Наум Шопов – актьорът, който се пазеше от приятелства

Днес големият български талант щеше да навърши 90 години

Наум Шопов в „Крал Лир“, продукция на Народния театър „Иван Вазов“. Снимка: „Книгомания“ - Наум Шопов – актьорът, който се пазеше от приятелства

Наум Шопов в „Крал Лир“, продукция на Народния театър „Иван Вазов“. Снимка: „Книгомания“

Ако Гугъл вече наистина е станал еманация на световната памет, то по някакъв безпощаден начин актьорът, който днес щеше да навърши 90 години, и който остана в колективната памет на българите като един от Големите – Наум Шопов, вече окончателно е изместен от своя внук със същото име. Това, макар и малко тъжно, също е сериозно наследство – и синът му Христо, и внукът Наум следват пътеката, проправена от именития български артист.

Приживе актьорът беше дистанциран, немедиен човек, отказваше интервюта и не влизаше в ежбите на гилдията. Съхрани достойнството си високо, запази аурата си на интелигентен и не дребнав интелектуалец, талантлив актьор, отдаден изцяло на своето изкуство. Затова трудно във виртуалния хаос може да се открие нещо много повече от изброяване на филмите и театралните постановки, които той завинаги обезсмърти със своето участие. Но тази патетика не е типична за отношението на Наум Шопов към живота и изкуството. Той има много по-дълбоко и философско отношение към акта на творчество, както личи от биографичната му книга „Наум Шопов. Бележки от един живот“ (изд. „Книгомания“), чийто съставител е журналистът Георги Тошев. За „демоните си“ и избавлението от тях актьорът казва:

„Театърът ме спаси, защото имах нещо, на което мога да се моля. Театърът за мен е Бог. Той ме спаси от собствените ми демони. От всичко около мен, което сякаш искаше да ме провали, да ме разсипе, да ме накара да се изгубя по пътя. Театърът е дух. Театърът е светилище. Театърът е жарава. Това трябва да е театърът. Ако тази жарава напусне сцената, няма да има театър. Ще си остане нещо, без което можеш. А театърът трябва да бъде нужен на хората. Те трябва да отиват в него, за да открият частица от себе си. За да видят, че има нещо, което нищо друго не може да им го даде. Нищо друго. И затова казвам, че театърът е Бог. Той ме спаси. Аз щях да потъна там, в нещо си, каквото и да е то. Станах човек благодарение на него“.

Започва да играе в Старозагорския театър едва 18-годишен. Толкова бърза да се отдаде на театъра, че не завършва висше образование. Но пътят му е стремителен – от Стара Загора скоро отива в Пловдивския драматичен театър, после в Бургас, и едва 28-годишен вече е част от трупата на Театъра на българската армия в София. От 1985 г. до края на живота си през 2012 г. Наум Шопов е част от Народния театър „Иван Вазов“.

Америка за България

„Аз съм на 80 години и все още играя в театъра – казва той в книгата. –  Как­во друго е това освен благословия. Благодарен съм, че толкова дълго време се задържах на сцената. Това е дар, дар от Бога… Мисля спокойно за живота, който съм имал. Харесва ми. С всичките му трудности по пътя! Дори да не беше моята болест, знам, че един ден ще трябва да сляза от сцената. Дано бъде по-късно! Господи! Аз съм се появил на тази сцена. И все някога ще сляза от нея. Ще помоля да не отварят капака на ковчега ми. Слагат артистите във фоайето и хората минават, за да им се поклонят. Сигурно и с мен един ден ще стане така. Много обичам репликата на Фирс от финала на „Вишнева градина“: „Мина си животът. Сякаш не съм живял. Силици си нямаш вече. Нищо не ти остана. Нищо. Загубеняк…“ И Фирс пада и умира на сцената. Оказва се, че е заключен. Другите са зами­нали. Забравили са го…“

Филмите с негово участие са в Златния фонд на българското кино, познават ги поколения българи. Сред тях са заглавия като „Цар и генерал“, „Случаят Пенлеве“, „Крадецът на праскови“, „Иконостасът“, „Инспекторът и нощта“, „Няма нищо по-хубаво от лошото време“, „Трета след слънцето“, „Топло“, „Вилна зона“, „Константин Философ“, „Граница“ и сериала „Капитан Петко Войвода“. Той е еднакво добър и като трагичен, и като комичен актьор, не се задържа в един натюрел, неудържимият му талант блика във всякакви роли.

Публиката го обича, той става първо заслужил, а после – и народен артист. Но никой не може да каже за него, че влиза в конюнктурата, че се подчинява на силните на деня. Никой не може да го обвини в подлизурство, фалш или предателство към собствената му съвест. Вечният самотник на българското изкуство спазва дистанция, на която малцина са способни. Това е принципът, към който Наум Шопов се придържа цял живот.

„Не съм имал истински приятели. Пазя се от приятел­ството. Страхувам се от приятелството. Ще се опи­там да обясня защо – разсъждава той приживе в откъс от „Бележки от един живот“. – Ние бяхме петима неразделни приятели в Стара Загора, където съм роден. Бяхме и съученици, и приятели. Заедно изживявахме първите сексуални усещания и първите любови. Бях влюбен без­умно в едно момиче, Виолета се казваше. И един от моите приятели на един жур (така викахме на днеш­ните купони) я извел някъде настрана, качил я на друг етаж и я взел, т.е. любили са се. Няколко дни след това той ми се похвали. Това беше срив за мен. Категоричен срив. Огромно огорчение, което продължавам да нося в себе си. Тогава разбрах, че във всеки човек има нещо под­ло. И ако не успееш да я смачкаш тази мъничка много любопитна подлост, ако ѝ позволиш да пръкне между взаимоотношенията на истинското приятелство, ти не си човек. Ти не можеш да носиш кръста на при­ятелството. Тогава се срина нещо в мен. И аз повече никога не допуснах до себе си хора, от които се страху­вах, че отново ще ме излъжат в приятелството. Пазел съм се от такива хора. И продължавам да се пазя. Това като че ли вече е генетично заложено в мен. Ако допус­неш някого до себе си – може да те излъже. Може би ще го направи неволно. Но ще те излъже. Аз не искам край себе си хора, които лъжат. Не, не мога да ги търпя. Скъсах. И не давам възможност на онези, за които мис­ля, че ще ме наранят, да се доближат толкова до мен, че да поискам да се пазя от това. От всяка подлост.

Той почина през 2012 г. и днес щеше да навърши 90 години. Да си спомним за него с носталгията, която изпитваме по нещата, с които сме имали повод да се гордеем.

Четенето е безопасно за вашето здраве

Има ни заради вас

Скъпи приятели, читатели на „Площад Славейков”,

През трудните месеци на карантината, когато културата беше поставена на пауза, ние преминахме заедно с вас и благодарение на вас, без да спрем и за миг. Успяхме да ви заведем там, където изкуството е живо. Бяхме вашият пътеводител за безплатните изложби, концерти, опера, кино... Разказвахме ви за новото и за древното в света на изкуството, за усилията на творците да оцелеят в кризата. Внимавахме да не допускаме фалшиви новини – родни или чужди.

Благодарение на вашата подкрепа и дарения успяхме да преминем през първите трудни месеци. Помощта ви доказа, че сме ви необходими.

За съжаление, вирусът все още не си е отишъл, културата ще мине през дълъг период на възстановяване. Нашата мисия е да бъдем до нея, да ѝ помагаме, за да се завърне в пълния си блясък пред своята публика. Затова отново се обръщаме към вас, нашите читатели: не спирайте да ни поддържате. Без вас ще оцелеем трудно, културата има нужда от професионални медии, които да я подкрепят и да я свързват с вас, публиката.

Все още се нуждаем от вашата финансова подкрепа. Благодарим ви от сърце за всичко направено досега и за всичко, което ще направите в бъдеще.

Има ни за вас и заради вас.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Платформа A6 3