Не е за разглезени читатели

Бих ли оцеляла в такава ситуация? Този въпрос ме измъчваше почти през цялото време, докато четях „Годината на магическото мислене“ на Джоун Дидиън („Лист“). Дъщеря на ръба на смъртта, внезапна смърт на съпруг, с когото си живяла заедно 40 години, пълна липса на контрол върху ударите на съдбата – това е накратко сюжетът на автобиографичната полудокументална история, разказана от американската авторка на романи, филмови сценарии и публицистични текстове.

Джоун Дидиън изследва пътищата на скръбта по един ежедневен начин, сякаш преминава през вратата на всекидневната, за да стигне до спалнята. Сълза по сълза, ден по ден, мисъл по мисъл, с една елегантна дистанция от самата себе си, тя описва пътя през тъгата – Вергилий в ада на сбъднатите страхове.

В тази книга няма патетична поза, няма декларации, които да поставят ужаса в рамка, удобен за осмисляне. Дидиън не показва, а те вмъква в своя ум, създава емпатична връзка и те кара да съпреживееш. По-въздействащо от хорър филм, по-болезнено от сценична трагедия, повествованието в „Годината на магическото мислене“ е като дневник от бъдещето, което очаква мнозина. Като репетиция на предстоящото, неизбежно като болестите и смъртта.

Читателят, разглезен от декларативни драми, ще усети без съмнение вцепенението, вкопаната болка, погребаната жизненост. И понеже самоидентификацията е неизбежна, ще ги открие и в себе си, ще ги съпреживее като предсказание. Думите на Дидиън са вътрешния глас на всеки, който отвори книгата, особено ако е на прага на възрастта, в която вече се усеща полъхът на края.

Една от най-трудните за възприемане характеристики на тази книга е честността – крайна, стигаща до самообвинение. Когато човек анализира себе си, личните си емоции, той няма особен избор – всяко лицемерие е пагубно. Когато ги разкрива пред другите, честността има силата на хладно оръжие. Безкомпромисната прямота на Дидиън свлича кожата на неподготвения читател и оставя нервните му окончания незащитени. Силата на съпреживяната обща скръб е неизмерима. При това няма грам патетика като в книгите, над които читателите леят сълзи от удобните си кресла. „Годината на магическото мислене“ вади от зоната на комфорт безапелационно, не с катарзиса на спасителната дистанция.

Това е книга без финал, просто откъс от живота, чиято драматургичност сме си въобразили. Няма финал в скръбта, няма „заживели щастливо до края на дните си“, защото дните са подарък с лимит. Читателят е лишен – за негово добро – от хепи енд и от какъвто и да е „енд“. Без въображения, без илюзии, казва му Дидиън, описвайки собствения си ход през мъката. Надежда няма, но остава фантазията – не онази от приказките, а само преживяната, фантазията на спомена, пренебрегвана поради сантиментално неразбиране на смисъла от спомените, докато не дойде времето те да бъдат използвани.

Вина, самосъжаление, опит за илюзорно връщане назад – всички познати емоционални кризи са разказани с равния тон на вече миналия през тях човек. И това е огромният позитив на тази книга – тя дава усещането, че скръбта, тъгата, страданието са толкова естествени, колкото любовта и щастието. И че никой не е сам в болката си, дори напротив – тя обединява човеците повече от любовта.

Взимам на въоръжение „Годината на магическото мислене“. Възнамерявам да я препрочитам, да я наизустя, да си науча урока преди да вляза в часа. Защото никой друг досега не ми е давал толкова силна вяра, че мога да се справя, когато дойде времето на загуби.