Найден Тодоров: Не може да градим политика, гледайки само назад

Диригентът Найден Тодоров е за втори път служебен министър на културата. Предишния път беше четири месеца, сега три – но видимо сега използва времето си в Министерството на културата много по-ефективно, защото вече е наясно как работи системата. Поканихме го на разговор, за да разберем какво един успешен мениджър е възможно да свърши за цялата култура. Оказва се, че подготвя промени в три закона – Закона за закрила и развитие на културата, Закона за културното наследство и Закона за филмовата индустрия.

Директорът на Софийската филхармония казва, че Филхармонията е един умален модел на държавата. А българската политика – извадка на българския народ, и подобно на Софийската филхармония, допускат същата грешка: всички сме прекалено загледани в миналото.

– За втори път сте служебен министър, за какво ви стигна времето този път?

– Този път беше много различно. Имаше си хубавите страни, имаше си и по-малко хубавите страни. За времето, с което разполагам, се постарах да помогна на секторите в културата, защото има много какво да се свърши. То не може да се свърши за два, три или четири месеца. Държавните културни институти получиха допълнителни средства за тазгодишния си бюджет. Българските културни институти в чужбина също получиха допълнителни средства, а само преди един час разписах и вдигането на заплатите им.

– С колко процента ги вдигнахте?

– С 30% – не е достатъчно, предвид какви са им заплатите. Но е едно добро начало.

–  Тук музикантите от Филхармонията ще кажат: „А нашите заплати кога?“.

– За последната година те получиха поредица от увеличения на заплатите и се надявам да има и занапред такива. Увеличихме ги един път с 10%, след това с 20%, после още веднъж с 10%.

– Преди да станете министър или след това получиха увеличението във Филхармонията?

– Увеличението на заплатите им бе преди да стана министър. Това беше нещо, което планирах отдавна, много преди стачките. И най-интересното в онзи случай беше, че два месеца преди обявяването на стачките им бях обявил графика на увеличаването на заплатите. Въпреки стачките, увеличението се случи по начина, по който бе обявено. Тоест стачките нито помогнаха, нито попречиха на промените на заплатите. Единствено попречиха човек да вярва в съвместната работа…

– Да продължим със свършеното от вас за почти три месеца в Министерство на културата.

– Приехме нова методика за финансирането на държавните културни институти. В момента тече общественото обсъждане на нова наредба за избор на директори на държавните културни институти. Приключваме вече Наредбата за функционирането на Национален фонд „Култура“ – освен промяната в ръководството, бе приета нова индикативна програма и корекция на програмата, която е към Плана за възстановяване и устойчивост.

– Какви пари усвои културата по Плана за възстановяване и устойчивост?

– Културата към момента усвоява изключително малко. Има два проекта към този план, които са в сферата на културата, единият към Министерство на културата, другия към Фонд „Култура“. И двата проекта вървят много добре. Проектът към Фонд „Култура“ беше доста объркан и се наложи рестартиране, което се случва в този момент….

(Бел. ред. – Телефонът на министъра диригент звъни, поглежда: Шломо Минц. Не вдига.)

… Проектът, свързан с Фонд „Култура“, е с една основна причина: първо, да се подобри създаването и разпространението на културен продукт в България и второ, да се направи този културен продукт достъпен и зад граница. Говорим за суми от порядъка на 90 милиона. Този проект беше пред падане във Фонд „Култура“, но го спасихме. Надявам се.

– Много хора се питат защо парите във Фонд „Култура“ не се усвояват и се връщат в бюджета, може ли да обясним накратко?

– Причините за неусвоените пари са много – субективни и обективни. За субективните не искам да говоря. Обективните са, че във Фонд „Култура“ работят общо 11 човека, един от които е директор. Има няколко задължителни длъжности като счетоводител, юрист. И реално се оказва, че за тези стотици проекти всяка година се грижат петима експерти. Работата им е непосилна. Управителният съвет задава политиката, но работата се върши от експертите. Други обират славата.

– Затова министърът на финансите винаги разчита, че от Фонд „Култура“ ще му се върнат някакви пари в бюджета…

– Какво се случва всъщност? Защо се случва така? Преди петнайсетина години е имало поредица от съкращения в различни сфери в държавната администрация, включително в Министерство на културата, Фонд „Култура“, Националния институт за недвижимо културно наследство, навсякъде. И в един момент, изненадващо за всички, през 2012 г. се променя Законът за държавната администрация, където се казва, че оттук нататък администрацията не може да бъде по-голяма от това, което е в момента. Давам един пример – 1500 човека са се грижили за паметниците на културата преди 20 години. В момента са 56. В Министерство на културата преди е имало цял отдел, дирекция „Музика и танц“, в момента един човек в дирекция „Сценични изкуства“ тихо се занимава с музика и танц. Мога да дам още примери за абсолютната невъзможност на администрацията да се справи с всичко поради липсата на щатни бройки.

– Колко са творците, които работят на заплата в държавната сфера към настоящия момент?

– Около 6000 човека са в държавната сфера, а не в публичната. В общините има и още. И тези 6000 човека разчитат буквално на няколко експерта, които да се грижат за тях. Това е трудно. В момента се борим за едни допълнителни бройки, които да направят възможно функционирането на различните дирекции в Министерството на културата.

Искам да ви обясня в какво точно се състои работата на един министър. Имаме да го наречем имиджова дейност – това са всички онези събития, на които ме виждате – фестивали, награди… Присъствието на министъра придава значение за съответното събитие, показва, че Министерството на културата в лицето на своя министър не е забравило тези хора, а ги подкрепя. Имаме дипломатическа дейност – непрекъснато срещи с дипломати, посланици, министри на културата на други държави. Това е онова, което не се вижда толкова много, но е важно, защото от него тръгват външните връзки. Имаме нормативна дейност, това е създаването на всички подзаконови нормативни актове. Те са в ръцете на министъра на културата, на цялото министерство. Министърът на културата управлява този процес, който отнема много време и върви бавно. Имаме административната дейност. Това е онова, което никой дори не забелязва, че се случва. Това са стотици, в добрия случай, подписи на ден на всякакви възможни документи.

– Вие сте свикнали с автографите…

– Проблемът е, че един грешен автограф може да хвърли бомба. Има редица хора, които преглеждат тези документи преди министъра на културата, но въпреки това се случва неведнъж и дваж да връщам документи. Но пак казвам: възможно е и да се сбърка. Сега си обяснявам ситуации от миналото с други министри, когато са ставали експлозивни скандали с нещо, за което министърът не е реагирал при подписването на няколкостотин документа на ден, когато между тези документи е разписал нещо, което не би следвало. Тоест тук се разчита и на добросъвестност от страна на колегите.

И за най-важното не остава време – културната политика. Това обяснява ли защо България все още няма културна стратегия?

– Ако бяхте редовен министър, какви реформи бихте направили?

– През тези месеци освен всичко, което свърших с поредицата постановления, наредби и участия във всякакви форуми, подготвих и някои проекти – с надеждата следващият министър да има подобно мислене и да започне тяхното реализиране. Всички знаем, че парите за култура в България не достигат. Парите са наистина малко. Но и се разпределят грешно заради грешки, заложени в самия закон.

– Кой закон визирате?

– Не един, няколко закона са грешни. В момента подготвяме корекции, които може само редовно правителство да прокара. Три закона искаме да променим – Закона за закрила и развитие на културата, Закона за културното наследство и Закона за филмовата индустрия. Първо, начинът на финансиране с днешна дата остарял и оказва повече вреда, отколкото полза. Веднага давам примера със сценичните изкуства. Бюджетът се променя всеки месец според приходите от билети. По какъв начин един директор може да си направи политиката напред, при положение, че той не знае колко ще му бъдат парите след три месеца? Това е едната страна. От гледна точка на Министерство на културата има някаква бройка хора в Министерство на културата, които се занимават ежедневно с преизчисления на бюджетите на културните институти, според това какви са им приходите в този момент. Тоест това са едни блокирани бройки, които вместо да се занимават с културна политика, се занимават със счетоводна дейност. Искаме да променим философията и периода на това финансиране.

– За какъв период планирате да стане преизчислението на бюджета?

– Минимум за една година, засега. Моята мечта е да стане за три години, но понастоящем това не е възможно.

– Как това ще ви помогне на вас като директор, когато се върнете в Софийската филхармония?

– Директорът на една културна институция, без значение на филхармония, опера, театър, ще има възможност преди края на календарната година да знае целия си бюджет за следващата година, базиран пак на неговите усилия от предходната година. Ще може да го разпредели по месеци кога какво иска да похарчи от този бюджет и оттук нататък той ще бъде наясно с какви пари разполага и решава как да ги разпредели. Като директор на Софийската филхармония аз получих преизчисления за месец декември чак през месец февруари, само че на 31-ви декември бюджетът приключи и се нулира. Това са поредица от ситуации тип Параграф 22, които не могат да бъдат коригирани без сериозна промяна в закона. Вече работим в тази посока, имаме готови текстове.

– Какво смятате да промените в Закона за културното наследство?

– Делегираният бюджет в музеите и галериите работи на съвършено друг принцип в сравнение със сценичните изкуства – там се формира от човеко бройки. Налице е субсидиране за състава, както и за територията на сграда, но там сумата на субсидията е смешна, тя дори не покрива режийните разноски. Сега може да разберете защо са в такава ситуация българските музеи и галерии – оказва се, че никъде не са предвидени каквито и да било пари за дейност, за откупки на нови картини. Тук се изисква генерална промяна, която да даде възможност на тези хора да организират експозиции, да купуват картини, инвентар. Библиотеките имат същия проблем – нямат пари за купуване на нови книги, за обогатяване на фонда. Правят го на проектен принцип.

– Нещо повече – държавата задължава частните издателства да подаряват на държавата по 12 бройки на всеки 500 отпечатани от заглавие!

– Обяснявам защо: в държавния бюджет в законово не са предвидени такива средства. Това нещо също трябва да се промени.

По Закона за културното наследство министърът на културата е възможно най-търсеният министър – повече от финансовия – по една много проста причина: каквото и да се опитваме да творим днес, България е страна с огромно минало. И огромното минало върви в комплект с огромна археология и с къщи паметници на културата. При тези обстоятелства Националният институт за недвижимо културно наследство не може да функционира нормално първо поради липса на бройки. И второ – навремето е имало нещо хубаво, което по една или друга причина е било унищожено и сега подготвяме корекция, която да го възстанови: създаването на регионални центрове към НИНКН. Защото в момента всякакви паметници на културата, без значение дали са от местно, национално или световно значение, отиват при едни и същи трима или пет човека тук, на първия етаж в Министерството на културата. Тези трима до 5 човека се грижат за всичко.

– Може ли да кажете колко са паметниците на културата в България?

– Тези, които се администрират в момента, са малко под 40 хиляди.

Да поговорим и за археология. По настоящото законодателство ние отпускаме пари всяка година на проектен принцип за археология. Това, че са малко, е само част от проблема. Парите са за копаене, за откриване и за бърза консервация – и никакво социализиране на откритото.

– Това е голям проблем в нашата държава не само в археологията – инвестират се пари в нещо и след това се оставя на произвола.

– Така е заради закона. Има поредица закони, които трябва да се променят.

– Какво бихте променили в Закона за филмовата индустрия?

– Промяната, която искаме да направим в този закон, е много елементарна. В настоящия момент има непрекъснат сблъсък между две групи – на артхауса и комерсиалното кино. Спорят кое по-важно, за да бъде финансирано. Не може да ги противопоставяме едно на друго, но законът така е направен, че няма как да не ги противопоставяме. В момента, в който ги разделим в два коловоза, проблемът ще приключи. Това е, което искаме да направим.

Проверих как е направено в редица страни. Слава Богу, карах други хора да четат – това го има в някаква степен и във Франция, има го и в Полша. Най-доброто, което намерих, е в Дания, където са разделени на два отделни коловоза. Няма смисъл да сблъскваме две неща, които нямат общо помежду си. Философията им е различна. Нищо, че и двете са кино. Няма как да кажем кое е по-важно от двете.

– Г-н Тодоров, казахте, че за съжаление за всяко нещо в културата е необходим министърът. Не смятате ли, че и в това отношение министерството трябва да се реформира и да се върне към децентрализация на управлението?

– Самият факт, че искам да направим регионални центрове на НИНКН, това е вече децентрализация. Навремето е имало съвет към министъра на културата, който отдавна не функционира. Той трябва да бъде възстановен и в него да влязат най-големите експерти в различните области в културата. Каква е ролята на този съвет? Да казва на министъра в тази област кое е най-правилно, каква е традицията, а в каква посока върви светът в момента. Идва един министър на културата, не дай си Боже, ако е млад, няма как да ги знае тези неща. Затова е нужен този съвет.

Има още нещо голямо, което готвим за сценичните изкуства – нова наредба за тяхната дейност, каква трябва да бъде тяхната дейност, какво се оценява в тяхната дейност. Защото през последните 15 години няма критерии за качество. Ще вземем най-доброто от френската система за независимите артисти, а за държавните институти – от системата на немскоговорящите държави. В България трябва да направят три неща. Първо, картографиране на сценичните пространства. Второ, паспортизация на сградния фонд. Никой не знае кое работи, кое – не. И трето, категоризация на всичките културни институти. Под категоризация не разбирайте по-добър, по-лош – категоризацията ще бъде кой къде се намира по стълбицата, например по сграден фонд, колко, какво и какъв сграден фонд има, което няма как да не окаже отражение върху финансирането. Ще намери отражение също населеното място, в което се намира този институт, каква е неговата демография. Не може да даваме една и съща субсидия на един институт, който се намира в Пловдив, и на един институт от същия вид, който се намира в Лом. Разделили сме критериите на два вида – външни и вътрешни. Вътрешните са тези, които зависят от института – какъв е съставът като бройка, каква е дейността на института като жанр, колко са изявите на годишна база, колко от тях са с български произведения, колко от тях са с нови произведения, колко от тях са за детска аудитория. Външните – колко е голямо населеното място, каква е икономическата сила на населеното място, дали обслужва само дадено населено място или целия регион.

– От какъв жанр на изкуството е българската политика?

– Цирк.

– Коя опера е българската политика?

– Една много хубава опера изпълнихме преди 9 години в Русе от Шостакович – „Катерина Измайлова“. В своята първа редакция тази опера се е наричала „Лейди Макбет от Мценска околия“. Във втората редакция Шостакович променя името на „Катерина Измайлова“, но не променя само името, променя и философията на операта. Защото лейди Макбет е злокобна фигура, така както ние виждаме българските политици. А Катерина Измайлова е жертва на обстоятелствата. Като българската политика – жертва на поредица от обстоятелства. От една страна, политиците, които все още не разсъждават като държавници, а от друга страна – българският народ, който възприема политиците като враг; който възприема администрацията като враг; който възприема лекарите като враг; който възприема хората на изкуството като такива, които само ядат, пият и нищо не работят. Българският народ въобще не вижда онези, които работят в мините. Всъщност българският народ е съставен от всички тези хора взети заедно, но те се делят на групи и никога не могат да осъзнаят, че са народ само заедно. И това е драмата в „Катерина Измайлова“, защото тя е жертва на самата себе си и на обстоятелствата около нея.

– Кое е по-трудно – съгласието в държавата или съгласието във Филхармонията?

– Аз вярвам, че Софийската филхармония, бидейки национален културен институт, представлява един умален модел на българския народ и на българската държава. Проблемите в Софийската филхармония до един са познати на хората в България. Не ни стигат парите, и понеже не ни стигат парите, ние не се интересуваме какво ще бъде бъдещето. И когато ни се предложи някакво бъдеще, което да бъде след n-брой години, не казвам 100 години, а 2, 3, 5 години, нас това не ни интересува, защото е далеч. И когато това време дойде, ние се оказваме все още в същата ситуация. Защото бъдещето след две или след три години не ни интересува. Ние никога не желаем да работим за нещо занапред. Всички заедно се оплакваме от настоящето и се бием заради миналото. „Бъдещето“ не е тема на никого.

– Защо историята влезе в политиката?

– Няма нищо по-грешно от това. Длъжни сме да знаем историята си, защото ако не я знаем, ще повтаряме едни и същи грешки. Но не може да градим политика напред, гледайки само назад.

Преди 20 години българските политици по време на избори обясняваха какво ще направят. В момента по време на избори българските политици говорят кой какво е направил. Тоест българските политици като една извадка също на българския народ, подобно на Софийската филхармония, допускат същата грешка. Съжалявам, че използвам думата „грешка“, но то си е грешка. Ние сме прекалено загледани в миналото. Никой от нас не полага някакви усилия за бъдещето, защото вече не ни е останало нито енергия, нито време. Затова и честно казано, ще ми е любопитно да видя, да чуя визията на когото и да било за това какво бъдеще иска да види. Защото ако някой ми каже „трябва да имаме достатъчно пари“, това не е бъдещето, но това трябва да бъде в основата на нещата. Винаги задавам на хората един и същи въпрос: къде искате да сме след 10 години – в западноевропейски модел, в азиатски модел, в соцмодел или в американски модел. Всеки един от тях работи, но трябва да си изберем един.

– Някои работят лошо.

– Но работят. Защото това, което е в момента, не работи. Културата не е била зле по време на соца. По-зле беше друго – че беше използвана по идеологически причини. Културата не е била култура, а средство за водене на политика. В Щатите културата е вид индустрия. В Западна Европа културата е средство за цивилизоване на обществото. На всяко място културата може да бъде използвана като нещо. Ние в момента не използваме културата в България за нищо. Възприемаме я като някакъв придатък на социалното министерство – някакви там са учили нещо, свързано с културата, дайте да им дадем едни пари да живеят. Ние не виждаме в културата каквото и да било – нито хубаво, нито лошо. И отново се връщам на старата ми теза, защото тя основната ми теза: когато говорим за култура, ние основно говорим за изкуство, и забравяме, че изкуството е малка част от културата. Култура е и поведението на улицата, и поведението на политиците, и поведението на хората, които избират политиците. Хубава, лоша, това е култура и ние трябва да се замислим тази култура харесва ли ни. Ако не ни харесва, какво не ни харесва, какво искаме да променим. Чак тогава вече идват изкуствата, които трябва свършат своята работа.