Не евтаназия, а самоубийство

Не лъжата е страшна в днешния объркан свят, а полуистината. Тя е и най-достъпна – наводнени сме от полуистини, които изкривяват реалността. Фейк-новините са така успешни не защото са фалшиви докрай, а защото са фалшиви мъничко, колкото да не усетим изоставането в синхрона, колкото да ни изместят леко от действителното. Това е отрова със забавено действие, по-страшна и по-съсипваща от ятагана на откровените лъжи.

Преди няколко дни авторитетни медии като „Индипендънт“ и „Евронюз“ гръмнаха с новина, че в Холандия 17-годишно момиче е било подложено на държавно контролирана евтаназия заради нелечими душевни травми – изнасилване в ранна възраст, депресия и анорексия. Тази новина прелетя света, появи се в медии във всички държави и на всички езици. Разбираемо е – да избереш смъртта доброволно винаги е шокиращо, а когато институциите се окажат съюзници в самоубийството, това разклаща основите на цялата човещина. Първият, най-важният инстинкт на човешкото същество, е инстинктът за съхранение на живота.

Дебатът по тази ужасяваща новина сам по себе си е изключително важен, защото предполага промяна в тъканта на обществото, за което човешкият живот е върховна ценност. Държавата е създадена с идеята да го защитава – на всяка цена! – а не да асисистира при прекратяването му.

Но фалшивата новина може да доведе само до фалшиви изводи. В крайна сметка някъде по пътя между случилото се наистина и медийното отразяване се е получило разминаване. Момичето не е евтаназирано с ничия асистенция. Самоубило се е с глад. Не в условията на контролирана смърт, не под наблюдение на специалисти. Просто се е отказало да живее.

Такива трагедии, уви, се случват ежедневно и по целия свят. Минават мълчаливо, защото медиите нямат интерес към персоналното страдание, ако то не засяга обществото.

От посочения казус произтичат много повече болезнени теми от тази, която завладя умовете на хората. Като се започне от медийното изкривяване на истината и се стигне до правото да умреш, когато пожелаеш. Това са ключови проблеми, маркиращи цялостната промяна в парадигмата на света. В предхристиянската европейска култура самоубийството, включително асистираното, не се е смятало за прегрешение и ужасяваща постъпка. В Далечния Изток (най-вече в Япония) и до днес на самоубийството се гледа с тъга, но не и с ужас. Правото на човека да умре по свое желание е било смятано за нормално и естествено, докато юдео-християнството не въвежда представата за греха на самоубийството.

Идеята за евтаназиране прониква в цивилизационните ни представи отново бавно от около половин век насам и се смята за възможна само при непоносими мъки и нелечими болести. Човечеството още не е готово да приеме като нелечими душевните болки. Все още разбирането за душевно страдание не може да се освободи от оковите на неразбирането. Депресията едва отскоро придобива статут на заболяване, а голяма част от страданията на ума и душата дори нямат диагнози. Но това е дълга и противоречива тема.

По-страшното е, че точно нейната противоречивост стана повод за фалшификацията в медиите. Експлоатира се изконният страх на човека, сантименталната му нужда да вярва в светостта на живота въпреки всичко. Лъжата, пораснала върху полуистина, събуди атавистичния ужас от смъртта. Видя се без всякакво съмнение механизмът, по който работи машината за фалшификации – докосни струната на страха и ще получиш нужния тон, за да настроиш обществото. Дори когато не е целенасочено, дори когато е само недоразумение, това е опасен дефект на медийното отразяване. Той може да доведе до непредвидими последици след време, когато опроверженията са забравени. Човешкото съзнание е устроено така, че помни първото твърдение. Отричането му води само до затвърждаване, съмнението допуска две страни на истината. За много хора „истината“ ще остане тази – едно холандско момиче е получило помощ от държавата, за да си отиде едва седемнайсетгодишно от живота. Родители ще се поставят с болка на мястото на нейните родители, възмутени радикали ще търсят вина в държавната политика на Холандия, ще се създадат настроения и те ще прерастват в конфликти. Заради една уж дребна полуистина.

Отговорността на медиите все повече се размива. Някога при публикуване на неверни факти медиите са рискували да загубят читателите си. Днес никой не се опасява от това. Само скучното придържане към фактите може да се окаже фатално. Хората вече не търсят новини, а емоции. Консумират медийни продукти не за да се осведомят, а за да се забавляват. Затова смъртта на тийнейджърката в Холандия е новата дъвка на социалните мрежи – предлага нов повод за скубане на коси и размяна на словесни юмручни удари с любезното съдействие на скандализиращите медии.

Още нещо стана ясно от тази случка. Никой не е застрахован срещу измама. И „Индипендънт“, и „Eвронюз“ изглеждат стабилни и неподатливи на хибридни внушения медии. Но втози случай станаха основни оръдия на фалша. Това е наистина страшно, защото подкопава вече рехавите основи на стопилото се доверие. Ако в тези сериозни средства за информация може да се промъкне фейк-новина, значи истината вече няма сигурен дом. А в български условия, в среда на корумпирани и подчинени медии, малкият проблем става огромен. И ако световните издания и двата първи източника се опитаха да поправят грешката си, у нас почти никоя от първоначално раздухалите „новината“ медии не се опита да я опровергае.

Вярвам в това, че истината има много лица и те зависят от гледната точка. Казват, че когато помолили слепци опипом да опознаят слон, всеки от тях „видял“ нещо различно – един стигнал само до огромните му уши, друг – до хобота му. Истината е по-голяма от нас, но ние, надявам се, не сме слепци. Макар че доброволно евтаназирахме пиетета си към правдата, жертвайки го в името на забавлението и скандала. И твърде много медии ни асистират.