„Когато падна вечерта“ (Евангелие от Марка, 4:35). Така започва този пасаж от светото Евангелие. Вече седмици наред е вечер. Гъст мрак обвива нашите площади, нашите улици и нашите градове; той превзема живота ни, изпълвайки всичко с оглушителна тишина и съкрушителна празнота, която спира всичко покрай нас; усещаме го във въздуха, забелязваме го в жестовете на хората, един бърз поглед ги издава. Чувстваме се изплашени и изгубени.
Също като учениците от Евангелието ние сме стъписани от ненадейно развилняла се буря. Осъзнаваме, че сме заедно в тази беда, че всички сме уязвими и объркани, но в същото време важни и нужни, че всички сме призвани да гребем заедно, че всеки има нужда да утеши другия. На този кораб… сме всички ние. Също като онези ученици, които заговорили тревожно в един глас и казали „ние загиваме” (ст. 38), така ние си дадохме сметка, че не можем повече да мислим за себе си и че само заедно ще се справим.
Лесно е да се разпознаем в тази история. По-трудно ни е да разберем отношението на Исус. Докато учениците му са съвсем естествено разтревожени и отчаяни, той стои на кърмата, онази част на кораба, която потъва първа. И какво прави? Въпреки бурята той спи дълбоко, доверявайки се на своя Отец; това е единственият случай в Евангелията, в който виждаме Исус да спи. Когато се събужда, след като укротява вятъра и вълните, той се обръща към учениците си с укорителен тон: „Що сте тъй страхливи? Как нямате вяра?” (ст. 40)

Снимка: ЕПА/БГНЕС
Нека се опитаме да разберем. В какво се състои липсата на вяра у учениците и с какво се различава тя от неговото упование? Те не са спрели да вярват в него; всъщност те се обръщат към него. Но вижте как се обръщат: „Учителю, нима не Те е грижа, че загиваме?” (ст. 38). Нима не те е грижа: те смятат, че Исус не се интересува от тях, че не го е грижа за тях. Едно от нещата, които най-много наранява нас и нашите близки, е въпросът „Не те ли е грижа за мен?”. Това са думи, които ни уязвяват, които отприщват бури в сърцата ни. Вероятно са разтърсили и Исус. Защото той, повече от всеки друг, се интересува от нас. И действително, след като учениците му се обръщат към него, той ги спасява от тяхното отчаяние.
Бурята оголва нашата уязвимост, тя премахва онези фалшиви и повърхностни устои, около които сме построили своите ежедневни задачи, своите начинания, своите навици и приоритети. Тя ни показва, че сме оставили да се притъпят и отслабнат тъкмо онези неща, които подхранват, поддържат и укрепват нашия живот и нашите общности. Бурята показва колко от нашите идеи са купени наготово, колко сме забравили кое носи храна на нашите човешки души; как търсим обезболяващия ефект на един или друг начин на мислене и действие, уж „спасителен“, но всъщност неспособен да ни свърже с нашите корени, да запази жива паметта за онези преди нас. Ние сами се лишаваме от антителата, които ни трябват, за да посрещнем бедите.

Снимка: ЕПА/БГНЕС
В тази буря фасадата на стереотипите, с които сме замаскирали своето его насред постоянната си тревога как ще ни възприемат, вече е рухнала, разкривайки за пореден път онази (благословена) обща принадлежност, от която не можем да бъдем лишени: нашата взаимна принадлежност като братя и сестри.
„Що сте тъй страхливи? Как нямате вяра?” Господи, тази вечер твоите думи ни поразяват; те се отнасят до нас, до всички нас. На този свят, който ти обичаш повече от нас, ние се движехме с бясна скорост, чувствахме се силни и способни да постигнем всичко. Алчни за печалба, ние позволихме на вещите да ни оплетат, на нетърпението да ни мами. Не ни спря твоят укор, не ни разтърсиха войните и несправедливостите по света, не се вслушахме в плача на бедните по нашата измъчена планета. Продължихме въпреки всичко; мислехме, че ще можем да останем здрави в един болен свят. Сега, сред бурното море, те молим: „Събуди се, Боже!”.

Снимка: ЕПА/БГНЕС
„Що сте тъй страхливи? Как нямате вяра?” Господи, ти ни зовеш, зовеш ни към вярата. Призоваваш ни не толкова да вярваме, че съществуваш, а да дойдем при теб и да ти се доверим. През тези Велики пости твоят призив отеква настойчиво: „Обърнете се!”, „Обърнете се към Мене от все сърце” (книга на пророк Иоиля, 2:12). Ти ни призоваваш да използваме това време на изпитания като време на избор. Това не е времето на твоя съд, а на нашата преценка: време да изберем какво е важно и какво отминава, време да отделим онова, което е нужно, от това, което не е. Време да върнем живота си в правилната посока спрямо теб, Господи, и спрямо другите. И ще видим, че с нас е примерът на онези наши спътници, които макар и изпълнени със страх, отдадоха живота си.
Това е силата на Духа, който се излива и въплъщава в смело и благородно себеотрицание. Това е живот в Духа, който може да спасява, да изпълва със стойност, да показва, че ние сме свързани в обща тъкан и че тя се крепи на обикновените хора – онези, които често остават забравени, които не се появяват в заглавията по вестници и списания, нито по парадните килими на последния спектакъл, но в тези дни несъмнено определят решителните събития на нашето време: лекари, медицински сестри, продавачи в супермаркети, чистачи, болногледачи, транспортни работници, служители на реда и сигурността, доброволци, свещеници, вярващи мъже и жени и много други, разбрали, че никой не достига спасение сам. Пред лицето на толкова страдание, сега, когато се оценява автентичното развитие на нашите народи, ние изпитваме Христовата молитва: „Да бъдат всички едно” (Евангелие от Йоана 17:21). Колко хора всеки ден показват търпение и предлагат надежда, стараят се да не всяват паника, а споделена отговорност. Колко бащи, майки, баби и дядовци показват на децата ни в малки, ежедневни жестове как да посрещнат бедите и да намират път в тях, като променят ежедневието си, като вдигнат поглед и отправят молитва. Колко хора се молят, застъпвайки се за доброто на всички. Молитва и тиха служба: това са оръжията, които ще ни донесат победа.

Снимка: ЕПА/БГНЕС
„Защо сте страхливи? Вяра нямате ли?” Вярата започва тогава, когато осъзнаем, че ни трябва спасение. Че не сме самодостатъчни, че сами ще потънем: че се нуждаем от Бог така, както древните мореплаватели са се нуждаели от звездите. Нека поканим Исус в кораба на своя живот. Нека предадем страховете си Нему, за да ги победи. Също като учениците, ние ще видим, че с него на борда няма да има крушение. Защото това е силата Божия: да обръща в добро всичко, което ни се случва, дори и лошите неща. Той носи покой в бурите ни, защото с Бог животът никога не умира.
Бог ни моли и насред бурята ни ни кани да събудим и приложим онази солидарност и надежда, които могат да дадат сила, подкрепа и смисъл на часовете, в които всичко ни се струва изгубено. Той ни буди, за да събуди и съживи нашата Великденска вяра. Ние имаме котва: с неговия кръст сме спасени. Имаме весло: с неговия кръст са изкупени греховете ни. Имаме надежда: от неговия кръст сме изцелени и приобщени, тъй че нищо и никой да не може да ни раздели от изкупителната му любов. Посред изолацията, докато страдаме от липса на нежност и възможности да се срещаме, когато усещаме загубата на толкова много неща, нека отново се вслушаме във вестта, която ни спасява: той е възкръснал и живее сред нас. От своя кръст Бог ни моли да преоткрием живота, който ни очаква, да гледаме към тези, които се нуждаят от нас, да укрепваме, опознаваме и обгрижваме благодатта, която живее у нас. Нека не гасим тлеещия лен (Исаия 42:3), който никога не помръква, и да позволим на надеждата да пламне отново.

Снимка: ЕПА/БГНЕС
Да прегърнем кръста означава да намерим смелост да посрещнем всички трудности на днешния ден, да оставим за малко жаждата си за власт и богатство, за да направим място за онази съзидателност, която само Духът може да вдъхнови. Това означава да намерим смелост да създадем пространства, в които всеки да се усети призван, означава да допуснем нови форми на човещина, братство и солидарност. С Неговия кръст сме спасени, за да прегърнем надеждата и да я оставим да укрепва и поддържа всички мерки, всички възможни начини да запазим себе си и другите. Да приемем Бога, за да приемем надеждата: това е силата на вярата, която ни спасява от страха и ни вдъхва надежда.

Снимка: ЕПА/БГНЕС
„Защо сте страхливи? Вяра нямате ли?” Скъпи братя и сестри, от това място, което разказва за крепката като камък вяра на свети Петър, тази вечер бих искал да поверя всички вас на Бога, със застъпничеството на Богородица Всецелителка и Пътеводна звезда на бурното море. От тази колонада, която обгръща Рим и целия свят, нека Божията благословия слезе при вас като утешителна прегръдка.
Благослови света, Господи, дай здраве на телата ни и утеши сърцата ни. Ти ни казваш да не се боим. Но нашата вяра е слаба и ние сме изпълнени със страх. И все пак ти, Господи, няма да ни оставиш на произвола на бурята. Кажи ни отново: „Не бойте се” (Евангелие от Матея, 28:5). И ние, заедно със свети Петър, ще възложим на Теб всичките си грижи, защото Ти се грижиш за нас (Първо съборно послание на св. ап. Петра, 5:7).

Снимка: ЕПА/БГНЕС
Преводът от английски език е на Зорница Христова за „Площад Славейков“.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение