Национален фронт за спасение – или за опозоряване – на България?

Неведнъж съм се заричал да не общувам медийно под собственото си равнище. И никога не съм спазвал заканата си, защото тя би ме обрекла на себеизолираност. Една себеизолираност, която е осъществима само теоретично – не и на практика. Тази практика е националната гражданска ситуация, която ме е обсадила и в която съм заставен да битувам – колкото и да не ми се иска. Да я избегна аз мога не като се себекапсулирам – това би било нереалистично. Да я избегна, аз мога само като си създам нова, по-приемлива среда. Тъкмо това и се опитвам да правя дума по дума – колкото и обречено да е. Въпреки обречеността, аз вярвам на Лафонтен, който в „Двата гълъба” стига до извода, че отсъствието не е решение. Така че и настоящите споделени размисли са опит за морално и гражданско присъствие.

И няма как да не присъствам след реакцията на Валери Симеонов на излъчения тези дни по БНТ Свят филм „Откраднати очи”. Филмът слага пръст в раната: във фокуса на вниманието му е едно от най-чудовищните престъпления на комунистическия режим – т. нар. Възродителен процес. Процеса от средата на 80-те вицепремиерът ни обозначава като „сложен, противоречив и болезнен период от близката ни история, който още не е получил адекватна историческа оценка”. Според мен нищо сложно и противоречиво няма – сложността и противоречивостта са изкуствено привнесени, за да бъдат превърнати в параван, който да прикрие цинизма, жестокостта и издевателствата над турските ни съграждани. Които според автора на декларацията едва ли не сами са си виновни за сполетелите ги беди.

Авторът окачествява като лъжа твърденията на филма, че „невръстни дечица и бебета са били мачкани и газени с тежки бронирани машини, а не от тълпата при протестите на българските мюсюлмани при преименуването им”. Тълпа? Колко удобно, колко извинително звучи – с цялата си наглост родните мюсюлмани дръзват да протестират за това, че властите преименуваха и тях самите, и децата, и бебетата, и дедите, и прадедите им по гробища и гробове, че им сриваха джамиите, че им забраняваха да говорят родния си език! Та тези нагло протестиращи мюсюлмански пълчища са прегазили значи собствените си дечица!

Обстоятелството, че цитираната декларация е подписана не само от Валери Симеонов, а от „Национален фронт за спасение на България”, прави злото още по-зло и грозно. Като българин аз не искам, за нищо на света не искам да бъда спасяван от подобни фронтоваци – подобно спасение на опозоряване ми заприличва. Защото истината е противоположна – цели селища с мюсюлманско население бяха практически окупирани от милицията и армията ни, жителите им един по един бяха привиквани, заплашвани, бити, пребивани и убивани, за да приемат наложените им свише български имена, а танковете и бронетранспортьорите мачкаха, газеха и прегазваха наред къщи и обитатели от всички възрасти.

Виж, със заключението на Симеонов, че „този период още не е получил адекватна историческа оценка”, съм безусловно съгласен. Но да получи адекватна оценка, за мен значи да бъде подобаващо разобличена и осъдена неговата престъпност, варварството му, органичната му несъвместимост с фундаменталните морални ценности, върху които е изградена цялата ни християнска цивилизация.

В онези вълнуващи години на Студената война аз работех като програмен редактор в българската емисия на Радио „Свободна Европа”. Спомням си как броени дни след погрома във фоайето на радиото заприиждаха прогонени от страната български мюсюлмани. Пристигаха ни живи, ни умрели, съсипани морално и физически, с дълбоки и кървящи белези в изтерзаните души – и по телата с белези. Те отчаяно търсеха нашата помощ, съдействието на (западно-) германската държава, за да оцелеят – не само морално. Знаех безпогрешно, че имам само индивидуална (не и колективна) вина, въпреки това обаче за пръв път се засрамих от българската си национална принадлежност. Палачите на тези безпомощни жертви, чиято единствена вина беше, че искаха да носят собствените си имена и да говорят собствения си език, бяха българи като мен – и сред жертвите, и сред палачите имаше мои приятели и мой дълг беше да прокарам разделната линия, границата между едните и другите. Граница, която пронизваше не само политически фронтове, а и собственото ми сърце. А че и днес, повече от четвърт век демокрация, още не сме намерили своето място между вина и изкупление, говори само колко нееволюирали сме морално. Казвам го със съзнанието, че една национална демокрация е убедителна само дотолкова, доколкото съумее да се себеразграничи от предхождащата я диктатура.

Всъщност примитивизмът, пошлостта и парвенющината на Валери Симеонов би трябвало да бъдат само негов – не и мой проблем. След като е вицепремиер обаче, той представлява и мен самия – колкото и да не ми се иска, колкото и да не му се иска и на него. Ето защо като гражданин на Републиката се чувствам лично засегнат, когато моят вицепремиер издевателства физически на граничната бразда над безпомощни старици, решили да упражнят конституционното си право на глас. Не по-малко унизен се чувствам и когато същият вицепремиер влезе в ролята на пазвантин и тръгне да обикаля заведенията по морските ни курорти, за да въдворява в тях ред. А когато същият вицепремиер открива церемониално и ритуално обществени тоалетни, ми идва в земята да потъна. Държавник, който представлява и мен като гражданин, и тоалетната като такава, прави мен и тоалетната съвместими и равнопоставени.

Едва ли ще откриете в целия цивилизован свят вицепремиер, който да влиза периодично в подобни неподобаващи, петнящи и него самия, и всичките му сънародници роли. Обстоятелството пък, че най-голямата ни политическа партия предпочита да управлява рамо до рамо с него, вместо да се разграничи от примитивизма му, говори само, че правителствeната ни коалиция е обединена не от някаква морална кауза, а от властолюбието и сребролюбието си.

Всичко това пък говори колко дълбоко и непоклатимо сме заседнали в балканските дебри и колко безнадеждно далеч сме от духа и смисъла на Европа. За радост на г-н Симеонов и компания. И за моя нерадост.