Накрая всички плачат

Бяло, червено и розе. Шведска тройка. Тримата от запаса. Хубав, по-хубав, най-хубав. Тройка кюфтета. Тройка на разсъмване. Трети път за щастие. Три точки за многоточие. И трима души за тройна наслада. Дали?

Днес се оказва много трудно и почти невъзможно човек да бъде в двойка. Така наречените „милениъли“ изпитват непонятен страх от обвързване, а всички ние тънем в консумацията на fast food, fast culture, fast cinema, fast literature и действаме много бързо, защото сме ужасно заети. Никой не желае да полага усилия, за да спечели или задържи някого. На никого не му се поема отговорност и компромисите някак спряха да бъдат в менюто. Защо трябва да се мъчим да бъдем в двойка с правила, като можем преспокойно да съществуваме щастливи и безгрижни в тройка без етикети. Дали?

Когато влизаме в свободни и отворени връзки, отговорността на безотговорността е огромна. Тежестта на това да бъдем несериозни е непоносима. Рано или късно назрява момент, в който целият хаос трябва да се подреди и някой се налага да постави етикет, колкото и да се опитва да бяга от него. Абсолютната свобода не съществува, а имагинерната представа, че я има, е крайно заблуждаваща. Да бъдем щастливи всички заедно и да се обичаме, без да се дефинираме, е невъзможно. Дори и филмите, които често ни лъжат, не ни спестиха истината.

Във вече далечната 2003 г. Бертолучи ни накара да мечтаем за по-красив свят, в който във ваната има място за трима (особено ако единият е Ева Грийн). През 2008-а Уди Алън накара две жени да се влюбят в Хавиер Бардем, но след това безцеремонно го върна там, където принадлежи. При Пенелопе. След това в 2011 г. Майкъл Фасбендър ни възбуди с тройката си в „Shame“, като, разбира се, накрая ни депресира дълбоко, заклещен в капана на собстената си безотговорност, водеща до убийствена депресия. А през 2015 г. красивият почти порнографски филм на Гаспар Ное „Любов“ се опита да даде свобода на абсолютната отдаденост, като в леглото между двамата настани и трети. Накрая обаче всички плакахме, защото от изпепеляващата емоция беше останало само оглушително безлюбовие. Но в началото… в началото бе Трюфо.

Иконичният френски режисьор дълги години се изявява като критик и до такава степен презира френското кино, че взема седмото изкуство в свои ръце. Създателят на новата френска вълна намира филмите в онова време за банални, безинтересни и неоригинални. И така Трюфо оставя след себе си над 25 филма, а един от най-знаковите за творчеството му е „Жюл и Жим“. Непреходен, красив и въздействащ. Малко стряскащ с истините си и абсолютно актуален и днес…

Лентата излиза през 1962 година и в него Жана Моро, Оскар Вернер и Анри Сер правят едни от най-забележимите роли на живота си и се превръщат в култов любовен триъгълник. Сюжетът стъпва на раменете на полуавтобиографичния роман на Анри Пиер Роше, който е трябвало да работи по сценария, но междувременно умира. Трюфо се заема изцяло с екранния прочит на книгата и поставя персонажите в една априори неразрешима ситуация. Двамата приятели и парижки бохеми Жюл и Жим даряват с вино, любов и целувки най-различни и красиви жени. Наслаждават се на живота и не слагат етикети на настоящето, защото кому е нужно взаимоотношенията да се дефинират, когато просто е хубаво. Всичко е миг във вечността. Няма последици, телата трептят от удоволствие, душата е щастлива, а войната и действителността не съществуват. Когато се появява истинската муза обаче, всичко се обърква…

Попадайки в безгрижната привидна лекота на необвързаността, губим представа за реалния живот и се опиваме от усещането за безтегловност. Голямата трагедия на любовта без етикет е, че не може да продължава вечно. Нека си припомним какво се случи и в „Коса“. Накрая трябваше отношенията да се изяснят, за да бъде ясно кой с кого и какво. Пропастта на Жюл и Жим носи името Катрин. Влюбена в двамата, тя отказва да вземе категорично решение кого обича повече и с кого трябва да продължи по пътя в живота си. Мостът помежду им се разделя на две и отдолу ги очаква ужасяващият край. Защото ъглите на триъгълника са толкова остри, че рано или късно спукват собствения си балон.

Като всички сладки и лесни удоволствия, тройките също са коварни и водят до своите драматични изходи и обрати. Срещата между умовете на Роше и Трюфо е среща, която бележи цяло едно десетилетие. Макар и действието да се развива около Първата световна война, то филмът и книгата се превръщат в настолни трудове за всички хипари и битници. Макар и днес да сме (привидно) доста по-организирани в отношенията, умовете и животите си, „Жюл и Жим“ все още има ефекта на „Жюл и Жим“. Книгата се появи в ново издание, за да светне нещо в ума ни. Не просто да ни припомни една знакова творба. В 2019-а романът има тайната мисия да ни научи на нещо. Професионалните ни пътища се разрастват за сметка на любовните ни такива. Крием се зад безсмислени бариери и се предпазваме незнайно от какво. Прекалено сме заети за излишни отговорности и битки. Гоним някаква имагинерна модерна приказка без жанр и етикет. Защо да сме ангажирани в двойка, като може да сме свободни в тройка?

Защото просто не е готино. Защото приказките са за двама. Както и ваните.