Наръчникът на Павич за гадаене

Да четеш Павич, е като да се упражняваш в напускане на собственото си тяло. Изпитваш и опиянение, и яд, че малцина могат да споделят това пиянство. След „Хазарски речник” и романа-клепсидра „Вътрешната страна на вятъра”, „Последна любов в Царирад” е още един повод да го обявим за чародей. Забавна е, на моменти сладко непроницаема е тази приказка за любов, война и смърт, ситуирана в Източна Европа по време на Наполеоновите войни. Унесен в този примамлив свят, в който картите Таро са екзотичен комплимент, читателят в началото се чувства като натрапник. Но му олеква, защото се оказва сред свои хора, всеки от които крие в себе си тайна.

Докато следим приключенията на лудия поручик Софроний от Триест, кавалерист със смесена кръв, откъснат от прочутия си баща, се срещаме с още плеяда герои. Сюжетната нишка се заплита около съдбите на две враждуващи фамилии – Опуйич и Тенецки, и ни потапя в техните страсти и авантюри, подправени с притчи и суеверия. Главният герой е потомък на знатен род и притежава смесица от полуреални качества: той е елегантен конник, неоспоримо мъжествен, но „с отнесена, женска усмивка на лицето”, и природен феномен, защото живее в състояние на постоянна сексуална възбуда. Тъй като е „смесен от две кърви, сръбска и гръцка, иска да превърне безсъницата в дъга, а съня в дюкян”. Хомосексуалността е извън полезрението на Павич, затова пък няколко пъти ще се натъквате на кръвосмешение. Героите в този „наръчник за гадаене” знаят, че ако вървят в посоката, в която страхът им расте, значи са на прав път. Но онези, които обича, Бог награждава едновременно с най-голямото щастие и най-голямото нещастие:

„Така започна една велика любов. А от великите любови се старее бързо. От великите любови се старее по-бързо, отколкото от дълъг, тежък и нещастен живот. Йерисена яздеше на своя конник далече през непознати пространства и се връщаше уморена, радостна и задъхана от дългия път… Сред общото нещастие и поражение те бяха щастливи, бяха успели и това никога нямаше да им бъде простено“.

Не от всеки трик става роман, но Павич е изобретател, за него да напише книга със 100 финала, след като е нарисувал пейзаж с чай, е игра. Героите на „Последна любов в Цариград“ са насилствено разединени от война, която не са избирали, и всеки от тях търси своята идентичност и място в света. Книгата така ще ви упои, че ще забравите за всичко, което може да ви отвлече от гъстия поток на повествованието. Преплитайки сънища, натрапчиви мисли, приказни мотиви и цитати, Павич създава уникален свят, в който въображение и реалност непрекъснато се размиват, а абсурдът е издигнат в култ.

„Махаше с ръка и заключаваше, че съдбата на една жена винаги се решава от някое „Да”, а на мъжа – от някое „Не”.“

„Победата няма деца, има само баща. А децата на поражението са много. Помисли кой е по-силен? И какво става с победителите след победата? Страшен, брадат и непознат за тебе човек, въоръжен до зъби, кален до шия, се появява неочаквано вкъщи, изплашва те до смърт с непознатата си миризма, целува майка ти, преди ти да успееш да излезеш от стаята и да разбереш, че това е баща ти.”

„Половината наша любов остава за нас – другата половина е предназначена на Бога. Там тя трае винаги, независимо какво се случва с нашата половина.”

„Той мисли по начина, по който другите сънуват”, казва за Павич американският критик Робърт Кувър. Когато шедьовърът „Хазарски речник” излиза във Франция, е приветстван като „първата книга на XXI век”. Макар да е своеобразна реконструкция на три отдавна изгубени речници – еврейски, мюсюлмански и християнски, общото впечатление, което романът произвежда, не е конфронтация между тези три религии, а между поезията, от една страна, и всички религиозни догми, от друга. Това подтиква един виден немски литературен теоретик да го определи като манифест на религиозната толерантност. Преведен на десетки езици, „Хазарски речник” е роман житие-трилър-апокриф. Бихте могли да го четете в безпорядък, да се повозите на изобилието от препратки и да си проправите собствен път до края. „Речникът” повежда читателите си към древни царства из четирите посоки на света, за да ги остави в ненадеен момент срещу безжалостната действителност, сами да преценяват на коя страна е правдата. На основата на действително събитие – приемането на юдаизма от хазарите през VIII век, Павич изгражда художествена мистификация със средновековен привкус, ерудирана сплав от история, измислица, легенди и мистика, същинска енциклопедия на духа, един от ключовете към която дава самият той в интервю от 1990 г.:

„Хазарски речник“ може да се възприема като „метафора на всеки малък народ, чиято съдба се определя от борбата между висши сили. Малкият народ винаги е под угрозата на чужди нему идеологии“.

Павич не пише книги, а те кани на шведска маса, където има от всичко по малко, и всички са добре дошли. Традиционното животоописание нито може да обеме, нито да разграничи личността от творческите му инвенции. Той затова казва, че няма биография – има само библиoграфия.

Роден в Белград в семейство на интелектуалци, Милорад Павич е полиглот от ранна детска възраст, учи литература в Белградския университет и получава докторска степен от Загребския университет. След кратки престои в Сорбоната, Париж, и във Виенския университет, той се изявява като преподавател по история на сръбската литература в университетите в Нови Сад и Белград и като гост професор във Фрайбург и Регенсбург. Освен, че е автор на 26 книги с поезия, пиеси, разкази и романи, преведени на 30 езика, той е преводач на Пушкин и Байрон, член на Сръбската академия за наука и изкуство и на Европейското дружество за култура.

Произведения като „Хазарски речник” и „Последна любов в Цариград” му носят световно признание и място в пантеона на постмодерните писатели в компанията на Хорхе Луис Борхес, Итало Калвино, Умберто Еко. Павич нееднократно е спряган като достоен лауреат на Нобелова награда, но така и не я дочака, защото ни напусна още през 2009 г., загърби окончателно този сух, обръгнал на илюзии свят.