НДК, замислен от Людмила Живкова в синхрон с „космическите вълни и звукове“

Преди 40 години, на 31 март 1981 г., тържествено отваря врати новооткритият Народен дворец на културата. Замислен от Людмила Живкова, дъщеря на бившия Първи, като храм на културата, първото събитие в него, стартирало в деня на откриването, е XII конгрес на БКП.

За историята на създаване на една от емблематичните сгради на София с огромно значение за културния живот на цяла България пише Иво Милев в книгата си „Животът и смъртта на Людмила Живкова“. Преразказваме историята така, както е съхранена в архивите, от които авторът на документалната биография е черпил информация.

Идеята

Идеята за създаването на Национален културен център е на Людмила Живкова. С докладна записка до Политбюро и ЦК на БКП, подписана от нея на 14 февруари 1977 г., Комитетът за култура предлага да се изгради на етапи „Национален център за изкуство и култура“, който да представлява в синтезиран образ българската духовност и връзката на българската култура с общочовешката цивилизация.

На 26 юли 1977 г. работна група е натоварена с изготвяне на концепция за идейно задание за „Национален център на българската култура“. След множество срещи и обсъждания в периода юли – септември 1977 г. с творческите съюзи, които дават мнения и препоръки, и с представителя на културен център „Помпиду“, Париж, арх. Франсоа Ломбар, окончателният текст на концепцията-задание за изграждане на Национален център на българската култура е приет на 28 септември 1977 г.

Центърът трябва да осигурява място за актуални прояви на изкуствата и науката: спектакли, рецитали, изложби, концерти, филми, фолклорни прояви, естрада, за нови тенденции и начален тласък на експерименти, поощряване на новаторството, да служи като информационен център, предоставящ актуална и ретроспективна информация за най-значими тенденции и явления в развитието на изкуствата. Концепцията изрично подчертава, че не става дума за музей, а за средище, притежаващо „качествата на жив и бързо реагиращ механизъм“, с функции за отдих, стимулиращи социалните контакти, търговски функции, създаващи възможности за покупка на художествени ценности и др. Центърът трябва да разполага със собствен научен отдел за проучване потребностите на публиките и анализ на възприемането на културни ценности, който да провежда собствени научно-приложни изследвания, социално-психологически, емпирични и т.н.

Предвидени са зали с различен капацитет – една с 1200-1500 места, друга с около 500 места и три с по 250-300 места, пространства за индивидуално възприемане на изкуствата с аудио съоръжения и монитори, куклен и летен театри; експозиционна част; информационна част с библиотека, фото и фонотека, документален архив, филмотека и пресцентър; ателиета, кабинети и лекционни зали; клубна част, включително със спортна зала; собствена печатна база; кабинети, ателиета и заседателни зали.

Людмила Живкова вижда бъдещата сграда като „храм на културата“, място за преклонение, за ритуал, за пречистване. Архитектурно, според нея, тя трябва да е изчистено пространство, „преди всичко то трябва да въздейства като празно пространство“, „трябва да се използва древната опитност“ при строежа на храмове и свещени места, „за да може по-добре нашата еманация да се съчетава с космическите вълни и звукове. Не случайно в основите на тези храмове са се залагали определени символи за развитие, за пламък на новото, който е горял винаги в човешките сърца“, казва тя.

Националният научно-изследователски център по култура към Комитета за култура проучва как са изградени други национални центрове по изкуствата и културата: Националния център за изкуство и култура в Париж, Културния дом в Хановер, Дворецът на републиката в Берлин.

Като местоположение се търси пространствена отвореност към крайградския декор – Витоша или Люлин.
През април 1978 г. за местоположение на Центъра е посочено началото на Южния парк на терена, ограничен от булевардите „Евлоги Георгиев“ и „Пенчо Славейков“, и на запад от бул. „Витоша“, т.е. мястото на бъдещия Народен дворец на културата.

Идеята за създаване на Национален културен център съвпада и с намерението на Софийския градски народен съвет и Градския комитет на БКП да бъде построена концертно-конгресна зала. Заради настойчивостта на Комитета за култура и лично на Людмила Живкова планът предвижда строежът да завърши през 1981 г., когато е честването на 1300 години от създаването на българската държава и провеждането на XII конгрес на БКП. По предварителни изчисления строителството на обекта ще струва около 110-120 милиона лева, а поради изключителната сложност на проектирането и строителството нормалният срок за завършване е 10-12 години, а не за 30 месеца, както настоява Людмила. Дори Дворецът на конгресите в Москва, който е по-малък от нашия обект, е изграден при изключително напрежение за 2 години, а Центърът трябва да бъде готов за 30 месеца, което изисква работа на 3 смени на всички звена.

При обсъждане на наименованията на новия културен център Людмила Живкова настоява той да се нарича „София“, името на „вечната мъдрост“.

Изпълнението

Строежът започва с гаранции, че БНБ ще разплаща авансово строителството, без да спазва изискванията на Правилника за капиталово строителство. Висш оперативен съвет ръководи строителството, ръководен първо от Георги Йорданов, после от Григор Стоичков. Основният инвеститор на сградата е Комитетът за култура, а за околното пространство – Софийския градски народен съвет.

При обсъждане на проекта в Министерски съвет министърът на отбраната Добри Джуров се изказва против участието на войските в строителството с аргумента, че армията няма да слугува на всички политици, които не могат да си свършат работата. Тодор Живков избухва:

„Щом един член на Политбюро не може да разбере общонационалното значение на НДК, той трябва да излезе в отпуск, а Министерство на отбраната ще се ръководи от Председателя на Държавния съвет“.

По спомени на Петър Междуречки в залата настъпва гробна тишина. Министърът скланя да предостави едно военно поделение за изграждане на околното пространство.

Добри Джуров не е единственият противник на грандиозното начинание. За да предотврати отхвърлянето на проекта, Георги Йорданов решава да разчисти терена и да започнат изкопните работи за основите, без да се чака документацията. Идеята му е, че при заварено положение никой няма да иска тази язва в центъра на София и тя ще трябва да се запълни със сграда. За разчистване на терена се организират съботници, дни, в които софиянци доброволно участват в изграждането на обекта. Проектирането е възложено на ателието на арх. Александър Баров и конструктура Богдан Атанасов. Околното пространство и паркът се проектират от арх. Атанас Агура и инж. Валентина Атанасова. В проектирането участват и колективи от Университета по архитектура, строителство и геодезия. Строежът е възложен и поет от „Софстрой“.

Снимка: Архив на НДК

По предложение на Людмила Живкова е сформиран Оперативен щаб по строителството от заместник-министри от почти всички министерства. Заседанията на оперативния щаб се провеждат всеки четвъртък от 11 часа на мястото на строежа. Първата копка е направена на 25 май 1978 г. Строителството започва, проектирането върви паралелно.

Изграждането на обекта към юли 1978 г. е с ориентировъчна стойност около 75 милиона лева. Към началото на 1980 г. все още няма яснота за пълната му стойност. За година и половина обаче грубият строеж е завършен, извозени са над един милион и 700 хил. кубически метра земна маса, работи се едновременно на площ от 19 000 кв. м на няколко нива от различни специалисти и строителни организации. В най-усилните дни на строежа работят 6000 човека от 15 управления и обединения. Използват се работници от Кипър, Югославия, Виетнам и, разбира се, от Строителни войски.

Снимка: Архив на НДК

През есента на 1979 г. основният фактор за бързото придвижване на обекта, Георги Йорданов, е преместен на нова длъжност в Министерски съвет. Строежът започва да се бави и някои започват да уговарят Живков да отложи откриването му поне с 10 години. Той първоначално се съгласява, но след посещение на място придобива увереност, че строежът може да се завърши. Проектът е поет от Григор Стоичков, зам.-председател на Министерски съвет по строителството.

Снимка: Архив на НДК

След приключения първи етап на строителството, на 20 март 1981-а Людмила Живкова посещава строежа, благодари лично на строителите на тази „величествена сграда“, издигната за рекордно кратки срокове.

Символика

Макар дворецът да не е завършен изцяло, Людмила Живкова вече има с какво да се гордее. Той носи името на „Предвечната мъдрост“, София, и нейна статуя с разперени ръце посреща гостите на двореца още в централното фоайе.

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Неговата декоративна украса, изпълнена в бронз, камък, керамика, стенопис и тъкани, е изработена от над 40 художници, сред които Дечко Узунов, Светлин Русев, Михалис Гарудис, Йоан Левиев, Стоян Куюмджиев, Ванко Урумов, Иван Радев, Теофан Сокеров, Текла Алексиева, Ангел Станев, Валентин Старчев, Георги Чапкънов, Марин Върбанов, Атанс Яранов, Мария Йосифова, и др. Светлин Русев нарича НДК „материализирана духовна енергия“, която превръща художествените произведения в послания. НДК трябва да бъде архитектурният символ на 1300-годишнината на България. Сградата е разположена в оста на бул. „Витоша“ и оставя „свободен погледа към най-извисения връх на планинския силует“.

Архитектурният план на сградата е изграден на основата на осмоъгълник, получен чрез свързването на страните на равнораменен кръст, ориентиран по четирите посоки на света. Осмоъгълният архитектурен план е типичен за множество култови постройки още от античността: римските мавзолеи-октагони на император Диоклециан (244 – 311) в Сплит, Хърватия, и на император Максимиан (250 – 310) в Милано (у нас такива са гробницата-мавзолей от Варна и мавзолея до село Уровене). Специфичната архитектурна форма-октагон се разпространява особено през късната античност в Дакия и Долна Мизия под влияние на императорите от епохата на Тетрархията, които са родом от балканските провинции. Тя е типична и за ранно византийската църковна архитектура (като църквата „Сан Витале“ в Равена), за романската архитектура (катедралата в Аахен), за ренесанса (купола на катедралата „Санта Мария дел Фиоре“ във Флоренция и прилежащата ѝ Баптистерия).

Равнораменният кръст със заоблени краища (който се възприема като богомилски символ) е в основа на плана на откритата през 1973 г. при проучване на Голямата базилика в Плиска сграда във формата на равнораменен кръст.

Октагонът е символна връзка между земята и небето. Образ с подобна символика се вижда на централната фасада на Народния дворец на културата в пластиката „Слънце“ с автор Георги Чапкънов. Тя представлява слънчев диск, сегментиран на 14 дяла, от който излизат „лъчи“ във формата на житни класове.

Вътрешната монументална украса на Народния дворец на културата носи идеята за духовно възраждане. „Възраждане“ се нарича и монументалната бронзова статуя на Димитър Бойков в централното фоайе. Много от произведенията са изградени около мотива за слънцето или огъня, дървото на живота, празника или ритуала като например гоблена на Лиляна Чаушева „Слънце“, дърворезбата на Антон Дончев „Любовта на слънцето“ при Зала 5, композицията на Михалис Гарудис и Кольо Гецов „Слънце“ в Информационния център на НДК, мозайката на Григор Спиридонов „Слънце“ при Зала 4, металопластиката на Михаил Бенчев „Пламъци“ в централното фоайе, металната завеса на Зала 1, работа на Димо Заимов, носи също наименованието „Слънце“ и т.н.

Слънцето е изобразено и на емблематичната метална завеса, използвана при класически концерти в Зала 1. Снимка: Архив на НДК

В центъра на живописната композиция „Огъня“ на Христо Стефанов (Зала 7) е поставен разпънат „на кръст“ човек. Няма никакво съмнение, че става дума за разпятие, въпреки че кръстът на приковаването липсва – съвсем както е в богомилската трактовка, която се уповава и вярва във възкресението, но отрича кръста като инструмент на мъчението и смъртта.

Във фреската „Човекът и мирът“ на Йоан Левиев, решена гротесково в стила на Ороско и мексиканската стенописна школа, две сили се борят за надмощие – силите на разрушението и силите на създанието. Над цялото доминира изгряващо слънце и като реплика от автопортрета на Зохарий Зограф – ръка, държаща четка, като символ на творчеството.

Същите идеи за приемственост и възраждане са вложени и във фреската на Дечко Узунов „Възхвала на българската култура“ в Зала 9.