Не, няма да я аплодирам само защото е българка

Добронамерена дискусия с приятел в социалните мрежи днес ми даде повод да се замисля по-надълбоко на тема „известните и успели българи“ и длъжни ли сме да се гордеем с тях на всяка цена. Конкретен повод за приятелската размяна на реплики беше мнението ми за „Борат 2“ и изпълнението на младата българска актриса Мария Бакалова, която играе Тутар, дъщерята на Борат.

Нито филмът, нито изпълнението на Мария ми допаднаха и споделих това съвсем открито, след което станах обект на словесни нападки и някои недотам приятни обвинения, например, че не оценявам успехите на сънародниците ни в чужбина, а вместо това ги критикувам и им връзвам кусури. Беше даден пример как въпросната актриса точно за тази роля се радва на огромен медиен интерес, канят я известни водещи на токшоута, пресата я хвали и Холивуд е полудял по нея. Намекът, струва ми се, беше – коя си ти, какво разбираш от кино и какво собствено си постигнала, та си въобразяваш, че имаш право да критикуваш, да не харесваш и хейтиш една успяла българка.

Точно тази позиция, напълно противоположна на моята, ме размисли и накара да напиша настоящия текст. В този смисъл спорът беше полезен и изобщо винаги е полезно да чуеш друга гледна точка, различна от твоята.

Докато течеше дискусията, кой знае защо, си спомних репликата на Бойко Борисов по време на първата Ковид-вълна, когато нарече критикуващите мерките на правителството „тулупи“, които само се излежавали по диваните и не правели нищо. Напомни ми и за вчерашните думи на Кубрат Пулев, който сподели, че го интересуват само позитивните мнения, а тези, които го критикуват нарече лентяи. Цитирам по памет. Реакцията и на двамата към критика очевидно е сходна. Изводът: който не ме харесва, е тулуп, лентяй и неудачник. Това издава способността им да носят, или в техния случай, да не носят на критика.

Но да се върнем на темата за известните и успели българи и длъжни ли сме да се гордеем с тях. Като предварително се извинявам на засегнатите, веднага искам да кажа, че за мен Борисов и Пулев са известни и безспорно успели българи, но аз не се гордея с нито един от двамата. Тия дни покрай злощастната загуба на Кобрата от Джошуа и критиките към поведението на нашето момче преди, по време и след мача, се появиха някои гръмогласни и доста крайни обвинения към критикуващите. Че едва ли не са национални предатели, родоотстъпници и чисто и просто завистливи злобари, които не умеят да се радват на успехите на сънародниците си. Аз го приех направо като опит за налагане на мораториум върху критиката към известни българи. Някак тоталитарно ми прозвуча. За родните знаменитости като за умрелите – или добро, или нищо.

Уважаеми приятели, сънародници, патриоти, националисти, екзалтирани лица с татуировки на Ботев, Левски и байрака с надпис „Свобода или смърт“, позволете ми да не се съглася с вас. Позволете ми да имам различно мнение и да го споделям открито, макар това да не ви се нрави. 45 години страдахме заради отнетата ни свобода на изразяване, 45 години родителите, бабите и дядовците ни си прехапваха езиците до кръв от (само)наложено мълчание, защото внимаваха да не би случайно да се изпуснат и да изразят позиция – защото тогава беше опасно за живота да имаш позиция. Дядо ми заради едното лично мнение и до Белене е стигнал.

Та, нека се радваме на свободата на мнение днес. Имаме я – дайте да ѝ се наслаждаваме и да я упражняваме наволя. Без, разбира се, да обиждаме с нецензурни думи опонентите си, без да ги нападаме на етническа, религиозна, полова или друга принадлежност. Известните личности са избрали да бъдат публични, тоест общодостъпни, видими, осветени от прожекторите и в този смисъл уязвими. А това означава изложени на риск от критика, от недоброжелатели, че и от откровени хейтъри дори.

Кобрата, ако не беше се изтъпанил на тая висока сцена, каквато е рингът на професионалния бокс, можеше спокойно да говори каквото иска, да се хили и гримасничи колкото и на когото ще. Но той е избрал да бъде публичен, тоест доброволно е поел риск да бъде харесван и нехаресван. А за съжаление няма как всички да те харесват. То има как, ама в едни други политически режими, дето уж избягахме от тях с 200. Още повече, че Кубрат иска да служи за пример, нали така? Кой и къде ли не го кани да се изказва и то не само за бокс, ами и за политика, икономика, пандемия и какво ли не. И той се изказва и често играе на патриотичната струна, че трябвало българските деца да се вдъхновяват от хора като него, че всичко е възможно, че с труд всичко се постига. И е прав – постига се. Обаче не е прав да се държи като последен селяндур и квартален побойник. Щото децата ще вземат и в това да му подражават, а това не е ок. И е редно да се научи да носи на критика, така както се е научил да носи на бой, а не да нарича критиците си „лентяи“. Щото и ние, лентяите, оня ден платихме 3-те лева да го гледаме и да му стискаме палци. И не е проблем, че падна позорно, проблемът е, че позорно се държа. И това няма как да му бъде спестено. И не, няма да го аплодирам само защото е българин.

Няма да аплодирам и младата Мария Бакалова за ролята ѝ в „Борат 2“, само защото е българка. За мен и филмът, и изпълнението ѝ са пълна халтура и напук на всички нахъсани патриоти, не се притеснявам да го споделя. Пожелавам ѝ успех и нови по-смислени и качествени роли. Ще се радвам искрено да пробие в Холивуд и да я гледаме в силни и въздействащи филми. Какъвто според мен „Борат 2“ не е.

Критерият за красиво и грозно, високо и низко (особено, когато става дума за изкуство, най-вече, когато става дума за изкуство) е субективен и няма нищо общо с националната принадлежност. Една картина е красива, независимо дали е нарисувана от българин, евреин, руснак, американец, поляк или нигериец. По същия начин една картина е грозна или едно актьорско изпълнение е слабо, една книга е посредствена, една песен не струва, без значение от етноса и паспорта на създателите ѝ. Всички онези, които са избрали да се трудят пред публика – независимо дали са спортисти, артисти или политици – трябва да бъдат подготвени за критика. Тя е в ДНК-то на професиите им. Освен това критиката е полезна, човек може да научи много от нея. Не за другите, а за себе си. Критиката учи на смирение. Аз самата често съм ставала обект на критика и винаги ми е била полезна. А най-любимите ми учители в гимназията са били най-големите ми критици. Критиката, освен всичко останало, издава отношение. Който критикува, се вълнува от обекта на критиката си, той не му е безразличен. Затова родните селебритита не бива да се страхуват от критика, а да се научат да я приемат хладнокръвно.

И последно – сляпото възхищение към българите, успели в чужбина, издава тежък комплекс за малоценност. Няма как да се възхищавам на всеки сънародник, постигнал нещо извън страната ни. Ще му се възхищавам, ако се убедя в качествата му, ако покрива моите критерии за професионализъм, морал, етика и естетика.

Точно този номер със сляпото възхищение към успелите на Запад нашенци играеше Царя през 2001-ва, когато НДСВ дойде на власт. Помните ли що успял народ от чужбина докара той? Родните комплексари му се вързаха и ги избраха тия успелите да ни управляват. Всички знаем какво стана после. А успелите преуспяха още повече на наш гръб. Затова е хубаво да имаме критично мислене и да обменяме свободно мнения и аргументи без излишен национализъм и патриотичен патос.

Стана дълго, затова завършвам с един линк, на който попаднах като написах в търсачката: „Famous people from Bulgaria“ (Известни хора от България). Разгледайте ги внимателно. Аз, като критикуващ лентяй и тулуп, докато се излежавах на дивана, ги прехвърлих. Редом до Григор Димитров, Васил Левски, Христо Ботев, Дора Габе и Иван Вазов например ще видите Георги Димитров, Вълко Червенков, Тодор Живков и Росен Плевнелиев. Те всички са известни и успели българи, но аз избирам да се гордея само с някои от тях.

Текстът е от Фейсбук, заглавието и подзаглавието са на „Площад Славейков“.