Народни съдии, не е нужно страхливо да се придържате към закона

Спомените на немския журналист и историк Себастиан Хафнер, чието истинско име е Раймунд Претцел, са написани в емиграция през 1939 г. Но разказът за Германия в периода 1914 – 1933 г., между Първата световна война и идването на нацизма, е жив и ангажиран спомен за причините, довели до трагедията, белязала целия ХХ век.

Първоначално Хафнер нарича мемоарите си „Моят дуел“ – антиподна препратка към „Моята борба“ на Хитлер, но по-късно се спира на по-неутрално заглавие, за да не замърсява прецизния до болка анализ на подводните течения, превърнали цял народ в заложник и съучастник на един зловещ, макар и харизматичен, лидер.

Изводите, които Хафнер прави, са плашещи с актуалността си. Той говори за това как цяло поколение е било лишено от тежест под предлога, че от него е свален баласта на предходното. И това е лишило хората от устойчивост и равновесие. Всъщност вместо излишни тежести са били отстранени важни ценности като съвест, здрав разум, принципи и морал. Най-вече е била загубена правилната дефиниция за свобода, била е подменена – процес, който се наблюдава и днес не само у нас.

В публикувания откъс се вижда как дори стабилността на юриспруденцията, неотменимостта на законите пада в жертва на политически амбиции и как при малко по-силен натиск и демонстрация на сила, всички може да се окажем жертви на индивиди с не особено благородни помисли.

Авторът на тези разтърсващи мемоари, докторът по право Себастиан Хафнер (1907 – 1999), през 1938 г. емигрира в Англия и работи там за „Обзървър“. След завръщането си в Германия преез 1954 г. пише за „Ди Велт“, по-късно за „Щерн“. Автор е на цяла поредица монографии, сред които „Уинстън Чърчил“ (1967), „Бележки за Хитлер“ (1979), „Исторически вариации“ (1985), „От Бисмарк до Хитлер“ (1987) и др.  Той е един от най-авторитетните журналисти на своето време, Хафнер разбунва духовете и след смъртта си, когато е открит ръкописът на „История на един германец“ – книга, писана през 1939 г. и останала непубликувана.

„Тя е не само напомняне за миналото, за това как „пречупеният кръст беше отпечатан върху германския народ… като върху някакво като че ли безформено, податливо, кашаво тесто“, но – от перспективата на днешния ден – и актуален спомен за възможно бъдеще, от което човечеството не би могло да емигрира”, казва в анотацията си издателство „Аквариус“, което публикува мемоарите на Хафнер.

Предлагаме ви откъс от „История на един германец“, предоставен от „Аквариус“.

„Приобщаването“*, с други думи – разполагането на нацистки кадри във всички ведомства, местни органи на властта, големи компании, ръководства на съюзи и прочие обединения продължаваше, но сега вече систематично и по един педантично установен ред, със закони и разпоредби, а не толкова чрез самоволни и непредвидими отделни акции. Революцията започна да придобива чиновническо лице. Възникна нещо като „фактическа реалност“ – нещо, към което германецът по силата на стар навик не можеше да се отнесе другояче, освен да го приеме.

Отново разрешиха да се пазарува в еврейските магазини. Въпреки че гражданите се призоваваха да не го правят, а ако някои го правеха, ги заклеймяваха по уличните плакати като „народни предатели“, това все пак се допускаше. Пред вратите на магазините обаче повече не стояха патрули на СА. Да, чиновниците, лекарите, адвокатите и журналистите евреи биваха уволнявани, но сега вече съгласно закона и както си му е редът, според параграф еди-кой си, а се предвиждаха и изключения за фронтоваци и възрастни хора, служили още при кайзера – така че какво повече имаше да се желае? Съдилищата, чиято дейност в продължение на една седмица беше преустановена, можеха отново да бъдат свикани и да раздават правосъдие. Несменяемостта на съдиите обаче беше отменена точно съгласно закона и както си му е редът. На тях, които вече всеки момент можеха да се озоват на улицата, им беше същевременно обяснено, че им била дадена неимоверна власт: сега те не били просто съдии, а „народни съдии“, „съдии крале“. И повече нямало защо така страхливо да се придържат към закона. Дори не било препоръчително. Ясно ли е?

Изпитвах странно усещане, докато седях в апелативния съд, в същата зала както обикновено, на същите скамейки, и се правех, все едно не се е случило нищо. На вратите стояха все същите пазачи и както винаги охраняваха спокойствието на достопочтения съд. Дори съдиите в по-голямата си част бяха същите. Разбира се, съдията евреин от нашата колегия вече не беше тук. Наистина, не беше уволнен – той беше възрастен и отдавна, още при кайзера, беше раздавал правосъдие, – а го бяха натирили в емлячния регистър или в счетоводния отдел на някакъв околийски съд. Вместо него в съдийската ни колегия седеше – странна гледка сред белокосите апелативни съдии – някакъв млад, рус, червенобузест, неизвестно откъде изникнал околийски съдия. Един апелативен съдия е нещо като генерал, а един околийски съдия – нещо като старши лейтенант. Шушукаше се, че извън съда новодошлият имал висок чин в СС. Той поздравяваше с акуратно изпъната напред ръка и с оглушителното „хайл Хитлер“. В отговор председателят на съдийската комисия и останалите възрастни господа махваха неопределено и измърморваха нещо под носа си. По-рано, през паузата за закуска в заседателната зала, те обменяха понякога мисли за събития от всекидневието или някои персонални данни по делата с тих и умерен тон, както подобава на улегнали по-възрастни господа. Тази практика също беше преустановена. Сега, докато ядяха сандвичите си между заседанията, цареше дълбоко смутено мълчание.

Често пъти заседанията протичаха странно. Новият член на съдийската колегия с бодър и самоуверен тон поднасяше смайващи познания по право. Ние, стажантите, с още пресните си знания от изпита, се споглеждахме, докато той докладваше. „Дали пък, уважаеми г-н колега – казваше накрая изключително учтиво председателят на съдийската колегия – не сте пропуснали § 816 от гражданския законник?“ При което новоповишеният съдия, малко като хванат натясно студент по време на изпит, разгръщаше законника и леко смутено, но все така бодро и безгрижно се съгласяваше: „А, така ли? Ами тогава, значи, е точно обратното“. Та това бяха триумфите на старата юридическа школа.

Но имаше и случаи, при които новодошлият не се предаваше, а красноречиво и на доста висок глас изнасяше лекции за това как точно в този случай старото право на параграфите трябвало да отстъпи; поучаваше възрастните си колеги съдии, че трябвало да се гледа духът, а не буквата; цитираше Хитлер; и застанал в поза на сценичен герой, настояваше за някое незаконосъобразно решение. В такива моменти лицата на апелативните съдии представляваха потресаваща гледка. С израз на неописуемо огорчение те свеждаха поглед към папките с делата, докато пръстите им малко нервно си играеха с някое кламерче или лист попивателна хартия. За подобни приказки, каквито сега им се представяха за висша мъдрост, те бяха свикнали да късат на държавния изпит по право; но този път зад тези приказки стоеше държавната власт; зад тях се таеше заплахата от уволнение поради липса на национално-политическа пригодност, криеше се мизерия, концентрационен лагер… Следваше покашляне; „Ние, разбира се, мислим съвсем като вас, уважаеми г-н колега, но все пак разберете…“ И те се молеха за малко разбиране към гражданския законник, и се опитваха да спасят и малкото, което беше останало.

Така стояха нещата в апелативния съд в Берлин през 1933-та. Беше същият апелативен съд, чиито съдии само преди 150 години бяха предпочели да бъдат по-скоро арестувани от Фридрих Велики, отколкото да променят някоя правилна според тях присъда по заповед на кралския кабинет. И досега няма да срещнете ученик в Прусия, който да не знае една легенда от старо време, а тя, без значение дали отговаря на истината, или не, свидетелства за славата на този съд: според нея при строежа на „Сан Суси“ Фридерикус искал да разруши една вятърна мелница, намираща се и днес в близост до двореца, та предложил на мелничаря да я откупи. Мелничарят, който не искал да загуби мелницата си, отказал. Кралят заплашил, че просто ще му отнеме собствеността – на което мелничарят отвърнал: „Да, Ваше Величество, би могло, но ако го нямаше апелативния съд в Берлин!“.

През 1933-та не се налагаше нито Фридерикус, нито дори някакъв си Хитлер да полага лични усилия за „приобщаването“ на апелативния съд и неговото правораздаване. Достатъчни бяха само няколко околийски съдии с бодряшко излъчване, с дръзки маниери и съмнителни познания по право.

Нямаше още кой знае колко дълго да наблюдавам залеза на тази голяма, стара и горда институция. Завършвах образованието си; оставаше ми да преживея още някой и друг месец в апелативния съд на Германския райх. Бяха тъжни месеци, месеци на сбогуване в много отношения. Чувствах се като на смъртно легло. Усещах, че няма какво повече да търся в тази сграда, че духът, който беше господствал в нея, все по-безследно изчезваше и че замръзвам от чувство за бездомност. Никога не съм се въодушевявал особено от правото като професия и не съм държал кой знае колко на съдийско-административната кариера, която баща ми беше предначертал за мен. И все пак именно в тази сграда бях изпитал нещо като чувство за принадлежност и с дълбока печал наблюдавах мрачната ѝ и безславна смърт заедно с потъването на един свят, в който аз все пак не съвсем без родолюбиви чувства, не съвсем безучастно и не без следа от гордост се бях чувствал у дома си. Той се разпадаше пред очите ми, загниваше и се разлагаше, без да можех нещичко да променя; единственото, което ми оставаше, беше да вдигна рамене, както и мрачната увереност, че тук за мен повече бъдеще няма.

---

* Нацистката политика 1933/34 г. под лозунга: „Една държава, един народ, една партия“.