Не ни е нужна Тъмна сянка в центъра на София

Един паметник в центъра на София предизвиква омразата на столичани вече 33 години и епитети от най-обидно естество. Съчувствам на автора. Но монументът пред НДК, посветен на величието на България, всъщност изобразява Тъмната страна силата, защото „лицето“ му тъне в мрак…

Проблемите на монумента „1300 години България“ могат да се разделят най-грубо на три групи: технологични, естетически и морални. 

1. Некачествена стомана в носещата конструкция

Технологичните проблеми са безспорни и видими с просто око, защото монумент, претендиращ да презентира 1300 години история, за крехката си възраст от 33 години на практика е останал наполовина и то в период, в който България не е водила войни. Проблемът не е само в падащите гранитни плочи, започнали да се откъртват още през 1985-а година, а най-вече в некачествената стомана, използвана за носещата конструкция – въпреки антикорозионното й покритие, тя вече е изгнила и реставрацията й вероятно ще излезе по-скъпо от създаването на нов монумент. Публична тайна е, че построеният в съкратени срокове паметник не е одобрен от приемателната комисия заради некачествено извършеното строителство.

От позицията си на съвременен художник, завършил скулптура и индустриален дизайн, предпочитам да коментирам естетическите проблеми на монумента.

2. Хаотична композиция

Размерът на творбата е твърде голям за паметник и може би поради разпадането си или неудачното съчетание на обеми и материали никога не внушавал монументалност. Основната причина за това е хаотичната композиция, която по признанието на автора професор Валенин Старчев е претрупана и е можело да бъде много по-опростена. Например крилото (или може би знаме?) най-горе е можело да бъде спестено… Идеята на автора за три преплитащи се вертикални структури, които да образуват едновременно спирала, пирамида и вероятно огън, сигурно не е изглеждала толкова зле като малък макет на маса, но в реални размери е абсурдна, защото може да се види пълноценно само от летящ наоколо хеликоптер.

3. Едър, без да е внушителен

В някои от своите интервюта проф. Старчев сам казва, че монументът е можело да бъде значително по-малък. Но според мен е невъзможно един паметник да остане добре осъразмерен спрямо градска или паркова среда, най-малкото защото тя динамично се променя поради строящите се нови сгради, израстващи дърветата и всеки монумент неминуемо започва да се губи сред тях. Затова е прието паметници като този да бъдат разполагани на хълмове или на площади и тъй като в случая това не е спазено паметникът „1300 години България“ се е получил мегаломански, но без да постига внушителност във въздействието.

4. Скулптурите винаги остават в сянка

Проблем е и самото разполагане на монумента в средата. По необясними причини паметникът е ориентиран на север и скулптурната му част винаги остава в сянка, лицата на фигурите не се виждат добре, неудобни са за фотографиране, защото са в контражур. Така монументът губи голяма част от въздействието си.

5. Идеята на структурата не е обмислена

Монументът е правен в много съкратени срокове и това, освен на изпълнението, е повлияло и на проектирането. Идеята на структурата не е обмислена добре. За това доколко адаптивна и хаотична е била първоначалната идея на автора е показателен проектът, който авторът предложи на Столична община за обновяване на монумента “1300 години България” – боядисване на металната конструкция, без тя да се модифицира. Дори в интервю попаднах на изказването му, че така оголена тя му харесва.

Не искам да навлизам в детайлен анализ на всяка една от фигурите, най-малкото защото е неколегиално и съм дълбоко убеден, че те имат качества, които ще се разкрият при една нова и необременена от стоманени спирали и бетонни пирамиди композиция. Ще се спра единствено на уникалната по моя преценка презентация на жената-майка чрез сянка и физическо отсъствие в пиетата – концепция, която присъства поне още в два други монумента на автора. Вече е късно да обсъждаме злополучните изпопадали плочи по така наречената структура, но те определено никога не са създавали търсения от автора ефект на планински кристал, а по-скоро на плочки за баня или люспи.

Според мен визуалната конфузия на монумента идва от опита на автора да съчетае прекалено много идеи, форми и материали на едно място, може би се е опитвал да съчетае визията на много популярните по това време архитектурни монументи, каквито имаше навсякъде в бивша Югославия със стила на тоталитарните скулптурни монументи, които доминираха напълно в Съветският съюз и комунистическа България. Бих искал да подчертая и натрапчивият стремеж в композицията на монумента да присъства спиралата, която присъства и в логото на честванията на 1300 годишнината, създадено с личната намеса на Людмила Живкова. Подобен стремеж авторите да угаждат на първите в държавата беше характерен и вероятно също е повлиял в композиционният хаос на монумента, наричан от автора си „структурата”.

6. Дух и рационалност

Моралните проблеми около този монумент може би излизат от рамките на рационалното мислене и навлизат в силно емоционалното. Защото поставянето на един пропаганден монумент със спорна интерпретация на историята върху мемориал на загинали войници и офицери с реални имена може да бъде оценен само като кощунство. С това са били наясно и самите строители, защото на снимки се вижда, че до последно са оставили фронталната самостоятелна стена на войнишкия паметник и много вероятно никой не е смеел да нареди събарянето и да го започне. За мен лично е достатъчна и символиката на факта, че тази фронталната стена на войнишкия паметник е останала до последно в идеално състояние, а поставеният на нейно място пропаганден монумент е започнал да се разпада почти веднага.

Фронталната плоча навремето дълго стояла несъборена.

По признанието на проф. Старчев скулптурите не са създадени специално за монумента, а по-скоро са композиционно съчетание на предишни негови творби. Тоест те могат да бъдат разположени във всяка друга конфигурация, какъвто е принципът на съвременната арт инсталация. Това напълно съвпада с решението на Столичния общински съвет да даде възможност на автора да ги композира в нова локация, което според мен е коректно към автора – отношение, което може би е прецедент при историческия процес на демонтиране на тоталитарните монументи и паметници в Централна и Източна Европа след промените.

Както във всяка житейска ситуация, така и в категоричната ми позиция за демонтиране на опасните за хората останки от монумента на проф. Старчев имам и личен мотив. В продължение на години почти всеки ден ми се налагаше да разхождам около паметника пред НДК малкия си син и вниманието ми беше заето да държа далеч детето си от сянката на конструкциите, за да не се нарани. Затова посвещавам личните си усилия си монументът да бъде демонтиран не само на загиналите ни предци, чиито имена са били изписани на плочи на това място, но и на децата.

Аз, както и синът ми, предпочитаме да сме джедаи от Светлата страна на силата. Но като колега, когото уважавам, ще пожелая нещо „джедайско“ и на проф. Старчев – нека силата бъде с него, когато демонтират творбата му, за да създаде от нея нова и харесвана от хората!