Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Не изхвърляйте критика през балкона

Писателят (вдясно, в ролята Том Ханкс) и издателят му наблюдават критика, когото озлочестеният автор след секунди ще накаже. - Не изхвърляйте критика през балкона

Писателят (вдясно, в ролята Том Ханкс) и издателят му наблюдават критика, когото озлочестеният автор след секунди ще накаже.

Най-добрият спектакъл е този…, който искам да гледам почти толкова пъти, колкото «Индиана Джоунс» и «Междузвездни войни». Театърът е култура, която не е масова като киното, но би било толкова хубаво, ако влияеше като Хан Соло, Люк Скайуокър, Оби Уан Кеноби и Йода.

Сравнението между театъра и киното не е справедливо, ще отбележат любезно някои актьори. По-експанзивните ще пуснат грамофонната плоча: «Ти нищо не разбираш!» Колко обаче от тях не мечтаят да получат роля в подобна продукция? А ако получат шанс, колко от тях ще заиграят различно от начина, по който си кютат от години в театъра? Киното и театърът наистина нямат много общо. Защо тогава драматичните актьори се претрепват за роли на екрана?

По стечение на обстоятелствата съм посетила само 2-3 представления повече от веднъж. Едно от тях е гениално, другото – така и не успях да оценя, третото беше пълен кошмар. Засега ще спестя заглавията им. Не от страх, че ще ме изхвърлят от балкона като критика от филма на Анди Уашовски «Облакът Атлас». Не смятам и че ще убия някого с думи. Не ме притеснява и изнудването, упражнявано от театралните мечки над журналистите – ако не ме хвалиш, сиреч – да ми издадеш «сертификат за качество», няма да ти дам интервю. Замислете се обаче ако дадат, какво получавате – реклама на салам или дамски превръзки, опаковани във вестник – ако издържите докрая на подобно четиво, може да получите разстройство. Интервютата отдавна не са битка, словесен двубой, звездите бягат от подобни «развлечения».

Сцена от „Облакът Атлас“. Том Ханкс (вдясно) в образа на автора, който след минута ще метне критика, написал унищожителна статия за него, през балкона.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Всяка критика, която не пропуска имената, е обречена на вечна омраза от засегнатите. Но пък се радва на огромно одобрение сред обикновените читатели. Аз предпочитам да ме обичат, макар че любовта в театъра е според ползата, като в политиката. Всеки е сам зад кулисите, харесван и ненавиждан. Има нещо обаче, което обединява актьорите, че даже ги превръща в стена от джедаи – появата на някой Дарт Вейдър в журналистиката.

Започва се с обиди, разправии, заплахи, звъни се на главни редактори… Случвало се е актьор да блъсне журналист, да го разплаче – Камен Донев е най-яростен към колегите. За да пишат за него или не дай Боже да разговарят с него, от тях той иска да са поне на неговото ниво. Любо Нейков, или по-скоро съдружникът му Евтим Милошев, се е разправял с журналисти като на Женския пазар – двамата ги разбирам донякъде, те са по-скоро бизнесмени, отколкото хора на изкуството. Разярен, директорът на Народния театър Павел Васев написа цяла книжка след критика на техен спектакъл във в. „Култура“ и най-вече, когато от изданието му заявили, че „не е добре“ и отказали да публикуват отговора му. Александър Морфов е хващал колега от «24 часа» за гушата. След истинска война с медиите, режисьорът замина за Русия, където направи кариера. У нас обаче се завърна друг човек. Кръвожадните руски критици явно са смекчили жестокостта му към репортерите у дома. В Москва обаче, както и в Лондон, мнението на критиката до голяма степен определя съдбата на едно представление, директори на театри могат да го свалят от афиша. В България коментаторите влияят много повече на културата, отколкото всеки актьор би признал – най-малкото имат силата да откажат мнозина читатели да си купят билет за театър.

Питам се – ако актьорите се опитват да покажат най-доброто от себе си на сцената, то не правят ли същото и журналистите, сядайки зад компютъра? Е, има колеги, които хвалят безпринципно наред, трелите им се сипят над главите на театралите като салфетки в «Син Сити». Този мазен стил «за жалост» има ограничена аудитория – десетина роднини на клетите герои на статията, както и директорът на театъра, където се е случило пишман събитието.

В България критици са основно журналистите, които се принудиха да пишат рецензии заради липсата на театрална критика в медиите. Липса не въобще, а на критична критика. Винаги е изключително смешно, когато Съюзът на артистите раздава награди за театрална критика – същата, която е обезсмислила понятието «критик». По същия начин и медиите вече не са съвсем медии, защото не работят в полза на обществото, а пропагандират правителството, което и да е то.

Така е у нас, чудо за три дни. В Лондон думата на страшилище като Майкъл Билингтън от «Гардиън» убива. Буквално. След отрицателни отзиви за играта и драматургията на Сара Кейн, тя влиза в клиника, където си слага край на живота. Това се случва през 1999 г.

В последно време театърът вече не е любимото средство за убиване на градската скука в България. А и театърът вече не шамаросва, не тревожи, отдаден в служба на полуфабрикати. Политиката и уличните спектакли, в които публиката има възможността да участва пряко, станаха по-интересни от сценичната драма. Залисани от собственото си его, актьорите обърнаха твърде късно внимание на новата игра на зрителите. Подозирам, че някои се включиха в протестите от интересчийство. А теренът на междузвездните войни вече не е театърът, а телевизията. Мнозина от най-добрите актьори доброволно се отдадоха да ги изнасилва комерсът. Тежката халтура и добрите доходи ги отказаха от играта на сцена.

Театрални салони у нас много, но истинският театър е твърде рядко явление. Виждала съм го може би десетина пъти – “Шинел”, “Сътресение”, “Трамвай Желание”, “Калигула”, “Пушката ще гръмне след антракта”, “Каквото направи дядо…”, “Сирано дьо Бержерак”, “Възгледите на един учител за народното творчество”. Имената, които не трябва да бъдат пропускани, са: Нина Димитрова, Мариус Куркински, Теди Москов, Камен Донев, Явор Гърдев, Галин Стоев. С изкуството си те предизвикват у мен прилив на щастие.

А ако настоявате да научите кои са трите спектакъла, които съм гледала повече от веднъж, това са “Шинел”, “Хъшове” и “Ах, този джаз”. И трите ме убиха, по три различни начина.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Избрано

#ИскаПлаче

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах