„Нашия народ Съветският съюз го освободи по некакъв друг начин”

Между 1950 и 1954 г., тоест между обявяването на конкурса и построяването на паметника, на високо ниво, в междуправителствени комисии, в Столичния общински съвет и дори в ЦК на БКП текат усилени обсъждания как трябва да изглежда замисленият Паметник на съветската армия.

Запазените протоколи от заседанията на комисията, която оценява предложенията, показват една съвсем различна картина от тази, която се опитват да ни внушат днес защитниците на паметника.

На първо място оригиналното заглавие на композицията е „Посрещане на Съветската армия“. Това става ясно от заглавната страница на протокола от заседанието на така наречената Голяма комисия по приемане на проекта, заседавала на 26 декември 1953 г.

Почти две години по-рано, на 11 февруари 1952 г., същата комисия обсъжда идейния проект, спечелил конкурса. Членове на комисията са видни имена в сталинската епоха на българската култура – някои от тях, като Александър Обретенов, добре приспособени към времето.

Арх. Александър Обретенов е един от основните идеолози и оценители на ПСА. В този момент той е професор по теория и история на архитектурата в Държавната политехника. Интересното е, че той е автор на Мемориала на загиналите през войните, издигнат през 1934 г. там, където днес е градинката на НДК. След края на сталинската епоха арх. Обретенов не губи позиции и само няколко години по-късно е главен редактор и създател на вестник „Народна култура“ и създател и несменяем директор на Института по изкуствознание при БАН – от 1959 г. до 1988 г.

Александър Обретенов не харесва особено много основната скулптурна композиция на Паметника на съветската армия. В подробна статия той обяснява, че тя „противоречи на реализма в съдържанието“, че „образите на боеца, работника и селянката са недостатъчно типизирани“ и „са изгубили националните си черти“.

„Съветският боец в централната група е премного издигнат над останалите и се откъсва от тях“, заявява арх. Обретенов през 1953 г.

По същата причина на заседанието на комисията художникът Иван Петров предлага „съветският боец да се отреже и да се премести малко към работника“. Александър Обретенов допълва:

„Жената да се освободи малко“.

Комисията оценява и физическия облик на фигурите, изобразяващи българските работник и селянка.

„Ние отиваме във всяко отношение към едно разхубавяване на българския народ и трябва да вземем типичното – казва арх. Обретенов. – Кое е типичното? Хубавият наш, социалистическият красив човек да го дадем в най-хубавите пропорции за човешки тип. Тук имаме едра глава, ниски крака, прилича на немкините, а трябва да дадем хубава, стройна жена. Също детенцето тук стои много едро.”

Скулпторът Васил Гачев разкрива и „таен замисъл“ в скулптурната композиция, като настоява разстоянието между фигурите да не се увеличава.

„Трябваше да се почувства, че е по-напред, но трябваше да се почувства, че е покровител и интимен другар, с когото можем да вървим наравно.“

Зам.-председателката на Комитета за наука, изкуство и култура Искра Панова държи да се изясни „какъв характер, какъв печат ще носи паметникът“.

„Това не е паметник в Берлин или другаде. Тук, у нас, паметникът трябва да носи спецификата на нашето отношение към Съветския съюз, към нашата история в момента, в който го строим, трябва да има ведрина, младост, дружба, любов, възторг. Това са неща, качествено различни от другите съветски паметници, издигнати за благодарност на съветската армия“, казва тя.

В изказването ù няма нищо странно. По това време всички са наясно с фактите, те са съвсем пресни в съзнанието им и висшата партийна функционерка ги огласява публично:

„Съветската армия освободи много народи. Нашия народ го освободи по некакъв друг начин“.

Още в партийната обосновка на паметника, по време на най-тясната връзка между България и СССР, в годините на  Сталин, без всякакво съмнение е обяснено какво точно се съдържа като послание в ПСА. И то категорично не е „благодарност за освобождение от фашизма“.

„Това ще бъде паметник на дружбата, паметник на младостта, паметник на българо-съветската дружба, този паметник трябва да излъчва много оптимизъм и много младост. Прекрасни образи трябва да има. Просто да се запечатат и за нас самите, и за целия народ. Какво беше тогава, какво бехме ние, какво сме сега със Съветския съюз.“

Тези думи са запечатани в протокола от заседанието на голямата комисия, основен идеолог, оценител и цензор на паметника. Те изключват тълкуванията, придавани на монумента днес от неговите защитници.