Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Наум Шопов зад кулисите: Много тежко е да се живее…

Епизод № 3. Леон Даниел с овлажнели очи: Ще се пенсионирам, стига толкова

Наум Шопов (1931-2012) - Наум Шопов зад кулисите: Много тежко е да се живее…

Наум Шопов (1931-2012)

„Площад Славейков“ стартира сериала „Театрален роман“, от който става ясно чрез какви механизми съществува и каква дипломация е нужна в ръководството на най-елитната ни трупа. Най-дълго управлявалият директор на Народния театър проф. Васил Стефанов разказва историята му от първо лице. Спомените са част от личния му дневник, отпечатан в книгата „Народният театър като съдба“. Поради бутиковия тираж на изданието проф. Стефанов предостави текста за публикуване на „Площад Славейков“.

В Трети епизод проследяваме предисторията на драмата с пенсионирането на Наум Шопов, Георги Георгив-ГЕЦ, Славка Славова… Сблъсъците в Народния театър са малък детайл от България в началото на промените, когато цените скачат главоломно, налагат се съкращения, а няма изгледи за увеличение на заплатите. В тази ситуация желанието на директора на Народния да върне публиката в театъра изглежда невъзможно. Вижте как Васил Стефанов все пак успява да го направи.

29 декември 1990, събота

Преди седмица получих покана от директора на операта Михаил Ангелов за среща на директорите на “националните” музикални и театрални институти. В 13.00 часа в директорския кабинет на операта дойдоха Емил Табаков и Георги Робев. Темата на разговора беше една: как да излезем от финансовите затруднения. Решихме Михаил Ангелов да потърси контакт с новия министър-председател или с някой от заместниците му, за да обясним положението, в което се намираме.

Два или три дни по-късно четиримата се срещнахме в кабинета на Димитър Луджев в Министерския съвет. Луджев ни изслуша и разбра за какво му говорим. Той веднага заяви, че Луканов е приложил спрямо наследяващото го правителство тактиката на “изгорената земя”, като е оставил след себе си пълна разруха. Няма пари в държавната каса. От Нова година цените ще се освободят и ще скочат най-малко 4 пъти. Докато разговаряхме, секретарката му два пъти влезе да го вика на заседания при министър-председателя. Така че не останахме дълго, той ни препрати при Димо Димов.

Така се стигна до вчерашната среща при министъра на културата Димо Димов. С него се срещам в кабинета му за втори път, откакто е министър, първият път беше по повод стачката в театъра на 28 ноември. (Досега той не намери време да дойде на представление, но казват, че посещава ресторанта на театъра.) Тримата колеги-директори като музиканти си позволиха да се държат с него свойски, което видимо го подразни. Димов ни повтори известните си приказки, че “ще ни развърже ръцете”, но ни прочете и едно писмо от министъра на финансите, който призовава към “драстични съкращения” на административния персонал и предупреждава, че никакво увеличаване на финансовите разходи не бива да се очаква. Това изясни картината. Ако искаме да увеличим заплатите, трябва да съкращаваме. Лесно е да се каже. Самият министър Димов се готвел да съкрати 150 души от състава на министерството на първо време и още 30-50 след това. Разделихме се с формални пожелания за щастливо посрещане на Новата година, но без всякакъв ентусиазъм.

И ето ме вкъщи, останал насаме със себе си след този тур по върховете на държавната йерархия. Няма съмнение, че в близките дни, в близките месец-два напрежението в цялата страна ще се покачва. В театъра ще бъде същото. Цените ще се повишат, ще стане неотложно повишаването и на заплатите, а пари няма. Трябва да се премине към съкращения. И тук вече работата става сериозна. Аз ли, който едва вчера влязох в театъра, трябва да стана екзекутор на неговата трупа? Един-двама души могат да бъдат съкратени без особени усложнения. Но това съвсем не решава проблема. Дори да се съкратят десетина души, какво може да се направи с освободените средства? Те ще бъдат нищожна сума от порядъка на 1500 лв. Дали няма да е по-добре самият аз тихо да напусна театъра?

В същото време възникна нов проблем. От близо 20 дни са спрели репетициите на “Безкрайно отчаяние” от В. Хавел заради операцията, на която неочаквано беше подложен Наум Шопов. Апандиситна криза, казаха в началото. Ходих във Военна болница да го видя, изглеждаше добре. След няколко дни научихме, че ще го задържат за по-дълго време за лекуване на някакво друго заболяване. Така Наум Шопов излезе от строя за неопределен срок. Премиерата, която трябваше да стане на 21 декември, се отложи. За коя дата? Никой не може да каже. Никой не може да каже дали въобще ще има премиера. Репетициите и без това бяха стигнали почти до задънена улица. Енчо Халачев беше почнал да бие отбой и да вини актьорите, че не си знаят текста. Внезапната криза на Наум беше като пратено от Бога оправдание, което даде възможност на всички сега да се тюфкат, че нямат късмет да завършат работата си. Не се съмнявам, че Наум има нужда от лечение, но неговото оставане в болницата прави все по-несигурно възобновяването на репетициите.

Сходна ситуация се задава и при Асен Шопов. Първо, възникна спор между него и художника му Младен Младенов при приемането на скиците за декор на “Малките големи игри” от П. Кохоут. Младен заяви, че не му е ясен замисълът на режисьора. Асен отвърна, че работата на художника е да си нарисува декорите. Младен даваше да се разбере, че Асен не е наясно по такива елементарни неща, като жанра на постановката. Аз успях да успокоя караницата и да стигнем до приемане на скиците, но за съжаление два дни по-късно караница избухна между Асен и актьорите. Повече от месец след началото на репетициите перспективата е несигурна. Ние трябва да имаме премиера, и то добра премиера, на 25 януари, иначе ще трябва да закрием театъра.

4 февруари 1991, понеделник

Имам втора среща с Маргарита Младенова и Иван Добчев във връзка с тяхното очакване или предложение да бъде настанен студийният театър “Сфумато” под покрива на Народния театър. На предишната ни среща, която се състоя преди десетина дни, те поискаха да им предоставя самостоятелна сцена, четири помещения, две от които за гримьорни, място за декори и достъп до нашите ателиета срещу заплащане. Тогава аз приех като изпълними всичките им изисквания освен това за четирите помещения. После, когато размислих по-спокойно, стигнах до гледището, че бих направил груба грешка, ако се съглася на това съжителство; това би означавало да натрапя на Народния театър едни “гости”, които ще предизвикат притеснения и неудобства, без да получим срещу това някакво що-годе равностойно обезщетение. Два театъра под един покрив никога не са били щастливи. Вътре в нашия театър реакцията сигурно ще бъде рязко отрицателна. Всеки с основание би се запитал защо ще създавам притеснения на собствения си театър, какво въобще може да оправдае такава стъпка. Преди години в същата сграда съжителствуваха театърът и операта и това бяха трудни времена и за двата института. Нима някой ще ми прости, че съм върнал тези трудни времена заради един нищо и никакъв театър като “Сфумато”? Подобни мисли се завъртяха из главата ми, когато една нощ се събудих и лежах буден в тъмното.

На следващата сутрин се видях с Антоанета и не премълчах споходилите ме съмнения. Тя беше смутена, защото с нейно посредничество стигнахме до първата среща и защото нейно е убеждението, че само присъствието на Младенова и Добчев може да даде на Народния театър в този момент един що-годе привлекателен образ. Споделих съмненията си и с Красимир Спасов и Коста Илиев. Коста изцяло прие това, което казах. Краси беше по-сдържан, неговата теза е, че той и Иван Добчев могат да направят един мощен режисьорски тандем, който да изведе Народния театър на нови хоризонти.
Днешната среща беше уговорена пак от Антоанета, разбира се, с мое съгласие. Преди да започнем разговора поканих гостите да им покажа театъра, някои фоайета на ІІ балкон, които биха могли да станат места за представления. После седнахме в моята стая да разговаряме. Започнах с резервите си по повод миналата среща. Намирам, че най-малко трябва да изчакаме да видим какви промени ще настъпят в размера на финансовата ни издръжка. Сега в театъра обстановката е напрегната, хората са настръхнали в очакване на възможни съкращения точно в момент, когато цените скочиха петорно. В тази взривоопасна атмосфера е нужна само малка искра, за да стане нещо непредвидено. По-добре е да изчакаме, да мине известно време, преди да вземем окончателното си решение. Те приеха съображенията ми. Но като се съгласяват да отложим нашия разговор с 2-3 месеца, те казват, че не могат въобще да отлагат отговора на въпроса къде ще продължи да съществува театърът им. Те искат да имат право да търсят други възможности за съжителство. Аз казах, че не мога да им откажа това право. Тук вече се намеси Антоанета, за да предотврати задаващото се неблагоприятно развитие на преговорите, като заяви, че ние държим на тяхното присъствие, на тяхното участие в живота на Народния театър.

Счетох, че моментът е подходящ да предложа приемлив от моя гледна точка изход от положението, като подхвърля идеята, че нещата биха станали доста по-прости, ако вместо независим, самостоятелен театър, тяхната формация се впише в рамките на Народния театър, пак като студия, но под обща административна шапка. Иначе как си представят под един покрив два “антагонистични” театъра, два театъра, които са свързани предимно с отрицание? Ние сме “консерватори”, вие сте “авангардисти”. Ако сме така полярни един на друг, какъв смисъл има да се съберем под общ покрив? И те, като идеолози на един алтернативен театър, как биха сътрудничили с нас? Това значи те да съществуват в две различни лица като творци. На тези мои разсъждения те побързаха да отговорят с уточнението, че не сме антагонисти, не сме дори съперници, а сме просто две форми на театър. Вратите към едно компромисно разбирателство, което би направило театър “Сфумато” експериментална сцена на Народния театър, като че ли се отвориха. Ще бъде нужна още малко дипломация, за да легализираме този проект, защото няма съмнение, че Народният театър има нужда от една авангардна изява, за да покаже ясно на всички, че не е нито ретрограден, нито консервативен. Но за мен е важно тази авангардна сцена да е част от онова цяло, което трябва да бъде Народният театър, представителният национален институт. Ние постепенно се приближаваме към една формула на сътрудничество, която ще приобщи “Сфумато” към нашия колектив и ще го интегрира в крайна сметка, ако Младенова не упорства да защитава неговата самостоятелност.

Преди десетина дни дойде да ме види Николай Георгиев. В хода на разговора ни се роди идеята той да постави “Кралят умира” на Йонеско. Мислех, че няма превод на пиесата, но той ми каза, че има и на другия ден ми го донесе. Превеждал е Банко Банков. Дадох превода на Велко Кънев, защото мисля, че той би могъл да играе ролята на краля. Междувременно обмисляхме предложението на Иван Добчев да постави през идния сезон “Гладуващият се оттегля” по Кафка. Пиесата е добра, Иван сигурно ще я направи. Но той иска да вземе Наум Шопов за централната роля, а Наум ще влезе в работа с Красимир Спасов в “Мъртвешки танц”. Добчев ще трябва да чака освобождаването на Наум Шопов. Много се надявах следващия сезон да покажем “Завръщане у дома” на Пинтър. Днес научихме, че в Малък градски театър се готвят да поставят пиесата. Тези изненади ще зачестят и ще стане трудно на всички ни.

9 март 1991, събота

Положението в театъра остава сложно и неопределено. Репертоарът е все така висящ въпрос, какъвто беше и преди два месеца. Колегите, които отговарят за него, не правят нищо наистина полезно.

Завчера имах среща с фирма “Каратон”, чийто вице-президент е Антон Карастоянов, доскоро актьор в Народния театър и донякъде мой приятел. Срещата беше уредена от Мария Стефанова по моя молба. Затрудненото финансово положение на театъра ме принуждава да търся всякакви възможни източници на средства, сега е на мода и особено се насърчава спонсорството на новите капиталисти. Фирмата “Каратон” не ми е известна, не знам и защо Тони изведнъж заряза театъра, за да се отдаде на бизнеса и как се сдоби с един милион лева за тази цел. Но това и не ме интересува. Взех със себе си за компания Антоанета и Елена Иванова и отидох да изслушам предложенията на потенциалния спонсор. Домакините се бяха постарали да ни посрещнат така, че да ни вземат акъла. След тричасов разговор за какво ли не, чухме и предложенията им. Основното предложение се отнасяше до фоайето на втори балкон, което фирмата предлага да наеме и да превърне в супер-лукс категория нощен бизнес-бар за чужденци. Вярно е, че това фоайе е напълно неизползваемо (публиката е намаляла дотам, че на втори балкон вече никой не стъпва), но аз не мога да асимилирам мисълта, че част от театъра може да се превърне в кафене. Фирмата се интересува също от нашите камиони. Разбирам, че главното желание на Тони е да направи инвестиции в театъра, да има акции в него.

На следващия ден имах друга среща пак с новоизпечени бизнесмени, пак близки на една актриса, които искат да наемат помещението на сегашната служба “Организация”, където да отворят каса за обмяна на валута. Предложението изглежда изгодно, ако се вземе предвид, че обещава да получаваме 30 000 лева месечен наем. Не е известно реална ли е тази цифра, но звучи изкусително. Фирмата също се интересува от камионите ни и от възможностите на сградата.

10 март 1991, неделя

Вчера гледах репетиция на “О, щастливи дни”. Преди десетина дни бях предупредил Здравко Митков, че искам да гледам репетиция, но тогава Славка Славова не се съгласи да ме пусне, може би не се е чувствала в състояние да се покаже пред странично око, а може би е имала и проблеми с текста, който е огромен и труден за заучаване, защото е еднотипен.

Включването на “О, щастливи дни” в репертоара беше моя идея, вярвах, че това е пиеса за Славка Славова, която може да се превърне в голям успех за нея, както се е превърнала за толкова други именити актриси. Намерих превода и й дадох да го прочете, за да ми каже дали е готова да го изиграе. Няма да забравя тази наша среща в моя кабинет. Предния ден бях я видял в театъра и много любезно бях й казал, че я моля да се отбие някой ден при мен. Тя побърза да дойде още следващия ден, видимо притеснена, защото е прехвърлила границата на пенсионната възраст и вероятно си е помислила, че ще отворя дума за пенсионирането й. Веднага й казах, че я викам, за да й предложа една пиеса. Когато изрекох заглавието, противно на очакванията ми тя заяви, че не го е чувала. После, като й припомних за спектакъла на Мадлен Рено, май се досети. Подадох й текста, тя го взе и ме погледна с очи, в които се беше събрала влага. Предупредих я, че текстът е обемист. “Аз не се давам”, каза ми храбро тя и обеща до два дни да ми отговори. След два дни отново се срещнахме. “Прочетох пиесата три пъти и нищо не разбрах”, призна откровено тя. Но не отказа да играе. Скоро след това работите тръгнаха. И тя се увлече. Жените в театъра малко мъркаха, че съм избрал пиеса за една актриса, докато всички други остават без ангажименти, но накрая млъкнаха, защото са наясно, че това е Славка Славова.

7 април 1991, неделя

По-миналия вторник, на 26 март, имахме първото си заседание за репертоарния план за идващия сезон, на което освен Красимир Спасов присъстваха Маргарита Младенова и Иван Добчев. В началото Антоанета Войникова изнесе нещо като доклад, в който набеляза няколко принципни въпроса, които изискват ясен отговор, преди да пристъпим към обсъждане на конкретни предложения за пиеси. Става дума за облика на репертоара, за неговата насоченост и жанровата му структура. Младенова застъпи становища, които я представиха като най-изявен между нас поддържник на безкомпромисния репертоар по отношение на моментните предпочитания на публиката. Няма защо да се угажда на публиката. Тя заяви, че можем дори да минем и без комедии, на което аз трябваше да възразя. Дадох си сметка, че нито тя, нито Добчев, още по-малко Кр. Спасов имат особено влечение към комедията, макар че и Маргарита, и Иван имат чудесни комедийни спектакли. Възможно ли е в бъдещата ни режисьорска колегия, която ще е съставена от тримата, въобще да няма човек готов на поставя комедии в момент, когато нуждата от комедии, от ведри, от разтоварващи представления е толкова очевидна? Лошото е, че извън тази тройка не се виждат режисьори с изявен вкус и умение в поставянето на комедии. Което прави въпроса още по-сложен.

Преди това заседание се срещнах с Добчев. Изразих му моята готовност да продължим разговора за евентуалното присъединяване на “Сфумато”, като остава да договорим условията за това. Нещата ще продължат да се развиват в тази посока, без да ми дават пълна увереност, че правя вярна стъпка. Успокоява ме единствено мисълта, че ще сключим договор, в който неизбежно ще има и клауза за възможно разтрогване на съюза ни в случай, че някоя от двете страни намери в този съюз нещо неприемливо. В театъра положително ще се раздадат недоволни гласове, ще има неблагоприятна реакция. За мен по-същественото е какво може да ни даде “Сфумато” с присъствието си, ще бъде ли то някакъв вид провокация за нашата трупа или ще бъде само източник на свади, за каквито нашите актьори ми се струват по-разположени. Би трябвало през седмицата, която идва, да се срещнем, за да продължим разговорите и да нахвърлим клаузите на един бъдещ договор.

Същият вторник, сутринта преди заседанието ни, беше преодоляна една малка криза, която заплашваше да провали работата над “Мъртвешки танц”. Преди няколко дни около обед – времето, когато обикновено свършват репетициите – при мен влезе Красимир Спасов с видимо изопнат израз на лицето и с малко по-официално поведение от обикновеното.

„Василе, идвам да ти съобщя, че днес Наум не дойде на репетиция.” Той седна срещу мен, докато казваше това най-важно нещо, което го водеше в кабинета ми, и замълча, гледайки ме изпитателно. Допълни, че е говорил с Наум Шопов и че би желал да го доведе при мен, за да се разберем какво ще правим. След малко двамата дойдоха, седнаха на канапето в двата му края, на разстояние един от друг. Обърнах се към Наум с въпроса: какво става? Той наведе глава и отвърна, че нищо не става, че не може да продължи репетициите, че му е трудно, най-после, след много паузи и откъслечни думи заяви, че не приема метода на режисьора. Спасов, който дотогава слушаше сравнително спокойно, смени цвета на лицето си, не издържа и попита за какъв метод може да става дума, след като са имали всичко на всичко четири репетиции! Така и не можахме да стигнем до смислена развръзка. Красимир предпочете да си тръгне, аз останах сам с Шопов и продължих да го разпитвам за причините на отказа му. Той отново не ми каза нещо определено, вдигаше рамене, кършеше ръце и повтаряше, че не вярва тази пиеса да има успех, не вижда смисъл да бъде поставяна. Останах с впечатлението, че в душата му е смутно, нещо го измъчва, тежи му, възможно е не дотам ласкавите отзиви за последните му роли да бяха засегнали болезнено самочувствието му, може би до ушите му бяха стигнали приказките на някои от колегите му, че дори актьор с известност като неговата не е в състояние да гарантира успех на постановката, в която участва (“Безкрайно отчаяние”). Аз му обясних, че не мога да го освободя от ролята, без да ми даде молба за това – такъв е редът, – на което той отвърна, че ако подаде молба, то няма да е по-рано от понеделник (разговорът ни се водеше в четвъртък преди понеделника).

Веднага след като Наум излезе, извиках Красимир по вътрешния телефон и когато дойде, му предадох в общи линии току-що приключилия разговор. Виждах, че е засегнат от поведението на Наум, още повече, че докато и двамата бяха при мен, изтъкнах пред Наум, че неговият отказ може да се тълкува като бойкот на актьора-лидер срещу режисьора-лидер, при това става дума за първата постановка, която прави Спасов след идването си в театъра. Краси имаше основание да чувства обида. Той започна да нервничи и да проявява неотстъпчивост, като се опита да ме убеди, че не е нужно да изчакваме до понеделник, можем да решим въпроса веднага и да продължим репетициите. Но като започнахме да обмисляме вариантите за изход от положението, стана ясно, че не е толкова просто да се намери заместник на Наум.

На другия ден, в петък, Спасов беше все така напрегнат, мяташе се между най-различни идеи, личеше, че нервите му са изопнати от бездействието. Подхвърлях му от време на време, че не е изключено все пак Наум да оттегли отказа си. Той отхвърляше такава възможност или по-скоро не можеше да си представи как ще работят по-нататък двамата след всички изприказвани думи.

В понеделник, както беше уговорката ни, около обед Наум Шопов дойде в стаята ми, където малко преди това беше дошъл и Кр. Спасов. При влизането му Краси скочи да си върви, Наум му предложи да остане, но той си тръгна с аргумента, че актьор и директор трябва да се разберат сами. Подхванахме дълъг разговор, приказвах повече аз, повторих някои от разсъжденията, които през тези дни се бяха трупали в главата ми, изтъкнах му, че на него му е нужен режисьор и че Краси може да бъде режисьорът, който да го изведе до нещо ново в неговото творчество. Той слушаше аргументите ми с участие, вмъкваше по някое изречение, от което личеше, че раздвоението не е утихнало в душата му. Накрая отново поисках да ми даде молба за освобождаване от ролята. “Не, ако вие ми наредите, аз ще се върна… Аз искам да работя…” Казах му, че твърде много го уважавам, за да не мога да си позволя да му нареждам. Лицето му придоби болезнен израз, мислех, че всеки момент ще се разплаче. “Много тежко е да се живее”, промърмори той и стана, за да не виждам овлажнелите му очи. “Утре сутрин съм на репетиция. Довиждане” и си излезе.

Оттогава не съм го виждал, само от Краси научавам, че нещата са се нормализирали. Би трябвало да го потърся, за да разбера от него как се чувства. Много бих искал “Мъртвешки танц” да бъде сполука и Наум отново да бъде големият актьор, който е.

Но драматичните сривове на Наум като че ли подействаха заразително на хора, които нямат неговите проблеми, а страдат по-скоро от безразличие. В събота привечер ми съобщиха по телефона, че сутринта на репетицията на “Комедия от грешки” не са се явили Жоржета Чакърова и Стоян Алексиев. Андрей Аврамов, режисьорът на постановката, ядосан прекратил репетицията и си отишъл. Това вече ми дойде в повече. Поисках среща със състава, зает в постановката. Мислех да говоря остро, но се отказах, предпочетох да бия на съзнание, обаче за втори път се убедих, че тази не е правилната тактика. След като призовах за по-висока дисциплина, за да стигнем до успешна премиера, Юри Ангелов поиска думата и подхвана неговата тема за несправедливото заплащане. Това взриви обстановката. Сава Хашъмов избухна неочаквано, просълзен от “обидата”, която почувствал, когато съм упрекнал актьорите за “аристократични навици”, за каквито времето вече е минало, и съм говорил за “вашия”, а не за “нашия” театър. Имаше опасност една сравнително невинна среща да се изроди в караница, затова побързах да пожелая на всички весели празници – нали сме пред Великден – и да се разделя с тях. Бях изненадан обаче от онова, което Сава ми каза при опита си да ми даде неискано от мен обяснение за репликата си. Той ме прикани да съобщя имената на онези актьори, които трябва да напуснат театъра, за да настъпи успокоение.

Изглежда е вярно, че след едно събрание на актьорския състав, на което казах, че ще се постарая да спазя обещанието си до края на този сезон да не освободя нито един актьор, но че трупата няма да остане същата през следващия сезон, напрежението се е покачило и страховете от уволнение са се засилили. Не изключвам обаче това да е блъф, който цели по-рано да “сваля картите”. Защото не вярвам, че тези блазирани актьори с толкова високо мнение за себе си наистина се опасяват, че ще изгубят мястото си в трупата. През седмицата мой познат ме посети с единствения интерес да му доверя каква ще е съдбата на актьора Х. Уверих го, че не мога да му кажа нищо положително, тъй като все още не знам нито какъв бюджет ще дадат на театъра, нито дали аз самият ще остана на поста си. Тръгна си успокоен.

19 април 1991, петък

Премиерата на “Носорозите”, която се състоя снощи във Военния театър, няколко месеца след първата премиера на пиесата в Младежкия, уви! не донесе нещо ново към решаването на задачата “театър на абсурда”. Преди всичко представлението е почти напълно лишено от хумор. За да бъдат смешни, актьорите правят дебелашки номера, бутат се, кривят се, прибавят в текста си по някоя “смешна” дума, шаржират и част от публиката се улавя на въдицата, но на въдицата на познатия, баналния хумор. Засега нашият театър се оказва неспособен да разчете естетическата формула на абсурдизма. Ние правим театъра, на който сме привикнали, всичко подвеждаме под един и същ знаменател, вместо да се помъчим да опознаваме други светове, други естетики.

21 април 1991, неделя

Неизвестността хвърля потискаща сянка върху театъра. Вече два пъти публично заявих, че в края на сезона трябва да се очакват промени, което в ушите на всички прозвуча като съкращения. Миналата седмица дори оповестих предложение за съкращаване на 64 души от техническия персонал. Предложението имаше характер на сондаж и на първо четене беше посрещнато сдържано. Направих го съзнателно, за да дам да се види, че не става въпрос само за приказки, а за намерение да се пристъпи към действия. Тревогата от вероятните съкращения плъзна и сред актьорите.

В началото на седмицата стигнах до споразумение с Маргарита Младенова и Иван Добчев да бъдат назначени от 1 май по съвместителство за режисьори в Народния театър. Дори умишлено оповестих новината на директорски съвет. Слухът за тяхното идване в театъра се разпространяваше отдавна, исках да го потвърдя. Не закъсня да ме потърси Стефан Гецов. От няколко месеца той ми предлага пиеса – “Докато не се е преобърнала колата” от Островски – с роля за себе си, а този път ми предложи и режисьори – Таня Масалитинова и Борис Спиров. Заявих му, че имаме нови режисьори, на които разчитам и с които преди всичко искам да работя, при което казах имената им. “Добре ли си го обмислил?”, с тежък поглед ме гледа Гецов, явно силно помръкнал.

Мнозина актьори изпитват особен страх от Добчев. Той ги плаши със своята безцеремонност. “Той не ни обича”, възмутено се провиква Славка Славова. Всъщност тази безцеремонност, съзнанието, че той не се стряска пред никого и нищо, е като че ли в основата на страха им.

Вчера, в края на сутрешните репетиции, около 13.00 часа имаше насрочено събрание на профорганизацията по повод 24 май. От САБ бяха предложили някакво грандиозно честване в НДК. Аз се появих на събранието главно от опасения да не се ангажираме с непосилно участие. Слава Богу, вечното желание за измъкване от неприятни задължения взе и този път връх, без моя намеса. В края на събранието използвах случая да съобщя назначението на двамата режисьори. Реакцията беше по-бърза и по-остра от очакваната. Това ме накара да се впусна отново в обяснения за необходимостта от промяна в театъра. Без друго, търсех повод да се изкажа пред всички, за да парирам излишни коментари и клюкарски прогнози. Подчертах, че това, което говоря, се надявам да стигне и до онези, които не са тук, защото присъстваха не повече от 15-ина актьори. Не бива да се залъгваме, че кризата е повсеместна. В нашия театър публиката е по-малко в сравнение с другите театри и причината за това е в нас. Тази истина трябва най-после да я осъзнаем. Промяната не може да настъпи просто с промяна в репертоара. Следващите нива – режисура и актьорска интерпретация – са тези, в които става реалната промяна. Следователно трябва да променим режисурата си. А тази промяна е нужна, за да могат и актьорите да престанат да играят познато, да се повтарят. Във вас има неразкрити възможности и само една нова режисура може да ги извади наяве.

Тази гледна точка като че ли се възприе, но въпреки всичко актьори като Славка Славова с мълчаливо клатене на глава ми дадоха да разбера, че гледат със свито сърце на идването на Добчев. Изказа се подозрението, че Добчев се стреми да седне на директорския стол. Замисълът на това фалшиво подозрение е да ми се вдъхне недоверие към Иван, така че да го държа по-далеч от себе си. Отговорих, че считам Добчев за един от най-добрите наши режисьори и че самият аз нямам намерение да отстъпвам поста си на никого. Възникна също въпросът за възможните уволнения. Казах, че преструктурирането на един лошо и донякъде случайно събиран актьорски състав е очевидно необходимо, за да бъдат попълнени липсващи бои и възрасти. Ако има възможност, новите попълнения няма да изместят хора от сегашния състав. Но новите могат да дойдат и на освободени от сегашния състав актьори. Добавих също, че би било справедливо незаетите актьори да получават определена заплата, а заплатата на заетите да е по-висока от тяхната. Не знам дали това, което казах, можа да подейства успокояващо. Разбирам, че една част от състава е парализирана от мисълта за възможно уволнение. Но не мога да дам никакво успокоение, защото самият аз не знам какво наистина предстои.

Следобед ме посети Леон Даниел. Преди време бях му се обадил, за да му кажа, че ако има притеснения в неговия театър, ако рекат да го пъдят, може да разчита, че в Народния ще го посрещнат като приятел. Той изчака да мине премиерата на “Носорози”, но не отложи дълго разговора по въпроса. Мина направо на темата: възможно ли е да го назнача. Казах му при какви финансови условия мога да го направя. Като ги чу, веднага отхвърли идеята; заплатите във Военния театър са значително по-високи от заплатите в Народния. Прехвърлихме и други варианти за възможното му обвързване с някакъв вид договор, но не стигнахме до нищо приемливо. Напомних за предложенията му да постави при нас нещо през следващия сезон. Изреди ми “Андора” от Макс Фриш, “Затворниците от Алтона” на Сартър, “Слуга на двама господари” на Голдони, “Човек за всички времена” от Болт. Не счетох за нужно да му призная, че никоя от тези пиеси не ме интересува. На свой ред му споменах, че Наум Шопов, наричайки го “моя учител”, ми е доверил желанието си да работи с него “Последната лента” на Бекет. Казах, че като пръв постановчик на “В очакване на Годо” и “Носорози” би му прилягало да направи с Наум един сборен спектакъл от “Урокът” на Йонеско и “Последната лента”.

Очите на Леон овлажняха и той до края на срещата ни остана така развълнуван, с овлажнели очи, докато разговаряхме за някогашните приятелства, които на стари години отново добиват цена, имайки предвид неговото приятелство с Наум, но той се вълнуваше очевидно и от мисълта за раздялата си с театъра и с актьорите, които са възмъжавали и раснали под неговата грижа и сега го изоставят. Той гледаше над главата ми през прозореца и се мъчеше да овладее наливащата се влага в очите му. “Аз ще се пенсионирам. Решил съм го, ще се пенсионирам. Стига толкова. Ще правя постановки, ако ме канят, няма да откажа, но ще си отивам. Не бива да оставам повече.” Искаше да свърже причината за решението си с името на директора, но се виждаше, че има по-дълбоки и по-сериозни неща, които са го извадили от равновесие. Не знам кои са те. Но ми беше тъжно да го гледам така дребен, побелял, с очила с дебели стъкла да се окуражава, че няма нищо страшно, но и да припомня, че с пенсията си трудно ще връзва двата края. Разделихме се с обещание скоро да се чуем. Той дойде с очаквания, които останаха излъгани…

Малко след като се разделих с Леон слязох да гледам репетиция на “Комедия от грешки”. След дългото търсене на режисьор, с постановката се беше заел Андрей Аврамов. Предварително ми подхвърлиха, че не е сигурно дали в репетицията ще участва Юри Ангелов; на сутрешната репетиция станало някакво спречкване и Юри си взел “раничката” със заканата, че “напуска”. Репетицията наистина мина без негово участие, поради което доста сцени бяха прескочени. След края на репетицията се обърнах към всички актьори с въпроса какво ще правим. Славка Славова намекна, че Юри е толериран от всички ръководства и е крайно време да се постъпи с него така, както се постъпва в такива случаи: уволнение. Други я репликираха. Заявих им, че няма да провеждам разследване какво се е случило, защото работата ми не е да разследвам, а оставям на тях, които се познават добре, да загладят личните си отношения така, че да не пречат на общата ни работа.

Късно вечерта вкъщи ми се обади Стоян Алексиев. Той е предизвикал спречкването, което е довело до реакцията на Юри. Каза ми с виновен глас, че е търсил Юри вкъщи, но не го намерил. Малко след това ми се обади и Андрей Аврамов, за да ми съобщи, че са открили Юри и че са имали с него трудно обяснение. Цялата история е малко патологична, но показва степента на изнервеност на хората в театъра. Специално пък за Юри тази степен е още по-висока, тъй като неговите нерви са опънати от проблеми в семейството му.

В края на краищата всичко се разреши благополучно, Юри ще идва редовно на репетиции и се надявам, че и този път облаците се разминаха над тази постановка.

23 април 1991, вторник

Преди няколко дни Добчев неочаквано ми предложи да постави “Краят на играта” от Бекет. С него имахме друг разговор – за “Лазар и Христос” по Емилиян Станев. Предложението беше негово и аз по принцип го приех; български автор, при това Иван има опит в работа с Ем. Станев. Но тогава той репетираше в Младежкия театър “Краят на играта” и трябваше да изчакаме да завърши там. Изведнъж се оказа, че там неговите опити да приближи един от актьорите до стила, който търси, не дават резултат, а срещу намерението му да смени този актьор се възпротивили другите актьори. Така че Иван бил принуден да прекрати работа в Младежкия. В резултат на това развитие на нещата той предлага да направи постановката при нас, като ми нахвърли един наистина интересен замисъл. Иска да вземе Велко Кънев и Георги Калоянчев за ролите на Клов и Хам. Смята да направи комедия, спектакъл с много хумор. Помолих го да ми даде едно денонощие за размисъл. Постановката може да се окаже много интересна, но не вярвам да привлече публика. В нея ще участват всичко четирима актьори, единият от които гастрольор. В момента половината от трупата бездейства. Надявах се в края на сезона да можем да започнем – макар и само да започнем – репетиции на една или две постановки, които да дадат работа на повече незаети актьори. Много са тези, които чакат работа. Представям си колко дълбоко ще бъде разочарованието им, когато научат, че недолюбваният Добчев ще прави постановка само с трима от нашите. И то постановка на пиеса, която след няколко дни ще има премиера в “Театър на маса”. И едва ли ще се радва на особен зрителски интерес. Рискът никак не е малък.

8 юни 1991, събота

Вчера заедно с Маргарита Младенова и Иван Добчев бях на посещение при зам.-министъра на културата Павел Васев, който каза, че ме очакват големи неприятности с предстоящи съкращения. Той не знае, че това не са никакви неприятности в сравнение с неприятностите, които ми създава сегашният раздут щат. Предстояло да излезе постановление на Министерския съвет за пенсиониране и освобождаване на работещите пенсионери. Чувам отдавна закани от този род, но досега нищо не се е случило.

Към цялата тази неразбория с очаквани неприятности се прибавя изострената атмосфера на напрежение и несигурност в обществото. Вече седмица театърът не може да си получи заплатите – в банката няма пари. Политическата обстановка става все по-объркана, новите цени на бензина неизбежно ще предизвикат верижно покачване на всички цени. Това веднага даде отражение в резкия спад на публика в театъра. Хората са стреснати и – за разлика от зимните месеци, когато повишението на цените беше свързано с надежда, че ще последва някакво подобрение, поне в снабдяването – сегашното повишение на цените не се придружава от никакви надежди. Става ясно, че правителството не може да се справи със задачата си или самата задача просто няма решение. Хората са изнервени, настръхнали, готови за бой, насилието се е загнездило в погледите им, а на мнозина и в поведението, агресията е станала всеобща.

“Комедия от грешки” е спектакълът, който героично успява да събере публика за половин салон, около 350 души, “Камината” на Маргарит Минков е последната ни премиера и тя е досега най-добрата в качествено отношение; вече е почти сигурно, че “Мъртвешки танц” няма да има премиера през този сезон.

15 юли 1991, понеделник

Вече една седмица съм формално в отпуск, а театърът от две седмици е във ваканция. Престанах да ходя на работа всеки ден, но преди това бях плътно зает от 8 сутринта до 10 вечерта с разговори, срещи, заседания и какво ли не.

В събота, на 29 юни, сутринта имахме общо събрание с обсъждане на резултатите от сезона. Говорих доста дълго, мъчих се да бъда откровен в оценките и разсъжденията си. За пореден път изразих своята загриженост от промененото отношение на публиката към продукцията на театъра. В рамките само на една година това отношение се промени дотам, че трябваше да стигнем до унизителното положение да отменяме представления поради липса на зрители. Никой от живите творци на Народния театър не помни такова нещо. Наш дълг е да анализираме с максимална трезвост причините за промяната. Иначе рискуваме да се оплетем в безплодни заблуди. От времето, когато Елин Пелин написа известната си статия “Защо не ми се ходи в Народния театър?”, основните съставки на отговора на този въпрос остават затворени в орбитата на самия театър. Така че днес аз предлагам да говорим за две неща: за онова, което в художествената продукция на театъра вече не се харесва на значителна част от публиката и какво да направим, за да започнем отново да й се харесваме.

В разговорите си с колеги долавям скрития въпрос: “Няма ли да направим нещо, за да се измъкнем от това положение? Ще продължим ли да я караме, както досега?”. Предлагат се идеи за спектакли, предлагат се дори готови спектакли. Моето разбиране е, че ако ще се спасяваме, можем да се спасяваме само като Народен театър, със средства присъщи и допустими за Народен театър. За да удържиш тази позиция, се изисква известен стоицизъм. Защото изкушенията на по-лекия път са силни. Но съм убеден, че стратегията на занимателното, пикантно зрелище не може да ни доведе до нищо перспективно, на нас тя не ни е позволена. Ние имаме нужда от обмислени действия, от умно начертана програма.

Искам да се разбере, че промяната не е моя лична приумица, тя е обективно необходима в условията на една ускорено променяща се действителност. Може би всички искат тази необходима промяна, но вероятно и мнозина се страхуват от нея. Защото тя е проверка. А обикновено не всички издържат проверката. Ще рече, че промяната поражда и страхове. Известно е, че за нашата културна общественост Народният театър отдавна не е водещият български театър, за какъвто той самият се смята. Обилието на награди и звания едва ли може да скрие тази неприятна истина. Едно от най-често признаваните достойнства на Народния театър е неговият реализъм. Аз нямам за цел да руша реалистичните убеждения на никого. Пазил ме Бог! Който иска да бъде реалист, нека бъде. Само че нека си изясним какво днес трябва да разбираме под “реализъм”. Реализмът не е нещо застинало, той се развива. Моето недоволство не е от реализма, а от стадия на развитие на реализма на Народния театър.

Необходимостта от промяна е необходимост от модернизиране, което ще рече необходимост от усъвършенстване на реалистичната традиция. То значи отказ от онзи “лесен” реализъм, с който довчера все още можеше да се интерпретира разрешеният реалистичен репертоар. Днес обаче падат преградите на нашата дълга изолация от света и ние можем да посегнем към драматургия, която беше заклеймявана като антиреалистична. Тази драматургия носи голяма част от откритията на съвременната театрална култура. Без да асимилираме тези открития, ние не можем да преодолеем пораженията от изолацията. Трябва да се научим да играем и “антиреалистичната” драматургия и тук “лесният” реализъм няма да ни помогне. Така възниква въпросът за прочита, за интерпретацията, който всъщност е въпрос за режисурата. В режисурата на Народния театър интерпретациите на Ибсен, Достоевски и Радичков не се различават особено като стилистика, ние играем комедиите на Вазов, на Питър Шафър и сега на Павел Кохоут почти по един и същи начин. Ние претопяваме в пещта на нашия реализъм повечето характерни отлики на автори със съвършено различна естетика. Това опира до работата над образа, но и до работата над общото, над ансамбъла. Поради наличните смущения в доверието между режисура и актьори, актьорите в Народния театър са усвоили философията на “спасяване поединично”. По тази причина много спектакли са нещо като механичен сбор от арии на участващите в тях актьори. Твърде много са актьорските своеволия, импровизациите. Това говори са ниска творческа дисциплина. Но то говори и за неудовлетвореност на актьорите от режисьорската работа, откъдето тръгва и съблазънта към “направи си сам”.

Всичко това намирисва на театър не от първо качество. Съвременният театър е преди всичко ансамблов. Мисля, че Народният театър в момента не притежава тази добродетел. Ние можем да говорим за изпълнителски състав, но не за художествен ансамбъл на сцената. Проблемът е преди всичко режисьорски. Режисьорите, които съм канил, направо се плашат от своеволията на немалка част от нашите актьори.

Говорих още за репертоара за следващия сезон, за намеренията ни. Излезе дълго. Не очаквах нищо особено от този опит да предизвикам някакъв разговор, но до това изобщо не се стигна. Никой не стана да сподели и една дума за работата си, да не кажа – за творчеството си. Главният театър-майстор говори за кражбите, които се извършват. Злоупотреби и безразличие ме карат да се замисля дали не надценявам шансовете за успех на усилията за някаква промяна.

 

В следващата серия очаквайте: Поява на постановлението за пенсиониране, тежки скандали в театъра, Иван Добчев пред линч в Народния, Стойчо Мазгалов: „Срамувам се, че работя под един покрив с морално деградирал човек като Иван Добчев!“…, оставки на Добчев, Маргарита Младенова и Васил Стефанов. 

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах