Найджъл Кенеди: Не убивайте насладата от Брамс и Бетовен

Найджъл Кенеди ще стане на 60 в края на годината – а момчешкият му чар, хипи облеклото, стърчащите кичури и апетитът за музика са си все същите. На 23 декември, пет дни преди рождения си ден, той ще издаде нов албум, наречен My World („Моят свят“). В него попадат собствени композиции, вдъхновени от музикалните му учители:

„Просто искам да благодаря за предоставените възможности и влиянието на някои хора, независимо дали са още на планетата или не“.  

В интервю пред „Обзървър“ по повод предстоящата премиера, виртуозът разказва за собствения си опит и израстване и споделя тревогите си от някои от най-сериозните проблеми на съвременната класическа сцена. Кенеди обвинява свои колеги музиканти, преподаватели и звукозаписни компании в създаване на пианисти и цигулари „на конвейер“, които накрая звучат еднакво.

За Найджъл Кенеди в класическата музика най-важна е способността на различните изпълнители да предлагат свои интерпретации, да имат индивидуалност. И дава за пример някои от великите цигулари на ХХ век. Всеки, който сравни Фриц Крайслер с Яша Хайфец или Хайфец с Айзък Стърн, ще установи, че те предлагат много добри, но и много различни интерпретации на еднакви произведения.

„Нали не искаме Леонардо ди Каприо да играе Шекспир точно както Лорънс Оливие? – пита риторично прочутият цигулар и добавя: – В актьорството, за щастие, тези удивителни различия все още съществуват. По сходен начин стоят нещата и с други инструменталисти – под пръстите на велики пианисти като Алфред Корто, Артур Рубинщайн и Владимир Хоровиц пианото дори звучи като различен инструмент, в различна тоналност.“

Днес съвременните школи и преподаватели наблягат прекалено много на техниката и преследването на съвършенството, казва Кенеди, а иначе талантливи музиканти се ужасяват толкова много от изсвирването на грешна нота, че напълно задушават собствената си индивидуалност:

„Можете да чуете забележителни таланти, които свирят сякаш са оковани. Ако слушате различни версии на концерт на Брамс или Бетовен, ще откриете, че, за съжаление, те са твърде сходни“.

Затова Кенеди отхвърля „протоколното“ обучение в музикалните колежи, което не помага на хората да използват „мозъците и ушите си – два много важни фактора в музиката“.

Една от основните причини за загубата на индивидуалности според виртуоза е, че повечето преподаватели по музика са твърде мързеливи. Вместо да налагат една система на всичките си ученици, те трябва да подхождат индивидуално към всеки студент, ако искат да изграждат личности. И дава за пример велики джаз музиканти като Коулман Хокинс, Фатс Уолър и Луис Армстронг, които никога не са ходили на уроци.

„Те просто са се учили от опита си. И са създали нещо напълно уникално… докато сега ние вадим пианисти и цигулари като от конвейер.“

Според Кенеди много от днешните изпълнители са твърде загрижени да не сбъркат по време на запис и това, в комбинация с наблягането върху техниката, съсипва перспективите на бъдещото поколение музиканти. Освен това някои млади и талантливи музиканти изглежда се интересуват повече от финансовата страна на работата си, отколкото от творческата. Той дава за пример млад цигулар, когото срещнал наскоро:

„Той няма дисциплината да развива таланта си, просто иска да кара ферари“. 

Докато големите майстори от миналото, например Ицхак Пърлман, като млади са били напълно посветени на музиката „и това е било удоволствие за тях“, днес „всички искат да печелят по-бързо; някои музиканти твърде рано, още преди да имат тази издържливост, започват да правят по 100 концерта на година, и после бързо губят апетита си за музика“.

Критиките на Кенеди, посочва „Гардиън“ – цитирал интервюто на музиканта, трудно могат да бъдат пренебрегнати, защото той е един от най-големите световни виртуози на цигулката и умее да запленени публиката с всичко, което изсвири – от класика, до джаз и рок. А и е най-продаваният класически цигулар на всички времена.