Не дишай в зала „България”, ще се разпадне

Там всичко е крехко, чупливо, крепи се на магия. Дори едно дълбоко вдишване може може да погуби симфоничната музика в България. Тя вирее едва-едва, крепи я единствено страхът на неколцина директори и министри да не останат в историята на българската култура като палачи на най-елитарното изкуство у нас. То доставя удоволствие на няколко хиляди българи, които все повече намаляват, защото си отиват в небитието. Няма ново поколение публика, само тук-там между редовете шава някое изключение. По-малко от половината зрители могат да плащат билети за концертите в зала „България”.

Преди дни в същия този салон около 1000 души чуха и по-точно преживяха дуенде – нещо изключително рядко в симфоничната музика, защото качественото изпълнение в нея се дължи най-вече на рутина, консерватизъм и е въпрос на техника. Квартет „Кварто” изпълниха клавирните квартети на Роберт Шуман и Рихард Щраус, които професионалистите и почитателите на филхармонията знаят, че са изключително трудни за свирене. В ръцете на Иван Пенчев (цигулка), Татяна Тодорова (виола), Димитър Тенчев (виолончело) и Христо Казаков (пиано) тази музика прозвуча с непоносима нежност, далеч от арогантността на много по-прославени наши изпълнители. Нежност и трепет, които спряха дишането и дори кашлянето и кихането в зала „България”. Но не от описаната по-горе тревога, а от съпричастност, единение и от пълно потапяне във вдъхновението, с което Щраус и Шуман са създали преди стотина и малко повече години тези пиеси. Пианото на Казаков и цигулката на Пенчев си общуваха в симбиоза уж в абстрктното поле на изкуството, но „гласовете” им описваха натуралистичен звуков пейзаж от природата, глътка горещ чай в дъждовен ден, капки вода от мокро клонче, кръгове в локва в задния двор. От чутото в зала „България”, разбираме защо Христо Казаков е сравняван с великия Глен Гулд. Неговото пиано е по-красиво средство за изразяване от думите.

Квартет „Кварто” е частно образувание в полуизоставената сграда на българското симфонично изкуство, а там камерната музика е почти погребана. На нейната територия пребивават незначително малко изпълнители, които както знаем от ходенето по мъките на „Софийски солисти” и Квартет „Димов” съществуват в унизителни условия на труд. Квартет „Кварто” не чака на държавни или и общински средства, той е личното хоби на един бизнесмен. Това е рядък дар в изкуството, който трябва да се подкрепя, за да не остане единствен жест за сбогом с това изкуство. Държавата е на ръба да се откаже да развива и управлява симфоничната музика в България, за да реши един от проблемите си. Защото тази музика – това най-високо достижение на цивилизацията, е проблем за властта у нас.