година, реално е почти идентичен. Всъщност, ако беше така, това би било доста странна реакция след концертите, които правим. Всичко това, обаче, не означава, че проблем няма. През месец октомври 2019 година бе прието едно доста спорно постановление, чиито текстове по-късно влязоха и в заключителните разпоредби на Закона за бюджета. Историята накратко – всяка година, откакто бе въведен делегираният бюджет, годината започва с по-нисък прогнозен бюджет и ако институцията работи сериозно, тя успява да го увеличи до края на годината, благодарение на собствената си дейност. Общо взето това мотивира хората – да работят повече, за да получават повече. За мен беше и стимул да работим с големи музиканти, за да привличаме повече публика и да разширим влиянието на Филхармонията на международно ниво. Беше ситуация, от която всеки печели.

През октомври 2019-а се въведоха (доколкото ми е известно, от тогавашния финансов министър) ограничения за ръста в бюджета, които бяха силно ограничаващи във всяко отношение. И бомбата щеше да избухне още през 2020-а, ако не я беше изпреварила пандемията. Причината е, че според едното от тези ограничения, ние всъщност не можем да надскочим с повече от 5% прогнозния бюджет и в крайна сметка не можем да достигнем до реалните приходи и разходи, които сме имали през годините. Това доведе до силно занижени бюджети в големите институти.

Ситуацията е наистина интересна и аз следя с особено внимание как ще се развие тя. По този повод имах разговор и с Бойко Борисов, който ме увери, че решение ще бъде намерено.

В същото време обаче, бих искал да спомена и още нещо – още през април 2020-а, а по-късно и през месец ноември, Министерският съвет прие постановления, с които гарантира заплатите на музикантите в държавните културни институти по време на пандемията. Това е ход, който силно различава България от доста други страни. Както знаем, едни от най-добрите музиканти в света – от „Метрополитън опера“ – не са получавали заплати от около година и това не се очертава скоро да се промени. Много други в Америка и Европа са с частично заплащане. Ковид-19 се оказа наистина пагубен за сценичните изкуства и колкото и странно да звучи, не малко музиканти от чужбина в момента ми казват, че биха желали в този момент да живеят в България.

– Има ли истина в друг слух – че с парите, отнети от Филхармонията, са платени пенсиите-награди за естрадата?

– Трудно мога да отговоря на такъв въпрос, защото няма как да имам информация. Но доколкото съм запознат с начина, по който функционира държавният бюджет, е много трудно да бъдат прехвърлени средства между две толкова различни пера. Не функционират по този начин нещата в бюджета. По-скоро става дума за стечение на обстоятелства. Аз самият се опитах да анализирам случващото се и достигнах до извода, че Министерството на културата се опитва да води по време на пандемията някаква сравнително балансирана социална политика – подсигурени заплати за държавния сектор, пенсии и награди за артистите с някакъв принос, редица проекти във Фонд „Култура“, насочени към независимите организации. Разбира се, филхармоникът в мен веднага иска да изкрещи – благодаря ви, че подсигурявате съществуването ни, сега ни дайте възможност да докажем какво можем.

– Дадени бяха пенсии, награди и компенсации на толкова много певци и музиканти от попсцената и само на единици от класиката – лоби ли Ви липсва?

– Ние никога не сме имали лоби. И причината е много проста – в нашия сектор важи с пълна сила старият виц за българския казан в ада. Ние не си помагаме един на друг. Всъщност, имаме достатъчно примери дори за обратното. Липсва ни емпатия. Когато през 2019 година излезе постановлението, за което споменах и което и до ден днешен сънувам в кошмарите си, аз, естествено, се разбунтувах и исках да дадем сериозен отпор. Имаше колеги от по-малките състави, които в прав текст ми казаха, че за тях това постановление така или иначе не нанася сериозни вреди и „няма да си сложат главата в торбата“, за да се борят срещу него. Или още по-рано, когато музикантите от Радиооркестъра протестираха заради трагикомичните си заплати – колко техни колеги от страната ги подкрепиха? А през 1999 година – когато в Пловдив, Русе, Варна и Бургас обединиха оперите с филхармониите и реално закриха четири големи музикални институции – колко техни колеги ги подкрепиха?

Ние си го носим това разделение, този индивидуализъм, който понякога много ни помага в музиката, но който също така сериозно ни пречи в живота. И аз си признавам, че ако някога напусна България, тази ще бъде една от основните причини – че у нас всеки гледа само себе си и никой не се интересува от общата идея, от онова, което може да ни обедини.

– Смятате ли, че публиката оценява достойно авторитетите в класическата музика? И ако публиката успява да го направи, това отнася ли се и до администраторите в културата?

– Това е доста сложна тема. Българската публика е толерантна. Това ни кара понякога да я подценяваме. Разбира се, публиката не е някакъв монолит, това са различни хора, с различни интереси и различно ниво на ерудиция. И реално за всеки вид концерти си има публика, като тя често се и припокрива. Това е абсолютно нормално. Понякога, чрез скъпите билети ние постигаме и едно такова разделение – човек не би платил скъп билет, ако не е запознат с артиста или произведенията, които иска да чуе. И когато знае какво очаква, тогава нашата задача е да го изненадаме позитивно. В такава ситуация реакцията на публиката е невероятна. Изключително е усещането да гледаш залата, която не желае да пусне своя любим артист и иска още и още, и още. Изключително е усещането да гледам обърканите погледи на колегите около мен, които не знаят как да реагират, защото животът през последните години ни учи как да посрещаме неприятните изненади, но не и шока от огромната любов на публиката в залата, която не иска да си тръгне. Така че – да, голяма част от публиката разбира. Но нас ни интересува не само разбиращата публика, а и онези хора, които биха попаднали, поне в началото, случайно в залата, които мислят, че класическата музика е за стари хора (имаше такъв отговор в една от анкетите ни) и в един момент се озоват на място, пълно със зрители, много от които по-млади от тях – и на сцената, и в залата. Искаме и на тях да им покажем какво може да причини на емоционалната им система музиката, как може да ги зареди с енергия и мотивация да променят света към по-добро.

Колкото до администраторите в системата, те ни оценяват по различен начин и това не е случайно. Министерството на културата извършва всяка година „комплексно оценяване“ на културните институти. То така се и нарича – Комплексна оценка. Тази оценка е свързана основно с административни и финансови аспекти на дейността на съставите, а не на художественото им ниво. С други думи – не се оценява колко красиво и перфектно е изпълнена музиката и как е въздействала на хората, а битовата част от съществуването на институтите. Да, има хора, които смятат, че това не е толкова важно, наричат го битовизъм. Но получаването на заплата в края на месеца също е битовизъм, а никой не се отказва от нея. И така, Министерството на културата НЕ оценява художественото ниво на съставите, а наличието на стабилна публика, репертоара и финансовото състояние. В този смисъл Комплексната оценка е административен опит за дефиниране на общото нехудожествено състояние на институтите. Оценката за художественото ниво е оставена на публиката и личната ни съвест. Защо това е така? Защото изкуството е субективно и това как го възприемаме зависи от страшно много фактори, които дори не могат да бъдат изброени. Но точно в това е и част от очарованието на музиката – в нея две и две не е нужно винаги да прави четири, понякога може да прави три, друг път – четиридесет и две. Музиката просто е субективна. В това е красотата ѝ. Влияе на всеки различно. И не само това, но и в различно време от денонощието, в различен момент от живота ни, или чрез изпълнението на различен музикант на сцената, една и съща музика може да ни разплаче от мъка или от щастие. А може и да не я забележим. За разлика от стоящия до нас, който точно в този момент може да изживява най-красивия момент в живота си.

– След старта на движението #MeToo много културни знаменитости загубиха възможността да се изявяват в своята област, станаха жертва на кенсъл културата. По-късно това се разпространи и в други области на политкоректността. Как приемате тази социална реакция към хора на изкуството?

– Може малко да ви изненадам с посоката, в която ще отговоря, но за мен има един много съществен проблем. Той се крие в Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, както и в нашата собствена Конституция. Става дума за презумцията за невинност, която е в основата на демокрацията. През последните години бяхме свидетели на редица унищожени човешки съдби на базата на обвинения, които понякога бяха основателни, друг път – вероятно не, но в повечето случаи – недоказани. По този начин ние тръгваме по път, който ще ни отведе в света на Оруел и никой политик няма да е виновен за това. Признавам си, аз вече се притеснявам да се срещам с хора от противоположния пол на четири очи, старая се винаги да има и трети човек. Това нормално ли е?

Друг съществен момент е, че осъждаме (морално) хора за събития отпреди десетилетия, не само без да сме сигурни какво точно се е случило, но и без да вземаме предвид каква е била средата, какво е било мисленето, какъв е бил моралът… въобще, без контекста на времето. И не, това не означава, че бих оневинил някой, извършил насилие над друг. Но искам да попитам, помнят ли хората т. нар. сексуална революция? За онези, формирали възгледите си по това време, не е било ненормално да „си поискат“. И това не означава, че ако им отговориш с „не“, те ще ти се нахвърлят, или? Но ако си промениш мнението за случилото се след тридесет години, ето това вече не мога съвсем да го приема. И за да не бъда разбран погрешно, отново дебело подчертавам – за всеки, възползвал се чрез какъвто и вид насилие от друг човек, следва да има съд и присъда. Но от съда. Иначе се връщаме към времето на Уилям Линч и можем да изтрием последните два века от историята на нашата цивилизация.

– Културата на отричане и очерняне вече върви и в България, предимно в социалните мрежи. Вие въздържате ли се от категорични оценки във Фейсбук, от чувство за самосъхранение?

– Аз имам много особено мнение към социалните мрежи. Използвам ги, разбира се, но съм много внимателен към тях. Защото смятам, че те са една от основните причини за агресията, обхванала днес хората по целия свят. Всеки ден Фейсбук ни пита какво мислим, ние споделяме мисли за това в какво вярваме, какво харесваме или не харесваме, но това ни помага единствено да подредим собствените си мисли, а не да комуникираме социално, каквато би следвало да е идеята на една социална мрежа. Хората вече имат мнение по всеки въпрос и нападат всеки, който има мнение, различно от тяхното. Често се чудя дали нямаше да се изслушваме повече, ако не комуникирахме през екрана на компютъра или телефона? Ако можехме да видим лицето на другия, когато го обиждаме, когато го осъждаме. Понякога чета коментари на хора и решавам, че въобще не съм ги познавал. После ги виждам на улицата и това са същите приятни хора от моите спомени, нямащи допирни точки с фейсбук-войниците, които се нахвърлят с неимоверна жестокост на всеки, дръзнал да не е съгласен с тях. По тази причина напуснах дори и затворената група на колегите си в оркестъра – защото вярвам, че всеки един проблем може да се реши с мисъл, действие, но и с директен разговор, а в мрежата всяка критика се превръща в обвинение, всеки отговор на критика се приема като обявяване на лична война. Нямам нужда от това. Който има нещо, с което не е съгласен, да ми го каже в лицето. Другото е някаква модерна форма на „Народен съд“. И най-интересното е, че хората, осъзнаващи чудовищността на „Народния съд“, прилагат същите прийоми със съвременните средства и са готови да унищожат всеки инакомислещ.

Това не е бъдещето ни. Поне не е моето бъдеще. Като музикант, аз живея и работя за свят, в който хората се ценят един друг, работят и творят заедно и намират красотата на живота в това, да общуват със себеподобните си. И бих препоръчал на всеки, преди да нападне „врага“ в социалната мрежа, да се замисли първо как би се почувствал, ако прочете същия коментар за себе си. С други думи – борете се с агресивността, не в нея е бъдещето, ако искаме да оцелеем, имаме много повече нужда от емпатия.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах