„Не бих дал и сантиметър от свободата си за нищо на света“

Като „образован български марксист, научил се да използва капитализма за изкуството си“ се описва Кристо през 2018 г. пред изданието „Дизайнбум“.

Христо Явашев почина на 31 май от естествена смърт в дома си в Ню Йорк. 63 години след бягството си от тоталитарна България, той не пожела да се завърне в родината. Световните медии отдадоха почит на мащабното му творчество, което остави ярка следа в съвременното изкуство. За Кристо бяха казани изключителни думи, припомнени бяха най-впечатляващите му и амбициозни проекти. Артистът многократно е подчертавал, че работите му нямат нужда от обяснение, но както критиката, така и ценителите, а не на последно място и онези, които не го харесват, анализират отново и отново стойността на създаденото от него.

Вижте още: ПОЧИНА КРИСТО

Интересно е как самият Кристо говореше за своето изкуство и минало, затова събрахме някои от най-впечатляващите му изказвания през годините.

„Ние [Кристо и Жан-Клод] правим красиви неща, които са невероятно безполезни и напълно ненужни“, казва той за „Сънди таймс“, когато изданието го търси през 2018 г. за интервю по повод проекта „Мастаба“ в Лондон.

„Не правя неща, които да имат някаква функция, освен може би човек да им се наслаждава. Творците, особено архитектите, търсят трайност. Аз не. Обичам след мен да не остава нищо. Това изисква кураж“, коментира той през същата година пред „Гардиън“.

Кристо и партньорката му в живота и в изкуството Жан-Клод (тя почина през 2009 г.) отказваха помощта на спонсори и финансираха проектите си с лични средства, продавайки скици и рисунки на бъдещите си проекти.

„Винаги сме били добри в преговорите – казва той в същото интервю за британското издание. – И трябваше да бъдем, в противен случай тези проекти никога не биха се реализирали. Но винаги сме били много добри и в убеждаването на банките да ни отпускат кредити.“

Нетрайността на изкуството му има и практическа гледна точка – кредиторите няма какво да му вземат.

„Естетиката за мен е всичко, което влиза в процеса [на създаването на един проект] – работниците, условията, преговорите, трудността на конструкцията, работата със стотици хора – разказва Кристо пред „Ню Йорк Таймс“ през 1972 г. – Целият процес е естетика и точно това ме интересува, откриването на самия проект. Влизането в диалог с различни хора.“

И докато мнозина се възхищават на визионерството, смелостта и детинската му вяра, че невъзможното може да бъде осъществено, артистът има и редица критици, които омаловажат проектите му, свеждайки ги до обикновено опаковане и груба и безсмислена намеса в околната среда. Той винаги стоически посреща отрицанието.

„Творбата сама развива своите измерения. Винаги е по-голяма от самото ми въображение“, казва той пред „Artnews“ през 1984 г., когато коментира „опаковането“ на острови с розов плат по брега на Маями.

Кристо нарича този свой проект „моите водни лилии“ и го определя като „поетичен жест“, вдъхновен от Клод Моне.

„Завеса в долината“ е един от първите проекти на двойката, осъществен сред природата. В долината Рафъл, Колорадо, е поставена дълга оранжева завеса през 1972 г., но 28 часа по-късно силни ветрове нарушават целостта на плата и екипът започва процес по демонтаж на произведението.

„Като артист аз направих онова, което си бях намислил – споделя той след това. – Това, че завесата вече не съществува, прави творбата дори още по-интересна.“

Светът го запомня най-вече с опаковането на Райхстага през 1995 г., няколко години след падането на Берлинската стена.

„Това бе едно от най-красивите неща, които съм виждал – казва той пред „Гардиън“ през 2017 г. – Сто алпинисти, спускащи се по фасадата на Райхстага, бавно развиващи огромната сребриста завеса. Нямаше кранове или машини, само хора, които се спускаха надолу като във въздушен балет. Огромни тълпи дойдоха да гледат. След като беше завършено, искаха да се докоснат до плата.“

За да не „омаловажат проекта му“, Кристо отказва на Тримата тенори да използват творбата му за фон на техен концерт.

Кристо и Жан-Клод пред макет на опакования Райхстаг. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Свободата в изкуството за него бе една от най-важните ценности в живота и работата му:

„Бих искал да съм абсолютно свободен, да бъда напълно ирационален без да се налага да се оправдавам за това, което правя. Не бих дал и сантиметър от свободата си за нищо на света“.

В интервю за „Ивнинг Стандарт“ през 2018 г. той дава обяснение защо бяга от България в четвъртата си година като студент в Художествената академия и защо никога не се връща в родината:

„Живеейки на Запад, бях изложен на това огромно културно богатство… беше немислимо, невероятно, бидейки от това далечно място, България. И затова не съм се връщал от 1956 г. Толкова много обичам нещата, които правя, че не искам да прекарам и една минута в нещо, което не е свързано с тази ми страст, а и съм в добро здраве, за да го направя“.

НЕ ГРАЖДАНСТВОТО – ИДЕНТИЧНОСТТА ПРАВИ ЧОВЕКА. А МОЯТА ИДЕНТИЧНОСТ Е КРИСТО