Национални герои с пушки

Аз не съм изненадана да видя Христо Стоичков на снимка с убито от него животно. Някак той направи всичко възможно през последните години образът му на терена, тогава, когато заради него гледах футбол, да се затрие. На негово място първо се появиха онези забавени телевизионни кадри, на които по движението на устните му отчетливо разбирахме на кой анатомичен орган какво ще му се случи. Това си беше в реда на нещата – все пак говорим за спортист, не за академик от БАН. Пък и футболната стилистика по принцип е по-вкусна с подобни езикови подправки и на голям играч като Христо Стоичков му отива да я ползва така органично.

После образът на Стоичков от терена започна бавно и сигурно да се измества от други негови аватари. Като Христо и банката, чиито клиенти са й скъпи. Или пък Христо и разни други рекламни послания – за алкохол, за бръснене, за застраховане… Има обаче един образ, който в последните години изцяло покри визията за футболния герой и я замени с тази на човек с пушка. На билбордове из цялата страна съм го виждала – великият Номер Осем, прицелващ се с ловна пушка.

Е, онзи ден – логично – пушката гръмна! И в необятното интернет полезрение влезе новият и като че ли най-органичен образ на модерния ляв – този на убиец на животни. В логиката на поведението на Стоичков на терена на вече извън спортния му живот, това изобщо не беше изненадващо. То просто е най-грозната проява на един силно и широко толериран български героичен модел – този на арогантния фукльо.

Христо Стоичков няма проблем. Този човек е доказал какво може на терена и то никак не е малко. Няма сила, която да му отнеме спортната слава и незабравимите моменти на радост и гордост, до които неведнъж ни е довеждал като граждани на една държава, на която не й остана много с какво да се гордее.  Той е такъв, какъвто е – автентичен в простотата си, по селски обидчив и честолюбив. Може да се изтъпани пред камера и с цялото си самообладание да плещи някакъв измислен английски. Може да крещи пред журналисти и да не си мери приказките – дори не защото смята, че всички са му длъжни, а защото изобщо и никога не поставя под съмнение себе си. Колкото и да сме се подигравали на всичко това, то винаги е оставало в сферата на забавната шега, на незлобливата задявка с един героичен образ, чиито излагации на никого не вредят.

До тези снимки с убитите на сафари животни.

Оттук нататък най-известният българин по света вече е документиран убиец. Пардон, ловец. Казвам го с ирония, защото успях някак да изгледам и изслушам защитната пледоария на Ути Бъчваров в една от централните български телевизии, в която известният готвачо-ловец обясняваше как това са си нормални, легитимирани ловни занимания и то било същото като да ядеш прасе, отгледано в свинеферма. Речта му засипваше умните доводи на Стела Райчева от „Анимъл рескю“ като самосвал чакъл на принципа „просто няма да спра да говоря“, но въпреки това стана ясно едно – че рамката „сафари“ е достатъчна за Ути и респективно за Стоичков да представят убиването на животните като безобиден, законен и в този смисъл невинен спорт. Извинявам се за твърде силната алюзия, но ще си призная – сетих се за концлагерите и за „благородните“ намерения на организиралите ги да „прочистят“ човечеството и да направят някои „научни“ открития на базата на такова прочистване. Да, не става дума за фашизъм, но пред цевта на оръжието също застават същества, които нито имат избор, нито възможност да разберат какво се случва. И точно в това е основният проблем – че човек като Христо Стоичков, с цялата народна любов, с която е награден, няма сетиво за такова осъзнаване. Адютантът Ути Бъчваров – също.

Тези два дни често поглеждах към снимките на Стоичков с жирафа, зебрата и другите екзотични животни. Знаете ли какво ме изуми? Колко „подредени“ на снимката са самите животни. Как тялото на мъртвата зебра е положена така, че тя да изглежда някак за малко полегнала приятелски в краката на своя убиец. Или жирафът – това гигантско и толкова величествено животно, позиращо с перфектно завит врат, съвсем като живо. Застанало естествено, все едно си почива, така че Стоичков, пушката и усмивката му да изглеждат още по-зловещи. Питах се как точно е станало това? Модерният ляв и неговият местен асистент са нагласяли безжизнените крайници на току-що убития жираф? Дърпали са краката му. Бутали са врата му наляво-надясно, за да пасне перфектно в окото на камерата? Извивали са главата му, поочистили са кожата му, за да се видят тъмните му петна, доказващи, че е възрастен, силен екземпляр?

И какво е правел междувременно нашият герой от 1994-та? Пиел е нещо за успеха? Обаждал се е на приятели да се похвали с улова? Организирал е празненство за вечерта или варианти да си пренесе трофеите у дома – в България, в Мексико, в Испания или в Щатите? Всъщност сигурно и селфита си е направил – като този британец, който се снимал с мъжа, отвлякъл египетския самолет, докато е бил още негов заложник… Светът е все по-извратено място, но човекът е най-арогантното му творение.

Никога не е късно да станеш за резил, казват у нас. Казват го от опит – просто рано или късно тук почти всички известни с нещо хубаво, успяват сами да си го орезилят. Проблемът е, че често те самите и представа си нямат каква е причината. В този смисъл за Христо Стоичков и българската ловна дружинка ще си остане съвсем в реда на нещата в двайсет и първи век да се снимаш ухилен с прекрасни, здрави и убити за твое удоволствие животни. За тях няма да има никаква драма в това да се правиш на герой на гърба на едно същество, което няма защитни средства срещу дивашката ти кръвожадност. Тези хора смятат, че свинската пържола в чинията ти е точно такава отговорност, каквато са зебрата, крокодилът, антилопата или жирафът, отстреляни от човешка ръка дори и не за да нахранят някой умиращ от глад. В т.нар. им ценностна система въпросните снимки са просто част от легитимирането им в света на успелите – като скъпата кола, яхтата, луксозната къща, принадлежността към отбрани и цинични в удоволствията си общества. В представата за хуманност на Стоичков не влиза убийството на животни – телата им са марки, етикети, които бележат статута му.

И пак казвам – проблемът не е у него, той няма как да го осъзнае – нравственият му потенциал ще стигне до най-примитивното стъпало – да ни се обиди, да ни напсува и да ни заплаши, че кракът му няма да стъпи повече в нашата страна. Това си може, на това е научил и дъщеря си, както разбрахме неотдавна.

Проблемът е у нас. В хората, които приемаме и лансираме като единствени герои на нацията ни. Проблемът не е в това, че си имаме Стоичков, а в това, че не се постарахме да дадем толкова любов и почести на други наши герои – оперните ни певци, художниците ни, музикантите ни, писателите ни, учените ни. Цар Футбол е велика игра и една от безспорните му сили е в това да създава световни герои само за времето на един мач. Аз не очаквам от тези герои да са изтъкани от нравствени добродетели, ерудиция и толерантност. Очаквам от тях просто да не бъдат арогантни и да не преминават границите на общественото търпение. С тези ловни трофеи Стоичков прекрачи именно тази граница. Защото и у най-простоватия спортист трябва да има поне спортсментски дух. А той определено не се изразява в ухилено убиване на беззащитни животни и документирането му в нарочна фотосесия.

Докато се чудех как точно да оформя това свое виждане за Стоичковите ловни постижения, се сетих за българската литературна класика. За разказите с животни. За Йовков и „Ако можеха да говорят“. За Елин Пелин, „На браздата“ и Белчо и Сивушка. За всички онези човешки, плътни образи на животните от бита на българите, описани с такава деликатност и внимание към детайла. На една среща със студенти преди доста години великият Йордан Радичков преразказваше един свой разказ за това как овенът флиртува с овцата. Играеше го на подиума, пред училищната дъска в аулата. Извиваше тялото си лекичко, за да покаже как пристъпял от едната страна овенът, как побутвал с муцуната си овцата, как я заграждал, надувал се, показвал се, а тя свенливо и под вежди го наблюдавала и се подсмихвала… Студентите не отлепяха очи от писателя, смееха се, а сцената с овцата и овена се материализираше полека пред очите ни, благодарение на Радичковото въображение и ювелирно слово. Беше красива картина, истинска, защото беше изкуство. Беше любов.

Снимките с мъртвия жираф, зебра и каквото още там е отстрелял на пусия нашият модерен ляв, ще останат документ за неговата простотия. Както и за нашия избор на герои. Ще напомнят за онова време, в което по българските ловни стопанства услужливи служители побутваха упоени мечки пред дулата на партийните величия, за да утолят кръвожадния им глад да демонстрират силата си.

Христо Стоичков ми харесваше на терена. Нямах нищо против него в другите му обществени роли. Тази на убиец обаче ми дойде в повече. Но ми даде да осъзная, че сме заобиколени от много други национални „герои“, чиито насочени пушки просто още не са изгърмели.

Всичко от Мария Касимова