Наздраве за старите софийски кръчми!

Култът към миналото, доброто старо време и оня вкус от ‘га бехме млади може да бъде и много досаден. Но когато става въпрос за кръчмите, в които дядовците бистреха политиката и измисляха грандиозни планове над по чашка неизвестна жидкост, докарана от Карловско, усмивката е неизбежна.

Единствената забележка към „По дирите на изчезналите софийски кръчми” е, че книгата е прекалено кратка. Авторката Павлина Делчева-Вежинова е изкарала от прахоляка много забавни факти за заведения и заведенийца, където, както казваше един вицов диктатор от миналото: „Народът намираше утеха”. При малко по-голям обем в книгата са можели да влязат и местенца от трийсетте години, тоест от най-хъшлашкия период на София, когато местният жаргон е бил езикова съкровищница, а в немските пропагандни речи са се срещали безотговорни лафове като:

„Вече дори по баровете в София се знае…”.

Някои от кръчмите в книгата все още съществуват и човек може да тръгне с томчето в ръка, за да си ги намери и така да преживее малко туристическа носталгия или нещо, което да го приближи към умилително смешния вчерашен ден на дядо си и баба си. „Вкусното кебапче” до сградата на БНТ продължава да радва и квартала, и случайния посетител с комбинация от хубава кухня и намусено соцобслужване, което по-скоро забавлява, отколкото дразни. Но ако искате да изпитате чувството, че сте в истинска софийска кръчма, идете направо до „Сам дойдох” зад Немската гимназия. Стига да си намерите място и например Ицко Финци да свири там вечерта, ще е все едно сте прочели книгата. Само не казвайте на съдържателката, че си носите такова еретическо четиво!

Книгата се колебае между пътеводител на изчезналите места и сборник спомени за по-важни посетители. Авторката на места превръща текста си в каталог на художници и писатели. Читателят сам ще реши дали това му харесва, защото покрай намерението за бохемско пре-преживяване на една младост сред интелектуалци се прокрадва и едва забележимата сянка на соцносталгията. Но все пак можем да отдадем всичко на неизбежната атмосфера на всеки период и да четем просто за удоволствие.

„По дирите…” напомня на „София преди 50 години”, издадена през 50-те и разказваща за града, какъвто е бил в началото на ХХ в. Авторът Георги Каназирски-Верин е хванал очарователния дух на градчето, превръщащо се в столица, а днес г-жа Вежинова прави нещо подобно за следващия исторически период. Тук има и историческа заслуга, защото миналото принадлежи не само на министрите и генералите, а и на съвсем нормалните човешки преживявания като ракийката с приятели в някое пролетно дворче.

Хубаво е, че напоследък излязоха няколко книги като „По дирите на изчезналите софийски кръчми”. София все повече губи истинския си характер и се превръща в прашно бетонно леговище, така че фиксирането на паметта може да бъде източник на хуманно вдъхновение за бъдещето.

Снимките са допълнително удоволствие, така че няма да съжалявате, ако отворите книгата. Само не превръщайте носталгията в други неща.

„По дирите на изчезналите софийски кръчми” от Павлина Делчева-Вежинова е издание на „Кибеа”.