Не-рецензия за новия роман на Захари Карабашлиев

Видях книгата първо бяла. С една кратка черна дума отгоре ù: „Рана“. Бях сред бета-читателите на още неиздадения роман на Захари Карабашлиев. Не ми е за пръв път, по подобен начин четох и „Хавра“, и „Опашката“ – два от романите на Захари, към които имах и критични забележки. Но с „Рана“ се случи нещо неочаквано.

Когато четеш книга, за чието съдържание нямаш дори бегла идея, влизаш в редовете като слепец в буйна река – с голата надежда, че си по-силен от нея. И обикновено си – рядкост са книгите без неравности, без дребни камъчета, в които да се спънеш (а аз се спъвам лесно). Сигурно и в „Рана“ има такива. Този път обаче няма да говоря за тях. Не ги видях.

Не знаех за какво разказва тази книга. Превземаше ме постепенно, но неумолимо. Първите стъпки бяха колебливи – не обичам книги за бойни действия, а „Рана“ започва с война, с бойно поле, с лъх на тестостерон, оръжия и мирис на кръв. Но аз, разглезената от мир българка, жителка на Балканите, нося тази рана в кръвта си, в родовата си памет.

Наричали Балканите „буре с барут“. Често повтаряме тази метафора, без дори да осъзнаваме за какво говори, без да ù вярваме. „Рана“ е фотографски точна картина на този барутен погреб, в който всичко ври, кипи, изправя се брат срещу брата, син срещу бащата, кръв срещу кръвта.

Събитията от началото на миналия век, Балканските войни и Първата световна война, са в основата на тази лична история, за която разказва „Рана“. В романа са свързани като в неразплетим възел българските земи от Северна Добруджа до южна Македония и съдбите на хората в тази земя като длан.

Всичко това е просто литературна форма. Всъщност, за да ви разкажа за тази книга, няма да говоря за нея. Ще разкажа – вероятно за пръв и единствен път – моята родова история. През 1913 година семейството на моя двегодишен тогава дядо е сред потока бежанци от Дедеагачко, от Доганхисар. Българите от Беломорска Тракия, подгонени като добитък от турския башибозук, минават по пътеките на ада. Моят дядо е най-малкият, изтърсаче в многодетна фамилия. Не просто вървят към България, а бягат. Спасяват живота си. Майката на моя дядо, загрижена да спаси семейството, в един момент изоставя най-малкото под един храст край пътя с надежда някак да оцелее. Десетгодишната му сестра обаче се връща и го взима. Успяват да се спасят, стигат до Станимака, устройват се там, забогатяват отново – в Доганхисар са били имотни. Дядо ми до края на дните си обичаше сестра си като майка. Тази история се знае и помни в моето семейство.

Но винаги досега е била някак… просто история. Просто драматичен момент в родовите спомени. Като деца сме слушали за това неведнъж, но разказът винаги е бил сух, щастливият му край винаги е бил ясен преди началото му и затова никога не е звучал като трагедия.

Докато не прочетох „Рана“.

В романа на Захари Карабашлиев пътят на бежанците от Беломорска Тракия до България е рана. Всяка съдба, стъпила на този път, е рана. Всяко оцеляване, всяко спасение е рана. И аз за пръв път плаках наистина заради изоставения мой дядо-бебе, който в друг роман можеше да остане там край пътя, обезглавен, с насилени сестри и майка, изтрит заедно с нас, бъдещите му наследници, завинаги от всяка история. Захари Карабашлиев ми разказа емоционално, с ритъма на родовата кръв, истинската случка. Показа ми с неравната, неритмична, забързана реч на романа как са биели сърцата на моите предци. Запрати ме там, по прашния път към Арда, за да съм близо до моя дядо – може би за пръв път толкова близо. Без да спомене и дума за личния ни родов спомен, Захари Карабашлиев го съживи в мен. Това е повече, отколкото очаквам от който и да е писател.

Исках да напиша прилична рецензия за един добър роман. Получи се текст, който не е рецензия, нито ревю, а разказ за едно преживяване по време на четене. Знам, че всеки ще го преживее по свой начин. Защото в „Рана“ има и рани на добруджанци, оставени на произвола на румънците. Там са и раните на македонците, изхвърлени от целостта на родината по волята на международни и балкански неразбирателства.

И в нарисуваното от Карабашлиев буре барут, наречено Балкани, където всеки е роднина с всекиго, но мрази другия като себе си, читателят непременно ще открие своя дядо, баба, рода си и паметта си. По правилния начин, с драматизма на истинското родолюбие, а не с патетизма на насилен патриотизъм.

Не знам как е дишал писателят, докато е писал „Рана“. Това не е обмислен и внимателно построен роман. Това се пише (и чете) на един дъх. Иначе силите не стигат.