Историята се повтаря упорито и бързо. Очевидно България не е пораснала особено за век и половина. Симеон Радев в главата „Превратът” от първи том на „Строители на съвременна България” разказва за преврата от 1881 г., осъществен с помощта на княз Батенберг и неговия пръв министър Казимир Ернрот под неприкритото въздействие на Русия. Тогава е суспендирана и Търновската конституция.
Приликите с политическите кризи у нас през последните години се натрапват неумолимо, чак до агитаторските прийоми, „благодарственото коленичене” пред държавния глава, протестите и арестите. Днес нямаме княз, но имаме президент, а битката между „консерватори” и „либерали” е все същата, макар политическите термини да са се променили.
Предлагаме ви да прочетете откъса от историческите мемоари на Симеон Радев и сами да откриете приликите 140 години по-късно.
Превратът
На 27 април, на 12 часа, стражари се разтичаха из по-главните улици на София и почнаха да лепят по стените следната прокламация:
„Българи,
Две години вече стават откак богу бе угодно да ми връчи съдбините на България чрез единодушния избор на нейния народ. По съветът и настояването на нашия Освободител и мой вуйка цар Александър ІІ, но не без колебание и строго самоизпитание, аз се реших да преклоня глава пред божий промисъл и да посветя живота си да доведа България до изпълнението на определената ѝ от историята задача.
Приех убо управлението на княжеството и работих за него с пълна прямота на своя характер. В продължение на две години аз допуснах да станат всички възможни опити за устройството и правилното развитие на княжеството; но за зла чест надеждите ми се осуетиха. Днес отечеството ни, съвършено дискредитирано отвън, се намира в голямо разстройство отвътре. Това разклати в народа вярата в правдата и му задава страх за бъдещето му.
Българи! Аз положих клетва на конституцията. Държал съм клетвата си и ще я опазя докрай. Но тази клетва, като изисква „да пазя свето и ненарушимо конституцията и законите на княжеството“, ми налага „да имам пред очи във всичките си разпореждания само ползата и доброто на княжеството“.
За ползата и доброто прочее на княжеството аз считам своя свещена длъжност да обявя най-тържествено пред народа си, че днешното положение на работите в княжеството прави невъзможно изпълнението на моята задача.
За това, основавайки се върху правата, които ми дава конституцията, аз реших:
Да свикам в най-непродължително време Великото народно събрание – върховния орган на народната воля, – за да му обявя моето последно решение и да му предам с короната наедно съдбините на българския народ.
За да обезпеча материалното спокойствие в страната, за да дам достатъчно време на населението да се осветли впълне върху оценката, която ще вземе, и за да осигуря пълната свобода и безпристрастие при изборите, аз възложих на моя военен министър генерал Ернрота да състави едно ново министерство. Това министерство ще има привременен характер и ще управлява, догдето Великото народно събрание се произнесе.
Само ако Великото народно събрание узакони ония необходими за управлението на страната условия, отсъствието на които е основната причина на днешното безизходно положение, само тогава мога да остана на българския престол и да нося тежката отговорност пред бога и пред потомството.
В противен случай аз съм решен да се откажа от княжеския престол със съжаление, но с дълбоко убеждение, че докрай съм изпълнил длъжността си.
Александър І”
Прокламацията предизвика в първия момент повече любопитство, отколкото истинско вълнение. Нейният текст бе загадъчен. Само малцина разбраха, че се е извършило нещо голямо, смело и което можеше да стане страшно. Публиката бе още в недоумение: слисана, тя прехвърляше през мисълта си най-странни предположения. Между туй градът се разшава, но бавно, без шум. Пред княжеските обявления народът се трупаше на купчинки, четеше ги с напрегнати и недоумяващи очи и се пръскаше по улиците мълчалив. Чужденците бяха по-възбудени. Консули, секретари на агентствата тичаха по града, чакайки да видят протеста на тълпите, някоя барикада може би. Но нищо тревожно не се забелязваше. Тоя революционен ден бе необикновен само по оживлението на циркулацията: той напоминуваше някой голям празник без радост.
Привечер публиката излезе от своята апатия. Групи от консерватори тръгнаха да обикалят града с музика, викайки „Урра! Да живее княз Александър!“ Към тях се присъединяваха любопитни, които неусетно се увличаха в тоя изкуствен ентусиазъм и крещяха заедно с другите. Скоро се образува едно голямо множество, което отиде в двореца, за да акламира княза.
(…)
Вечерта в локала на Александровската градина консерваторите даваха банкет. Маса народ се бе стекъл наоколо: цялата градина бе почерняла от хора. От кафенето се чуваха ръкопляскания за наздравиците, а отвън публиката ги подемаше, цепейки нощта с безбройни дрезгави гласове. Бе много тъмно и валеше дребен, пронизителен дъжд. Но многолюдието не си тръгваше, забавлявано отначало от манифестациите, сетне пристрастено. Към часа 8½ Георги Греков и Петко Горбанов се явиха на прага на кафенето и поканиха „народа“ да отиде в двореца, за да благодари на княза. Тълпата се залюля и тръгна. Начело вървеше музиката, подир нея софийският митрополит Мелетий. Дъждът ставаше сега по-силен и нощта – по-мрачна. Пред „малкия дворец“ Мелетий държа реч, в която с цитати от Писанието възхвали подвига на княза и го благослови. Тълпата ревеше до бога; оркестрите свиреха „Шуми Марица“. Князът се яви, плаха сянка в нощта, и каза няколко смутени думи:
„Каквото и да реши Великото народно събрание, аз винаги ще викам: „Да живее България!“
Сетне той се оттегли. А народът завъртя хоро. Старият Мелетий запретна поли и поведе танеца. Дъждът валеше вече като от ръкав, но програмата не бе още изпълнена. Шествието се образува отново и тръгна за квартирата на Ернрота. Тук пак се възобновиха манифестациите: речи, викове, хоро начело с владиката хороводец. Когато тълпата се разотиде, беше вече късно и по софийските улици течеха реки. Манифестантите, внезапно изтрезнели, крачеха меланхолически във водата и гледаха пред себе си с тъпи очи.
Либералите прекараха тоя ден в тихи и горчиви размишления. За някакъв опит за контраманифестация никой не помисли. Като видяха, че цялата войска, че руските офицери са с княза, те разбраха, че едно противостоене бе невъзможно. Правителството от своя страна не взе особени мерки срещу тях. В София то се задоволи да постави по един стражар пред вратата на бившите министри. В провинцията войсковите началници бяха получили заповед да бъдат нащрек, но без да правят демонстрации с военната сила. Князът не искаше, щото превратът да вземе външните форми на едно насилие. Неговото желание бе да покаже на Европа, че народът в България се е възрадвал, вместо да протестира, и че свалянето на демагогическото правителство е допринесло на страната едно грамадно облекчение. Князът толкова повече настояваше да не се върши нищо предизвикателно, че не бе сигурен за успеха на своето дело. До последния момент той бе чувствувал едно странно безпокойство. Либералите му се виждаха способни за някоя крайност, за една отчаяна постъпка. Ернрот обаче гарантираше, че всичко ще се свърши благополучно. Той не допускаше, че може да се появи някакъв бунт в България против едно начинание, начело на което стоеше един руски генерал. Неговото съждение бе съвсем право. Грешката на либералите бе, че не предвидяха именно намесата на Русия. До последния момент те не допускаха, че Русия ще разреши на княза да унищожи една конституция, дадена от нея. Удивително бе наистина лекомислието на либералите до самото навечерие на преврата. Те виждаха как расте в страната мълвата за предстоящото посегателство; самият официозен вестник „Независимост“ обнародва ред планове на консерваторския кружок и се пак не щяха да вярват те, че се готви нещо сериозно. За княза те казваха: „Няма да посмее!“ После вярата им в народа продължаваше да бъде фанатическа и наивна. Чак в последните дни на април Цанков забеляза, че положението става критическо.
(…)
Безполезни бяха и опитите, направени в последния час от П. Р. Славейкова, да настои някои агенти против преврата, като ги заплаши с едно усилване на немското влияние: дипломатическото тяло бе имало твърде много мотиви за недоволство от либералите, за да не се радва от тяхното заместване с какъвто и да било режим.
(…)
В много неловко положение бе поставена руската дипломация. Превратът бе станал с нейно разрешение. В Петербург се установиха неговите едри линии. Русия обаче не смееше да вземе явно защитата на княз Александра, за да не се породи у великите сили подозрението, че тя преследва в княжеството някакви тайни егоистични цели. Оттам и неустановеното и често пъти противоречиво поведение на нейните посланици. В Лондон княз Лобанов твърдеше положително, че руското правителство не било предизвестено за постъпката, която се извършила в България. Но при все това той желаеше да добие от лорд Гранвиля уверението, че Англия е равнодушна към преврата.
(…)
Истината е, че Русия не предполагаше, че превратът ще избухне тъй скоро. Князът не се допита до нея за датата, действувайки под импулса на впечатленията, получени след завръщането му в София. Сигурно не бяха чужди за ускоряването на кризата и разговорите, които той бе имал в Берлин и Виена, както и силните насърчения на австрийската преса.
(…)
Намесата на Русия господствуваше над цялото положение. Срещу нея никаква стихия не можеше да надделее. Българският народ се кръстеше още пред името на руския цар. Освен това и материалната сила в княжеството бе в ръцете на руските офицери. Народното опълчение наистина съществуваше: но мислимо ли бе да се повика то срещу редовната войска? Кой смееше да вземе отговорността за една кървава гражданска междуособица? Впрочем явно бе, че народът няма да се отзове на една покана за бунт. Интелигенцията бе наистина възбудена; по всичките български земи превратът биде посрещнат от образованата класа като едно светотатство; но тая класа бе малочислена. А простата маса се държеше още пасивно. Либералното управление бе разрушило много илюзии на данъкоплатците. То бе изтощило политическия идеализъм на масата, доколкото тя го имаше. Сега тя бе апатична: тя посрещна и княжеските думи без надежда и угрозите спрямо конституцията – без протести.
Консерваторите правеха известни усилия, за да раздвижат малко населението. С помощта на администрацията посредством специални агитатори – пръскайки много пари – те искаха да възбудят поне един временен и изкуствен ентусиазъм, който да насърчи княза. С тая цел на 3 май, в неделя, около 700–800 шопи от околните села бидоха докарани в София. Те пристигнаха с гайди и тъпани начело с владиката Мелетий. Буйният архиепископ от 27 април в непрестанна екзалтация. Той поведе сега селската тълпа към двореца и от нейно име държа реч на княза. Сетне, както в деня на преврата, запретна расото и поведе едно весело хоро. Впечатлението от тая манифестация на пияни хора бе тягостно; то не можеше да избегне на княза. Безрадостното му чувство от първите дни на преврата растеше, терзаейки у него една душа, твърде много наклонна към безнадеждност. Съмненията го обсаждаха за изхода на това рисковано дело, предприето очевидно срещу волята на мислящата част от народа. Кой знае? Може би срамът, че е пристъпил своята клетва… Във всеки случай князът изглеждаше загрижен. Между туй драмата се развиваше бърже. На 11 май в едно писмо до Ернрота, обнародвано в Държавен вестник, князът оповести предложенията, които бе решил да направи на Великото народно събрание. Те се състояха от три члена:
І
На българския княз Александър І се дава извънредно пълномощие за седем години.
Негово височество ще може в следствие на това да издава укази, с които да се създадат нови учреждения (Държавен съвет), да се въведат подобрения във всичките клонове на вътрешното управление и да се обезпечава на правителството редовното извършване на неговата служба.
II
Тая годишната обикновена сесия на Народното събрание се отлага. Бюджетът, вотиран за текущата година, ще има сила и за следующата.
III
Негово височество княз Александър преди изтичането на седемте години да свика Великото народно събрание с единствената и нарочна цел да се прегледа конституцията въз основание на създадените учреждения и придобития опит.
Князът обнародва своята програма във вид на ултиматум към страната.
„Аз съм решен – пишеше той на Ернрота, – да поискам от Събранието чисто и просто едно вотиране, че то или утвърждава трите члена, каквито са изцяло и наедно, или предпочитам отричането ми от престола.“
Имаше в това писмо и един – загатнат по-скоро, нежели изказан – намек за свободата на агитацията. Но взетите вече от Ернрота мерки показваха, напротив, че изборите ще бъдат произведени при най-безпощаден гнет. От 1 май в княжеството бе обявено един вид военно положение. Един указ раздели България на пет области; всяка област бе поставена под абсолютната власт на един руски офицер, наречен „чрезвичаен комисар“. На комисарите бяха дадени права, каквито може да има само един сатрап в някоя азиатска провинция: всичко им бе подчинено: войска, администрация, полиция. Една месечна сума от 1000 лева бе предоставена за всекиго от тях за безотчетни разходи.
Ернрот даде на комисарите инструкциите на един военачалник. Както би изкомандвал във време на бой: „Еди-коя си бригада да завладее срещния връх!“, той им заповяда просто да превземат изборите. Задачата в действителност не бе извънредно трудна. Престижът на руската униформа стигаше. Комисарите обаче усложниха сами своето положение, като се превърнаха от представители на царя, хора от една висша раса, в обикновени агитатори. Тяхната агитация бе разпалена, нетолерантна и крайно недобросъвестна. Те казваха на населението:
„Великото народно събрание ще се събере в г. Свищов; князът ще стои в параход на Дунава и ще чака да му се отговори, каквото той желае, и ако Народното събрание не го послуша, той ще си отиде; после ще дойде в България турска и влашка войска да мъчи българите; руските солдати и офицери ще си отидат в Русия; добре си помислете, че ако не послушате княза, после никой няма да се смили над вас; руският цар, и той казва; князът ни е заръчал с оръжие в ръка да стоим против всеки българин, който не го слуша, дордето се събере Народното събрание.”
Разбира се, и либералната агитация не се отличаваше с голяма истинност. Дописникът на „Марица“ бе чул един либерал да казва на селяните:
„Князът е немец и наш враг; щом си отиде, няма да плащаме никакви данъци.“
Изкусни агитатори, либералите биеха винаги на опнатата струна на народната душа: парата. Превратът биде представен от тях като едно обширно съзаклятие на княза и чорбаджиите да плячкосат България. Истинско безпокойство почна да се поражда у княза при тая перспектива и той трябваше сам да тръгне по обиколка, за да разуверява населението. На 13 май, придружен от Хитрово, той потегли за югозападния край на княжеството и посети Радомир, Дупница, Кюстендил и Самоков.
Пътуването далеч не бе триумфално. В Радомир и Самоков еснафите поднесоха на княза колективен адрес за запазването на конституцията. В Кюстендил и Дупница се забелязваше същото опозиционно настроение.
Очевидно след първите моменти на обезнадеждване либералите бяха успели да развълнуват умовете. Князът се върна в София с лоши предчувствия; той бе тъй впечатлен спрямо лошите симптоми! Навикнал на акламациите на множествата, хладнината, с която мислеше, че тоя път са го посрещнали, нараняваше у него интимната амбиция на човек, жаден да го обичат. Между туй Ернрот, който нищо не виждаше от тая сантиментална трагедия в душата на княза и който като руски бюрократ не даваше на популярността никаква цена, усилваше репресиите. На 24 май той учреди при чрезвичайните комисари специални военни съдилища. „Тези съдилища, гласеше указът, ще съдят само онези престъпления на органите на изпълнителната и полицейската власт, които имат характер на възбуждане на мятежи и неподчинение на законно установените власти.“ Създаването на тая извънредна подсъдност произведе в страната силно впечатление на терор. Уплахата бе толкова по-голяма, че законът предвиждаше за цялата гама от отбелязаните престъпления, твърде разтегаеми сами по себе, само две наказания: застрелване или затвор до един месец. Едва ли някога съвестта на съдии е била поставена в необходимостта да избира между такива крайности. Но за съдии едва ли тук можеше да става дума: това бяха военно-административни чиновници, готови да издадат смъртна присъда при пръв знак на началството. Привидният мотив на тая варварска мярка бе уж намерението на либералите да подигнат бунтове. В действителност целта на Ернрота бе да затвърди в населението идеята, че той не ще се спре пред никаква жестокост. Щом като името на императора бе ангажирано в сполуката на преврата, за Ернрота не можеше наистина да има колебание – той трябваше или да успее, или да сломи своята кариера. Борбата при тия условия бе неравна. Собствено, нямаше даже място за борба. Срещу руския военен тероризъм либералите решиха да потърсят помощта на европейската демокрация.
(…)
Без да се стряскат от никакви протести на чуждия свят, чрезвичайните комисари продължаваха в България своето сурово полицейско дело. Всичките груби похвати на руския милитаризъм бяха пренесени тук и прилагани без даже оная смътна боязън, която у Русия буди поне името на царя. Князът, Ернрот, Хитрово бяха им казали: „Сполучете!“ – и те вървяха яростно към целта, тъпчейки със своя солдашки ботуш и закон, и понятия за държава, и човешко състрадание. „Независимост“ обнародваше във всеки брой имена на пребити хора…
Отначало либералите се стесняваха да нападат руските офицери; сетне „Независимост“ се нахвърли върху тях с голямо озлобление. Не бе пощаден накрая и Хитрово. До него Цанков отправи едно гордо отворено писмо, станало просто поради фразата „за меда и жилото“.
Писмото е написано с нервозен, стегнат, буен език. Цанков описваше историята на преврата, извършен след смъртта на Александър ІІ, напук на неговия завет, насилията над конституцията, буйствата срещу народа, и свършваше:
„А що виждаме от друга страна? Виждаме:
1) Руските офицери кръстосват по княжеството за сметка на бедния български народ, събират чрез стражари тоя народ по разни пунктове и му разправят от името на руския цар и на руския народ, че той трябва да се съгласи на всички искания на княза; че ако княза си отиде, турците пак ще завземат България, и пр.
2) Самият руски представител, т.е. вий, господин агенте, пътувате заедно с княза по княжеството, като го придружавате от място на място. Целта на княжеското пътуване ни е известна. Но с каква цел го придружава руският представител? Оставам на вас, господин агенте, да помислите и да решите в каква смисъл народът ще изтълкува това спътничество…
Аз изброих тук само стотната част от това, което се извърши за успешното унищожение на нашата свобода, която, както вярно се изрази вашият предшественик, ний изкупихме ако не с нещо друго, то поне с нашето петвековно страдание.
Не бях довършил настоящето писмо, когато ми донесоха някакъв си „Голос Русского“, който се явява за българския народ апостол на неговото спасение. На тоя безименен „Голос“ аз ще отговоря с глас на именен. И ще му кажа само това: че такива и подобните тем руси заставят и българите, както заставиха и сърбите, да си припомнят думите, които един древен мъдрец отправи към пчелата: „Не ща ти нито меда, нито жилото“…
Ако това мое писмо остане вопиющ глас в пустиня, аз ще се утешавам с това, че изпълних своя дълг пред моето отечество и пред моята съвест и че всичко изказах навреме. О грядущем грядущие…”
Писмото на Цанкова бе едно дело на голяма смелост. Страната изтръпна при факта, че един българин е могъл да се отправи публично спрямо един представител на Русия с тоя горд, изобличителен и неустрашим език.
(…)
На 2 юни се обнародва един указ, с който се назначаваше във всяка избирателна околия по един подкомисар, руски офицерин, „който да наблюдава за правилността на действията по изборите“. Тоя указ е един от най-странните документи от това време. Той даваше на подкомисаря най-безгранични права не само върху манипулацията с бюлетините, но и върху личността на избирателите. Друг един указ донасяше ново разпореждане, съвсем фантастично: всеки избирател трябваше да написва бюлетина си в присъствието на един руски офицер.
„За да не стават измами“, обясняваше Ернрот на агентите.
Истината бе: „За да не дръзне някой да гласува за либералите.“
(…)
Между туй изборите наближаваха. Те бяха определени за 14 юни; на 21 юни трябваше да стане според тогавашния закон втората балотировка.
Либералната партия откри избирателната борба с една чудесна прокламация. Нейните къси фрази издаваха могъща бойна енергия; вдъхновението ѝ е високо, горчиво, гордо, с нещо от това презрение към противника, което дава на човека съзнанието, че той има за себе си правото и историята. Тя казваше:
„Съществующите договори между княза и народа бидоха разкъсани. Законното правителство биде свалено и заместено с друго, незаконно и иноземно. Редовното Народно събрание биде презряно и оттикнато. Конституцията – нарушена, народната воля – насилвана, свободата на словото – задушена, правосъдието – притиснато, злокобно извратено и зловещо насочено.
Страх и ужас навсякъде се е възцарил.”
Явно насочени срещу русите, срещу самия княз даже, бяха следните яростни думи на възбунтувания национален дух:
„Далеч от хора непознати, чужди и пришелци, които и да са те и каквито и да са те!“
Прокламацията свършваше с един тържествен и почти религиозен позив, през който минаваше трепетът на големите исторически кризи:
„Припомваме ви величината на отговорността, която имате пред бога и пред потомството.Призоваваме ви на длъжността към отечеството…”
Прокламацията бе подписана от Каравелова, П. Р. Славейкова, Д. Цанкова и Н. Сукнарова. На другия ден и четиримата бидоха арестувани в къщите им.
(…)
Колкото забъркани и разнородни да бяха понятията на петербургските меродавни кръгове за целите на руската политика в България, заповедите да се поддържа безусловно превратът оставаха неизменни и изборите се произведоха от руските офицери, както една тактическа задача.
Както и трябваше да се очаква, изборите се придружиха с голям терор. Арести, побои, изкуствени скандали, цялата гама на избирателните насилия биде изчерпана.
Водителите на либералната партия бидоха разпръснати от полицията, интелигенцията се спотаи, печатният текст заглъхна. Спря и „Независимост“. Последните думи на тоя вестник бяха трогателни. След като бе посочил на веригите, които в Свищов бидоха изковани за България, той се провикваше:
„Но духът народни ще го оковат ли? Мъжественото българско сърце ще го задушат ли? Крепката, старинната българска воля ще я умирят ли?
Възпоминанията ни към светлото наше минало и мечтите ни за още по-светла българска бъднина ще ги изкоренят ли?
Сенките на толкозито наши народни мъченици и български юнаци ще ги премахнат ли?
Не, не, никога и никак не!
Чужденци – сред пладне, с нечувано варварство, пред целия български свят, явно, дерзко, невъзмутимо – заграбиха, поробиха България, оковаха във вериги нас – български синове, чеда на мъченици, – които ще си останем мъченици…
Това са нашите думи в края на прекрасния ден на кратката ни свобода.
„Независимост“ изпълва длъжността си пред бога и пред народа.
О, жална, злочеста майко – майко Българийо!!!“
Тази потресающа статия, която почва с горда самонадеяност и внезапно се задавя в хленч, бе отпечатана с едри букви и заградена с черни линии като некролог. Това бе наистина некрологът на Българската конституция, великият мъртвец, който като Лазаря трябваше да възкръсне след три години.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение