„Народът да бъде твърд като елмаз“

Въстанието, след което се ражда Второто българско царство, започва на Димитровден, 26 октомври, 1185 година. Братята Теодор (Петър) и Асен канят в Търново гости от близки и далечни места. Поводът е освещаването на изградения от тях храм, посветен на Солунския чудотворец. Междувременно дългите войни на византийците са изпразнили хазната и българите в Мизия са натоварени с непосилни данъци, за да я запълнят. Животът под чужда власт изглежда все по-труден, а паметта за силното българско царство става все по-жива.

Времената изглеждат благоприятни за въстание. Двамата братя, които според френския хронист Робер дьо Клари преди въстанието са снабдявали императорската армия с ездитни коне, са оглавявали и български военни сили – обичайно явление във византийската армия през онази епоха. Два месеца преди началото на въстанието те се срещат с император Исак ІІ Ангел, който публично ги опозорява. По-големият брат Теодор се обявява за български цар и приема името на „светия цар“ Петър в израз на възобновената държавна традиция.

За това въстание пише в своята „История“ византийският хронист Никита Хониат, придружавал императора в похода за потушаване на въстанието. Предлагаме ви част от текста на хрониста, в който геройството на българите, извоювали независимостта си, личи между редовете.

Въстанието на Асен и Петър

Понеже мизите явно замисляли въстание, и начело на това зло застанали онези хора, за които споменах, императорът излязъл на поход срещу тях. Но не трябва да изпускам в разказа си и следните неща. Власите се колебаели най-напред и не се решавали да започнат въстанието, към което ги подбуждали Петър и Асен, понеже предугаждали важността на това дело.

За да освободят от този страх своите съплеменници, братята издигнали молитвен храм на името на великомъченик Димитър. Те събрали в него мнозина бесновати от двата народа с кървясали и облещени очи и с разпуснати коси, а и иначе носещи точно белезите, които имат хората, обладани от бесовете. Те внушили на тези екзалтирани да повторят, че бог е отредил свобода на българския и влашкия народ и че е съгласен да се отърват от дългото иго. Поради това и христовият мъченик Димитър напуснал главния град на солунчаните и тамошния храм и пребиваването си при ромеите, а дошъл при тях, за да им бъде помощник и покровител в делото. Като се спирали за малко, тези побъркани хора внезапно избухвали още повече, отново изпадали в припадък и започвали да викат и крещят бясно и пронизително, че не е време да се седи, но да се грабне оръжие в ръка и да се тръгне срещу ромеите. А заловените във войната да не се взимат като пленници, но да се колят и избиват безмилостно; да не бъдат освобождавани срещу откуп, да не се отстъпва на молби, сърцето да не се размеква пред коленопреклонни умолявания, но [народът] да бъде твърд като някакъв елмаз, непреклонен пред всяка молба и да избива поголовно всички заловени. Увлечен от такива пророчески слова, целият народ масово взел оръжие. А понеже веднага им провървяло във въстанието, те още повече се уверили, че бог гледа благосклонно на тяхната свобода. И като им се сторило, че тяхното отцепване и бунт са недостатъчни, се пръснали и по градчетата и населените места оттатък Хемус.

А единият от братята, Петър, увенчал и главата си със златен венец и на краката си обул и пристегнал пурпурни обувки. Като се отправили към Преслав (това е много стар град, цял направен от печена тухла и по-голямата му част е обкръжена от Хемус), те видели, че обсаждането му не е безопасно. Затова отминали и се спуснали от Хемус. Като нападнали внезапно и други ромейски градчета, те задигнали много свободни ромеи, много волове и впрегатен добитък, както и значителен брой други домашни животни. И тъй Исак излязъл срещу тях. А те пък завзели мъчнодостъпните и непроходими места и дълго се съпротивлявали. Но паднал, изпратен ненадейно от бога мрак, който го направил свое покривало, и покрил планините, пазени от варварите, които били застанали в засада по тесните места на проходите. Ромеите ги нападнали ненадейно и ги пръснали, като всели ужас у тях по този начин.

Предводителите на това зло и на войската, именно Петър и Асен, и каквато имали около себе си въстаническа дружина, се устремили към Истър, както в Евангелието стадото свини към морето. Те го преплували и се съединили със съседните им скити. А императорът, като можел да обходи цяла Мизия, понеже никой не щял да му попречи, и да постави гарнизони в тамошните градове, много от които са край Хемус и повечето или почти всички са построени на стръмни скали и на височини, които стигат до небето, не направил нищо подобно. Той изгорил кръстците с жито и подведен от фалшивите [молби] на срещнатите власи, веднага си тръгнал оттам, оставяйки тамошните работи още неуредени. С това [императорът] направил варварите още повече да вирнат носа си срещу ромеите и още повече ги одързостил.

А императорът, като стигнал в столицата, започнал да се гордее с постигнатите успехи, така че един от съдийското съсловие (той бил Лъв Монастириот) казал, че душата на Василий Българоубиеца страда, защото императорът пренебрегнал неговата разпоредба и завещанието, което той оставил в Состеновия манастир, и че затова власите се разбунтували. Така той очевидно се подигравал и присмивал, като че ли [Василий] се бил излъгал в разпоредбата си; той казвал, че императорът отново е довел до предишното подчинение и робство въстаниците, но се върнал скоро и без да се бави дълго време като него, който като с веща уста и от делфийски оракулски триножник напусто бил изрекъл празни пророчества, миришещи на лъжа. А варварите около Асен, като преминали Истър и се свързали със скитите, събрали оттам според желанието си твърде многобройна съюзническа войска и се върнали в родината си Мизия.

Като я намерили съвършено изчистена и изпразнена от ромейската войска, те навлезли и още по-високомерно, като легион духове, се съединили със скитска войска. Поради това не били доволни, ако можели да спасят своите имоти и да постигнат управлението само на Мизия, но нямало да се спрат, ако не нанесели твърде големи вреди и на ромеите и не обединели управлението на мизи и българи в едно, както било някога.

И успехът щял да бъде двоен, ако сам императорът бил излязъл отново срещу въстаниците. Обаче той отложил своето заминаване за друг път, а главнокомандването възложил на чичо си, севастократор Йоан. Този не ръководел войската колебливо, а, напротив — твърде похвално и в сраженията навредил значително на неприятелите, които съсредоточили немалка съюзническа войска и се спущали на поле, удобно за езда. Но скоро длъжността стратег му била отнета, защото се домогвал до царската власт. Военното ръководство приел кесар Йоан Кантакузин, който бил женен за сестрата на императора. Той бил човек с прилична външност и с богат опит във военната тактика, но тогава не ръководел добре войната срещу власите. Поради това Алексий Врана  поел главното командване.

(…)

Императорът, смутен със закъснение, съжалявал относно мизите, загдето при първото си нахлуване не уредил добре нещата в неприятелската земя, но се дигнал и си отишъл оттам, като че ли неприятели, стреляйки, го преследвали. Той не бил поставил ромейски гарнизони на крепостите, нито бил взел от варварите най-видните лица за заложници. И тъй тогава той тръгнал от столицата  с малцина свои хора. Защото бил чул, че мизите не се движели вече из планините и хълмовете, но, като събрали наемна скитска войска, били се отправили в околностите на Агатопол  и ги опустошавали с все сила, причинявайки термерийски злини. Останалата войска се събрала, извикана от него срещу ненадейното и силно нападение на варварите, и той нагласил нещо подобно, като се надявал, че занапред ще спре враговете и че и неговите хора не ще бъдат така непокорни в този незабавен втори поход срещу власите, ако той пак привдигне оръжие срещу тях и възседне бойния си кон. Когато стигнал при Тавроком  [това е малко селско имение и не е много далеч от Адрианопол], той изчакал там да се съберат войските, а бил заповядал и на кесар Конрад да тръгне, без да се бави. То този явно бил недоволен от благосклонността, която получил от императора, като неотговаряща на императорски зет и несъответствуваща на неговия род. А и виждал, че извънредно големите му надежди се ограничили само до едни обувки, които не били различни по цвят от обувките на мнозинството — сиреч бил получил отличителните обувки на кесарите. Освен това той тръгнал от своята земя като кръстоносец и възнамерявайки някога да се запъти за Палестина, която вече била завладяна от египетските сарацини, само мимоходом сключил брак със сестрата на императора. Той се бил съгласил да тръгне с императора и да вземе участие в предстоящата война. Но когато волята божия се противопоставила и ромеите трябвало още да пострадат от мизите, той си променил намерението. Съоръжил здрав, новоскован кораб и решил да тръгне за Палестина…

А императорът отдели около две хиляди избрани войника, даде им оръжия и бързоноги коне и от Тавроком се насочи към неприятеля, като нареди целия обоз и обозните слуги да дойдат в Адрианопол. Някои от съгледвачите съобщиха, че [неприятелите] опустошавали селата около Лардея, че избили твърде много хора и не по-малко пленили и че като се награбили с много ценни неща, били решили да се върнат. И тъй, през нощта, под звука на тръбата, императорът възседнал коня си и тръгнал. Като стигнал до едно селище, наречено Бастерна (между Ямбол и Елхово – б.р.), той даде там отдих на войската, понеже неприятелите не се появяваха. Подир три дни той се дигна оттам рано сутринта и тръгна право към Бероя. Но още не беше изминал и четири парасанги, когато пристигна един лековъоръжен мъж, по чието лице беше изписана лоша вест, и като често си поемаше дъх, каза, че неприятелят се връща някъде наблизо с плячката, като обикновено бавно се движи по две причини — първо, защото не виждал никакъв противник, и второ — защото били натоварени с твърде много плячка.

Прочее императорът раздели веднага войската, която беше с него, между военачалниците и като определи бойния ред и ѝ каза да върви по пътя, по който бе съобщено, че се движи неприятелят. А когато ги забелязахме и ясно ги видяхме (защото и аз придружавах императора като подсекретар), скитите и власите предадоха плячката на някои от своите части и им заповядаха да избират най-кратките пътища и да вървят напред, докато стигнат до планините. А останалите се сгъстиха и дочакаха яздещите срещу тях ромеи, като започнаха да се сражават по бащиния си обичаен начин. Те нападаха, като ту хвърляха стрели, ту удряха с копия. След кратко време промениха нападението в бягство и предизвикваха противника да ги преследва като бегълци. И отново, по-бързо от птиците, които порят въздуха, те се обръщаха с лице към идващите срещу тях неприятели и влизаха в бой, като се сражаваха много по-храбро. Повтаряха това много пъти, така че взеха вече надмощие над ромеите и не помисляха вече да се обръщат назад, а като извадиха мечовете си и нададоха някакъв ужасен вик, нападнаха ромеите по-бързо от мисълта. Настигнаха едновременно и тези, които се сражаваха, и онези, които бяха уплашени, и започнаха да ги косят. И за малко в този ден скитите щяха да пожънат голяма слава и да се възгордеят над нас. Ние щяхме да бъдем опозорени от този безумен народ, ако сам императорът не беше дошъл на помощ със своята още незасегната фаланга. Тръбите, които засвириха бойна песен, медноустите рогове, които затръбиха, и образите на драконите, които се виждаха, издигнати на копия и развяващи се на вятъра, изплашиха неприятелите, понеже даваха представа за по-голяма войска.

Прочее тогава императорът измъкна малко нещо от плячката като от уста на зверове и достигна в Адрианопол, като пренебрегна пътя, по който щеше да върви. Но тъй като варварите не се укротиха, той отново пое по пътя, който беше изоставил. Като стигна при Бероя, той прекрати набезите на скитите и мизите благодарение на твърде опитни военачалници, но не по-малко и благодарение на самия себе си. А те, макар и да се страхуваха от ромеите и да се обръщаха в бягство, когато императорът се появяваше, все пак незабелязано отново нападаха, втурвайки се някъде уж за да се сражават и даваха вид, че нападат, а в същност отиваха другаде и винаги постигаха някакъв успех. А и когато императорът пристигна в Агатопол, за да прекрати набезите на варварите, те опустошаваха селищата, които бяха съвсем близо до Филипопол. Когато пък той дойде при пострадалото място, те отново препуснаха в онези места, от които императорът се беше вдигнал. Това правеше единият от братята Асен, който беше извънредно съобразителен и твърде способен да намира щастлива развръзка в затруднено положение.

Прочее императорът реши отново да влезе в Загора и да се опита, доколкото може, да възпре мизите. Като тръгна от Филипопол, стигна в Триадица. Защото той беше чул, че оттам пътят към Хемус не е съвсем непроходим, но че има места, където може да се мине направо, че има в съвсем достатъчно количество вода за пиене и по пътя трева за впрегатния добитък, стига само човек да пътува там в подходящо време. Но когато слънцето се наклони и пое зимния си път, реките се сковаха от студ и понеже тамошният климат е изобщо северен и студен, натрупалият се много сняг покри лицето на земята и не само изпълни пропастите, но затвори и вратите на къщите. Тогава императорът отложи начинанието си до пукването на пролетта и разпусна войската да станува в тамошната провинция, а самият той с леко въоръжение се върна в столицата, където се развличаше с конни състезания и се наслаждаваше на зрелища. А щом настъпи пролетта, той отново потегли и пристигна при мизите. Прочее той прекара [там] цели три месеца, мъчи се твърде много да превземе крепостта, именувана Ловеч, и оставяйки пак незавършено начинанието си, тръгна оттам и се върна в Цариград. Прелестите на Пропонтида приятните ѝ сгради, ловът и конните състезания като че ли приковаваха нашите самодръжци и не им позволяваха за дълго да прекарват навън, но ги караха да стават бегълци и да се стремят към тях. Тогава императорът плени и жената на Асен и взе за заложник другия му брат Йоан. Но и при това положение работите отиваха към по-лошо.

(…)

Тези неща завършиха по този начин. Тогава и един от пленените свещеници беше заведен към Хемус като пленник. Той молел Асен да го пусне, като го призовавал за милост поради едноезичието им — той знаел езика на власите. А той отказал, като рекъл, че си бил поставил за цел никога да не освобождава ромеи, а да ги погубва, защото това искал и бог. Като въздъхнал дълбоко и със сълзи на очи, свещеникът, казват, отговорил на това, че и към него бог няма да се покаже състрадателен, загдето той не помислил да окаже милост на един беден мъж, близък на бога поради свещеничеството си, че краят на живота му е близък и няма да настъпи чрез естествена смърт като в спокоен сън, а както обикновено става с тези, които предпочитат да убиват с меч. И предсказанието на божия служител не закъсня. Защото малко по-късно, като се връщаше в Мизия, той беше убит от един свой приближен. Ето по какъв начин беше погубен: един мъж, подобен на него и по вид, и по характер, и който беше гледан от него много благосклонно (името му беше Иванко, а тази дума значи Йоан), тайно имал връзка със сестрата на жена му. Прочее, като разбрал за тази връзка, [Асен] най-напред поискал обяснение от жена си и я заплашил със смъртно наказание заради мълчанието ѝ около станалото. Когато жена му с разни приказки успокоила убийствените му погледи и пориви, а след това и прибавила, че напразно се сърдел на нея, защото и той добре знаел за тази връзка, той прехвърлил гнева си от жена си на Иванко и изпратил да викат човека късно през нощта без изобщо да успокои възбуждението си. Този, като помислил, че не без причина и вина го търсят ненавременно, отложил отиването си за сутринта. Но понеже [Асен] отново настоявал и не можел да търпи бавенето, което смятал за пренебрежение, Иванко, който най-сетне се сетил за причината на повикването му, се посъветвал с роднините и приятелите си какво да прави. Те му внушили да препаше дългия си меч, да го скрие под дрехата си и да влезе. И ако Асен излеел гнева си спокойно, ако сдържел кипналото си негодувание срещу него, ако изобщо се задоволел с наказание, което не застрашава живота, да понесе мъжествено и да иска извинение за провинението, в което бил уличен. А ако [Асен] вдигнел меча си срещу него, тогава и той да се покажел смел, да побърза да предотврати това, което тутакси щял да понесе, да му нанесе смъртна рана и да изпрати в ада този безсрамен и кръвожаден човек. Той така и направил. Понеже варваринът съвсем не мислел да се покаже умерен, а веднага, при първия поглед, се озверил и затърсил убийствения си меч, Иванко успял да го удари в слабините и го убил. И тъй Иванко веднага избягал и отишъл при съучастниците в делото си. Той им известил за станалото, решил заедно с тях да вдигнат бунт, защото братята на убития и каквито имал роднини и приятели нямало да останат спокойни. И ако постигнели целта си, те щели да управляват и земите си, и самата Мизия по-справедливо и по-законно от Асен, нямало да решават всичко с меч, както убитият, и да вършат това, което им внушава гневът. А ако намеренията им пропаднат и изобщо не се осъществят, те щели да се прехвърлят на друг кораб и да поверят делото си на тези, които управляват ромейската държава. Прочее още същата нощ те не само че утвърдили решението си, но подбудили и мнозина да вземат участие в плановете им. После завзели Търново (той е най-укрепеният и най-красивият от всички градове при Хемус, обкръжен със здрави стени, пресечен от малка река и изграден на върха на една височина) и се опълчили срещу Петровите хора, защото с настъпването на зората мълвата за смъртта на Асен се била разпространила не само в стените на Търново и извън тях, но и надалече. И тъй, понеже Петър смятал, че няма лесно да унищожи Иванко, нито пък този можел да отблъсне Петър, последният гледал да протака, като мислел, че единствено това изчакване ще сломи противника му Иванко. Той пък разбрал, че трябва да прибяга при императора на ромеите и с помощ оттам да надвие противниците си. Казваше се също, че Иванко убил Асен  по внушение на севастократор Исак, който и с твърде много други обещания го подбудил за това, а освен това го окуражил и като му предложил да му даде за жена собствената си дъщеря Теодора, Само че той умрял в затвора, преди да било извършено убийството. А Иванко извести на императора за станалото и го подканяше да изпрати някого с войска, за да завземе Търново и да се бори заедно с него за цяла Мизия. И може би щеше да се случи нещо благоприятно за ромеите, ако императорът при това съобщение веднага се беше заел усърдно да уреди нещата и, след като би взел Търново, би придобил лесно и без труд цяла Мизия. Но в този момент тоя ленив човек се скри в двореца отново, както червей се свира в дупката си, и изпрати протостратор Мануил Камица, като го назначи за стратег.